Лекарката на „Орегон“ Джулия Хъксли стоеше до басейна заедно с двама санитари. Кабрило вдигна палец в знак на успех и безпокойството, изписано на лицето й, се превърна в усмивка. Хъксли се беше присъединила към Корпорацията след кариера в армията, приключила с четиригодишна работа като главен лекар във военноморската база в Сан Диего. Тялото й беше приятно закръглено, без да е пълно. Черната й коса почти винаги беше вързана на опашка и единственият грим, който използваше, беше да подчертае нежните си черни очи.

Кранът вдигна подводницата, нагласи я на мястото й и един работник се покатери по нея и отвори люка. Чуха го как ахна.

— Ами ти стой затворен тука две седмици — извика Еди и се надигна от седалката. Вече беше смъкнал ципа на работния си комбинезон, държеше да се изкъпе веднага — за пръв път от петнадесет дни. Гърдите и коремът му бяха толкова измършавели, че се виждаха жилките на мускулите. Телосложението му беше почти като на прочутия Брус Лий — Еди всъщност също бе овладял някои източни бойни техники.

Хуан остави хората си да излязат преди него и веднага щом вдъхна свежия чист въздух, извика един моряк.

— Затвори вратите и се свържи с Ерик в командната зала. Да определи курс на изток и да се движи с два десетина възела. След като няма заплаха, не е нужно да привличаме внимание, като плаваме бързо.

Ерик Стоун беше операторът на контролния център, най-добрият на кораба и единственият, когото Кабрило искаше на щурвала по време на решителни операции.

— Слушам, сър.

Вратите се затвориха, помпите се включиха, за да източат водата от сърповидния басейн, и работниците сложиха решетките над отвора. Техниците вече оглеждаха пораженията от сблъсъка на „Дискавъри“ с патрулния катер, други се заеха да я почистят.

Щом Хуан слезе по стълбата, Джулия Хъксли каза:

— Чухме експлозия, така че не е необходимо да питам как мина.

— Не изглеждаш много доволна — отбеляза той и почна да съблича униформената куртка на полковник Хурани.

— Скучно ми е, шефе. Освен няколко изкълчени глезена от месеци никаква работа.

Кабрило се усмихна.

— Това не е ли идеалното за един лекар?

— За пациентите да, но за лекаря е ужасна скука.

— Стига, Джулия. До няколко дни, най-много седмица, ще си навлечем предостатъчно неприятности.

Хуан скоро щеше да съжалява за думите си. Само след деветдесет и шест часа доктор Джулия Хъксли щеше да има наистина предостатъчно работа.

— Влез — извика Кабрило в отговор на силното почукване на вратата на каютата.

„Орегон“ се намираше на безопасно разстояние от опустошената военна база, но не и от севернокорейските изтребители. Според засечените комуникации обаче изглеждаше малко вероятно някой от тях да ги пресрещне, преди корабът да излезе от обсега им. Хуан си беше позволил да седи един час в месинговата вана с джакузи в банята и сега привършваше с обличането. Не обичаше формалностите на борда на кораба и си беше сложил памучни панталони и разкопчана на врата риза.

За разлика от маскировката на полковник Хурани и въпреки испанското му име и произход, очите му бяха сини, а щръкналата му коса беше светлоруса. Чертите му бяха по-скоро английски, отколкото латиноамерикански. Имаше аристократичен нос и уста, вечно усмихната на някаква шега, която знаеше само той. Кабрило притежаваше и твърдост, придобита през годините на сблъсъци с опасността. Прикриваше я умело, но хората, които го виждаха за пръв път, съзираха нещо едва доловимо, което незабавно внушаваше уважение.

Линда Рос, новоназначеният вицепрезидент по операциите на Корпорацията, отвори вратата. Притискаше до гърдите си голям тефтер. Тя също беше ветеран от флота и бе работила като военен разузнавач на борда на крайцер, а след това в Пентагона. Беше слаба, стройна и атлетична, държеше се вежливо, говореше тихо и имаше остър като бръснач ум. Когато Ричард Труит, предишният вицепрезидент на Корпорацията, неочаквано подаде оставка след аферата „Свещеният камък“, Кабрило и Ханли решиха, че тя е единствената, която може да го замести.

