— Какво предлагат?

Рос отново погледна бележника си.

— Сто хиляди седмично за минимум осем седмици и максимум шестнадесет плюс един милион долара за всеки пиратски кораб, който унищожим.

Хуан се намръщи. Парите щяха да стигнат да платят разходите си, но го притесни мисълта, че ако се съгласи, ще бъде ангажиран два месеца и няма да може да поеме някоя по-доходна задача. По този начин обаче щеше да спечели време, преди да плати бразилската вноска, и след като я дадеше, Корпорацията отново щеше да бъде на червено. Да не говорим, че мразеше пиратството и изгаряше от желание да помогне да се сложи край на тази напаст в морето.

От докладите, които беше прочел, знаеше, че съвременните пирати съвсем не приличат на безразсъдните авантюристи от миналото. Вече нямаше брадати капитани с черни превръзки на окото и папагали на рамото. Днешните корсари, поне действащите в пролива Малака, обикновено бяха бедни рибари, въоръжени, с каквото могат да отмъкнат. Нападаха нощем и изчезваха бързо, като натоварваха всичко, което могат да носят. Имаше и убийства, но съвсем не в мащаб, какъвто описваше Линда Рос.

Кабрило винаги се беше страхувал, че един ден ще се появи водач, който ще организира пиратите, така както Лъки Лучано бе създал Престъпния синдикат и бе превърнал шайка бандити в добре смазана машина. Дошъл ли беше този ден?

Дали на сцената не беше излязъл гений, убедил другите, че като ги организира, ще удвоят и утроят печалбата си и ще издигнат пиратството до висотата на смъртоносен терористичен акт? Това със сигурност не беше немислимо. Хуан се запита дали всъщност двете неща не са свързани. В годините след 11 септември на много места по света финансирането на терористите беше пресъхнало. Може би групировки като Ал Кайда се бяха насочили към корсарство и други незаконни начинания, за да напълнят отново касите си за война.

Тази мисъл го накара да вземе решение. Вярно беше, че екипът му изпълняваше множество тайни мисии за американското правителство. Операцията в частния сектор щеше да облагодетелства интересите на САЩ и да спаси Чичо Сам от плащането на цялата сметка. Хуан погледна вицепрезидента по оперативната дейност и попита:

— Казаха ли ти колко пиратски кораба подозират, че действат там?

— Няма категорични цифри, но смятат, че са най-малко четири модифицирани траулера, ако се съди по разстоянията и часа на атаките.

Хуан изчисли, че това ще им донесе четири милиона долара. Сумата беше голяма, но той много добре знаеше колко бързо ще я погълне Корпорацията. Ако „Дискавъри“ беше повредена, нова подводница би им струвала два милиона долара. Кабрило помисли още малко и каза:

— Свържи се с Хироши и му кажи, че ще приемем поръчката при две условия. Първото е, че премията за всеки потопен кораб ще е два милиона и ще си запазим правото да развалим договора по наша преценка с един ден предупреждение. — Една-единствена ракета кораб — кораб от установката на „Орегон“ струваше приблизително един милион. — След това се обади на Овърхолт в Лангли, обясни му какво се готвим да правим и му кажи, че ще изпратя подробен доклад след два дни.

— А Еди Зенг?

Бяха му обещали две седмици почивка заради същия период, който беше издържал затворен в миниподводницата.

Кабрило включи плазмения монитор на бюрото си, отвори няколко прозореца, намери местоположението на „Орегон“ и изчисли разстоянията и пробега на хеликоптера „Робинсън R–44“, скрит в таен хангар под люка на задната палуба.

— Утре по някое време може да го закараме до Сеул. Оттам ще се качи на пътнически самолет.

— Не това е проблемът. Казал е на Джулия, че не иска да заминава.

Хуан не се изненада.

— Да, може да пратиш някого на почивка, но не можеш да го накараш да се отпусне.

— Обезпокоена съм, че Еди работи прекалено много. Преживял е истински ад, откакто го изолирахме за две седмици.

