— Разказа ли му целия план?

— Исфординг знае къде и кога ще го отвлечем. Ще каже на директора на затвора, че трябва да се срещне с адвоката си рано в понеделник сутринта. Така конвоят му ще е на строителния обект, преди работниците да дойдат.

— Съобщи ли някаква информация?

— За „Маус“ ли? Не. И аз не настоях. Когато обаче му казах, че ме пращат руснаците, ме попита дали работя за Антон Савич. Направих се на луда и отговорих положително. Исфординг, изглежда, остана доволен. Савич трябва да е главната му свръзка.

— Савич? — Хуан се опита да си спомни дали името му говори нещо. — Не съм го чувал. Ще се обадя на Мърфи и ще го помоля да го проучи. Готова ли си да пазиш истинската Кара Исфординг?

— Имам всичко необходимо — отвърна Джулия и потупа чантата на рамото си. Вътре беше инжекцията, която щеше да сложи на Кара, когато заспеше в неделя вечерта. Фрау Исфординг щеше да спи двадесет и четири часа, дълго след като Кабрило и Джулия се отправеха към „Орегон“.

Колкото и да го предупреждаваше доктор Хъксли, Макс Ханли не искаше да се откаже нито от лулата, нито от десертите. Беше решил, че на неговата възраст е заслужил правото да знае кое е най-доброто за него. Тлъстините на кръста бяха добавили само пет-шест килограма към общото му тегло и не можеше да пробяга една миля за време под десет минути, но пък работата му рядко изискваше да тича. Така че не му пукаше.

Холестеролът му беше нормален и Ханли не показваше симптоми на диабет, а кръвното му налягане беше по-скоро ниско.

В момента въртеше вилицата в остатъците от малиновия крем в чинията си и обираше последните няколко трохи от шоколадовия кейк. После облиза безупречно вилицата, сложи я в чинията, дръпна се от масата и доволно въздъхна.

— Приключи ли? — попита сервитьорът. Носеше бяло сако.

— Забавих се, защото ми трябваше микроскоп, за да намеря останалите молекули от кейка. Благодаря, Морис.

Макс вечеряше сам, но кимна на хората по другите маси, преди да излезе от облицованата с махагон трапезария. Тежките му туристически обувки потъваха в дебелия два пръста килим. През последните няколко часа от север духаше буреносен вятър и той реши да изпуши лулата в каютата си. Но тъкмо се настани на шезлонга със седмичните броеве на „Интърнешънъл Трибюн“, които хеликоптерът беше донесъл на „Орегон“, и вътрешният телефон иззвъня. Той махна очилата си за четене и остави лулата в пепелника.

— Извинявай, че те безпокоя през свободния ти ден — каза Линда Рос от оперативния център.

— Няма проблем. Какво е станало?

— Нищо, но ти искаше да знаеш дали сме получили някаква информация от Еди. Изглежда, е напуснал Фузоу и може би се връща в Шанхай.

Макс се замисли върху новината.

— Има логика от гледна точка на змийския глава. Шанхай е едно от най-оживените пристанища на света. Много по-лесно е да вмъкне група нелегални емигранти на заминаващ товарен кораб сред суматохата, отколкото в малко пристанище като Фузоу.

— Мърфи и Ерик Стоун също мислят така. Да се обадя ли на Кабрило?

— Не. Последния път, когато говорих с него, той имаше много грижи. Ако получим повече информация, ще те помоля да му я предадеш. Какви са координатите ни и как е нашият приятел сухият док?

— Носи се по течението и се движи с шест възела. Това означава, че след пет часа ще сме на стотина мили източно от град Хо Ши Мин.

Това име винаги стряскаше Макс. За него най-големият град във Виетнам си беше Сайгон. Това обаче беше в друго време и друга война. Винаги когато до „Орегон“ се приближеше хеликоптер, потокът спомени заливаше Ханли и той се разтреперваше.