Линда застана на прага да изчака, защото видя, че Хуан тъкмо намества изкуствения си десен крак, спуска крачола на панталона си и обува италиански мокасини. Тя знаеше за протезата му, но винаги се стъписваше, като я видеше. Кабрило обаче не изглеждаше притеснен, че кракът му под коляното липсва.

Той заговори, без да вдига глава:

— Единият кореец на „Звездата на Азия“ блъсна крака ми в перилата и пластмасата се напука. Остана много изненадан, когато продължих да се бия въпреки счупения си пищял, както си мислеше.

— Току-що потвърди севернокорейската пропаганда.

— В смисъл?

— Че ние, американците, сме само роботи на нашето империалистическо правителство.

Двамата се разсмяха.

— Е, какво става тук, откакто заминахме за Афганистан? — попита той.

— Спомняш ли си Хироши Кацуи?

Кабрило се замисли за миг.

— Хиро? Господи, не съм се сещал за него, откакто завършихме Калифорнийския университет. Баща му беше първият милиардер, с когото се запознах. Голям корабен магнат. Хиро беше единственият в университета с ламборгини. Но признавам, че богатството не заслепи съзнанието му. Той беше абсолютен реалист и безразсъдно щедър.

— Кацуи се обърна към нас по някои въпроси като представител на консорциум на собственици на кораби в тези води. От десетина месеца Японско и Южнокитайско море гъмжат от пирати.

— Този проблем обикновено е ограничен в крайбрежните води и пролива Малака — прекъсна я Хуан.

— Там местни жители с малки лодки нападат яхти или се качват на товарни кораби и бягат с всичко, което могат да отнесат — съгласи се Линда. — Това бандитство струва един милиард долара годишно и непрекъснато се увеличава. Но в Малайзия и Индонезия има само разбойници, които обират възрастни жени в тъмни улички, в сравнение със случващото се на север.

Кабрило отиде до бюрото си отвори една инкрустирана кутия. Извади кубинска пура от тънки тютюневи листа и я запали със запалка „Дънхил“ от злато и оникс.

— Съобщението на твоя приятел Хиро прозвуча по-скоро като лошите стари времена, когато мафията отвличаше камиони от летище „Кенеди“. Пиратите са добре въоръжени и обучени и силно мотивирани. Освен това са адски жестоки. Четири кораба са изчезнали. Няма следа от екипажите. Последният е танкерът „Тоя Мару“, собственост на приятеля ти. Няколко други са нападнати със значителна — бих добавила — излишна загуба на живот, тъй като няма доказателства някой от екипажа да е оказал съпротива.

— Какво взимат пиратите?

— Понякога заплатите на кораба.

Беше обичайна практика товарните кораби да носят достатъчно пари в брой, за да платят на екипажа в края на пътуването, в случай че някои членове не пожелаят да продължат по-нататък, и Кабрило реши, че става дума за петнадесет-двадесет хиляди долара.

— Друг път взимат товарни контейнери и ги прехвърлят на своите плавателни съдове, които според повърхностните описания вероятно са риболовни траулери с монтирани кранове. И както споменах, от време на време изчезват цели кораби.

Хуан се замисли, гледаше как димът на пурата се разсейва под тавана от тиково дърво.

— И Хиро и консорциумът му искат да сложим край на пиратството?

Линда погледна тефтера си.

— Точните му думи са: „Накарайте ги да платят като нападател, изправен пред защитниците на «Рейдърс».“

Кабрило се усмихна, като си спомни за любовта на Хиро към американския футбол и особено към „Рейдърс“, когато играеха в Лос Анджелис. После усмивката му помръкна. Структурата на Корпорацията бе такава, че всеки член на екипажа беше собственик. Процентът се определяше от ранга и стажа. Неочакваното оттегляне на Ричард Труит беше отворило празнина в паричните им резерви. Моментът не можеше да е по-лош, защото Корпорацията беше инвестирала голяма сума в сделка с недвижими имоти в Рио де Жанейро, а печалбата щеше да дойде чак след два месеца. Хуан можеше да се откаже от сделката, но очакваните приходи бяха твърде големи, за да ги пренебрегне. Наскоро приключената задача за Лангстън Овърхолт щеше да покрие възнаграждението на Ричард, но на Кабрило нямаше да му останат достатъчно пари за вноските за „Орегон“, за застраховките на хората си и за всички други безбройни разходи, които всяка компания има месечно. Фактът, че действаха на границата на закона, не означаваше, че могат да избегнат финансовата реалност в капиталистическия свят.