Като председател, Хуан Кабрило беше единственият член на Корпорацията, който знаеше всички подробности в досиетата на екипажа. Запита се дали няма да наруши поверителна тайна, ако каже на Линда, че в ЦРУ Еди Зенг два месеца бе действал под прикритие, първо като тайвански предател, изгарящ от желание да продаде информация на червените китайци, че Тайван разполага войски по бреговете на пролива Формоза, а после като контрашпионин с крайната цел да разобличи групата китайски генерали, купили информацията му. Беше се справил блестящо със задачите и четирима от най-добрите китайски военни командири бяха прехвърлени в затънтен пост в пустинята Гоби, а правителството прахоса милиони, за да строи укрепления срещу нападение, което така и не се състоя. Това беше последната му мисия, преди да го прехвърлят във Вашингтон. Реши да не разправя на Линда тази история и каза само:

— Щом Еди иска да остане, няма да споря с него.

— Добре.

— Хиро съобщава ли подробности за атаките?

— В съобщението му пише, че ще ги даде, ако поемем задачата.

— Веднага щом пристигнат, кажи на Марк Мърфи и Ерик Стоун да разработят компютърен модел къде е най-вероятно пиратите да нанесат следващия си удар. Нека измислят история за прикритие така, че да изглеждаме съблазнителна мишена.

Младият Мърфи беше специалистът по оръжията на „Орегон“ и упорит изследовател, който безпогрешно разпознаваше повтарящи се схеми.

Линда си записа всичко.

— Нещо друго?

— Засега това е достатъчно. Щом Марк и Ерик определят мястото, ще потеглим.

Линда излезе, а Кабрило почна доклада за Лангстън Овърхолт — искаше да приключи с досадното писане по-бързо. Когато свърши — пурата също свършваше, — го кодира в програма, мощна като използваните от Агенцията за национална сигурност, и го изпрати по електронната поща на стария си приятел в централата на ЦРУ. И въпреки че обядът в главната трапезария вече беше поднесен, реши да се разходи из кораба.

Магнитохидродинамичните двигатели в блестящото от чистота машинно отделение тихо бръмчаха, командвани от високотехнологичния оперативен център над мостика. На почти всички стени бяха монтирани плазмени екрани. Хуан обиколи и многобройните бойници, Работилницата за вълшебства, оръжейния склад, хангара и разкошните жилищни помещения за екипажа, поздравяваше всички. Отби се в камбуза от неръждаема стомана — беше наел екип от готвачи, които приготвяха ястия в най-изисканите ресторанти в Ню Йорк и Париж. Надникна в минералната баня, салона с гимнастическите уреди и обичаната от всички сауна. Докосна единия от четирите черни суперкомпютъра „Сън/Майкросистем“ и сякаш усети мощта му. Знаеше, че за тях и за операторите им няма нерешим проблем.

Отлично познаваше всеки детайл, всеки сантиметър от жиците, кабелите и тръбите, разположението на палубите и дори цветовата схема на интериора. „Орегон“ беше неговата крепост и убежище.

Изпита най-голяма гордост, когато излезе на палубата. Отвън „Орегон“ показваше какво го прави най-великия шпионски кораб в историята. Руснаците нямаха фантазия и маскираха шпионските си кораби като риболовни траулери, еднакви и стереотипни. Американската флота използваше неоткриваеми подводници за шпионските си операции — невъзможен избор за онова, което вършеха Кабрило и екипът му. Не, Корпорацията се нуждаеше от анонимност и в никакъв случай не трябваше да става за смях.

Поради тази причина отвън „Орегон“ приличаше на развалина, отправила се към склад за отпадъци.

Хуан се качи на мостика с асансьора от оперативния център, намиращ се точно под главната палуба, и огледа кораба. „Орегон“ беше дълъг сто и седемдесет метра, широк двайсет и три и имаше брутна товароподемност 11 585 тона. Надстройката му се намираше малко по-назад от средата. На нос: бяха монтирани три товарни крана, а на кърмата — два. Бяха ръждясали останки, от които висяха прокъсани въжета, но два от тях наистина работеха. Палубата бе комбинация от изподраскани плоскости, боядисани в различни цветове. Перилата бяха огънати застрашително на някои места и няколко от товарните люкове изглеждаха изкорубени. От бидоните покрай предната страна на кабината на щурвала беше изтекло машинно масло: образуваше лепкава локва. Наоколо бяха разхвърляни ръждясали машини — всичко от счупени лебедки до велосипед без гуми. Кабрило огледа външната страна на корпуса и видя петна ръжда под всички шпигати и стоманени листове, заварени така, че да прикрият пукнатините. Основният цвят на корпуса беше тъмнозелен, но тук-там имаше кафяви, черни и тъмносини петна.