Всъщност спомените не бяха заровени дълбоко в паметта му. В съзнанието му не се беше запазил звукът на виетконгските гранатомети, нито тракането на автоматите АК–47, а писъците, докато обстрелваха катера, бяха само фонов шум. В съзнанието му най-силно се беше запечатало тракането на перките на хеликоптера „Хюи“ над тъмната джунгла: Макс го насочваше със сигналните ракети, които изстрелваше в нощното небе с едната си ръка, докато с другата притискаше червата на младия мичман към тялото му. Кръвта му беше гореща дори в онзи смрадлив ад. Монтираната на вратата на „Хюи“ миникартечница пищеше като дисков трион и джунглата от двете страни на устието на реката отекваше от атаката с триста куршума в минута. И когато гранатометът се насочи към хеликоптера…

Макс се изтръгна от миналото, което не преставаше да преживява. Вестникът беше смачкан на топка в юмрука му.

— Има ли промяна в курса? — попита той.

— Не. Корабът все още се движи по 185. Или се е отправил към Сингапур, което е малко вероятно, тъй като там са най-неподкупните пристанищни работници в района, или скоро ще завие на юг и ще се насочи към Индонезия.

— Второто изглежда по-вероятно — съгласи се Макс. Индонезийската брегова охрана трябваше да патрулира няколко хиляди острова, което си беше просто невъзможно. На пиратите нямаше да им е трудно да им се изплъзнат и да намерят уединено място, където да разтоварят кораба, който бяха отвлекли в Японско море. Шансовете дали отиват във Филипините, или в Индонезия като последна дестинация, преди да стигнат до Тайван, бяха равни. — Добре. Обади ми се, ако „Маус“ обърне или получиш нещо от Еди или Хуан.

— Прието.

Ханли изглади смачкания вестник, остави го настрана и отново запали лулата си. Бавно изпускаше дима. Каютата се изпълни с ароматен дим. Все още не можеше да разбере защо пиратите не са намерили някое тихо място в океана, където да разтоварят откраднатия кораб. Щяха да имат достатъчно време да му напишат ново име и да направят козметични промени така, че никой да не го познае, особено ако плава в други води, например по крайбрежието на Южна Америка. Защо рискуваха да го държат в сухия док толкова дълго? Освен ако нямаха предварително определена крайна цел — някъде по-близо до брега, където да се чувстват в безопасност. Макс се надяваше, че „Маус“ ги води към бърлогата на пиратите, но едва ли щеше да е толкова лесно.

Операцията се извършваше и на друго ниво, което не бяха забелязали. Ханли знаеше, че няма да го разбере, като преследва „Маус“, но беше сигурен, че и Кабрило, и Еди Зенг няма да го проумеят. Тайно се надяваше, че Еди ще намери ключа. Нямаше никаква основателна причина, но коравият бивш оперативен агент на ЦРУ беше наистина убеден в това.

Ако знаеше, че в момента Макс разчита на него, Еди Зенг щеше да каже на президента на Корпорацията да заложи парите си на Кабрило и екипа му в Швейцария.

По време на подготовката си в ЦРУ Еди беше преминал тежка и изтощителна програма за обучение на агенти как да издържат на затворничество и изтезания. Ръководеха я военни специалисти и се провеждаше в единия ъгъл на Форт Браг в Северна Каролина. Преди да замине за базата, инструкторът във Фермата му беше дал произволна кодова дума — мравояд. Задачата на Еди беше да я пази в тайна, а войниците трябваше да я изтръгнат от него.

Мъчиха го цял месец. Редовно го налагаха с маркучи, затваряха го в железен сандък на слънце часове наред без вода и често слагаха отрова в оскъдните му дажби храна, за да не яде. Опитаха се да пречупят волята му, като го държаха буден шест дни и крещяха всевъзможни обиди. Веднъж го хвърлиха гол в мравуняк, а една нощ изляха в гърлото му половин бутилка уиски и го разпитваха цял час, докато не изгуби съзнание. Премахнаха всички задръжки в разпитите, но Еди не издаде кодовата дума. Успя да запази малка част от съзнанието си съсредоточена върху факта, че каквото и да правят с него, това е само учение и няма да умре.

Сега обаче не хранеше подобни илюзии. Камионът се клатеше и тълпата нелегални емигранти се люшкаше, като едва не смазваше онези най-близо до задните врати.

— Мравояд — прошепна той.

Прекараният във Форт Браг месец изглеждаше като ваканция в сравнение с шестте дни в ръцете на змийските глави.