Той отдаде обичайната чест на иранското национално знаме на пилона на кърмата и се втренчи в мостика. Някога лакираното дърво беше издраскано и осеяно с изгаряния от загасени цигари. Прозорците бяха изцапани с равни количества мръсотия и сол, а командните табла бяха покрити с прах. Месингът на телеграфа беше толкова потъмнял, че изглеждаше черен. Стрелката на единия индикатор липсваше. Части от електрониката, например навигационните уреди, бяха стари и подходящи за музейни експонати. В помещението зад мостика бяха разхвърляни лошо сгънати карти, радиостанцията беше абсолютен боклук.

В жилищните помещения за екипажа в надстройката също цареше хаос. Нито едно легло в каютите не беше оправено и в мръсния камбуз нямаше две еднакви чинии, да не говорим за приборите. Хуан особено се гордееше с капитанската каюта. Цялата вонеше на евтини цигари и беше украсена с показващи лош вкус картини на клоуни с тъжни лица и насълзени печални очи. В бюрото имаше бутилка южноамериканско уиски, разредено със сироп от ипекакуана, и две не измити чаши. Банята беше по-мръсна и от тоалетна в Тексас.

Предназначението на всичките тези детайли беше да насърчи инспекторите, пристанищните власти и лоцманите да слязат колкото е възможно по-бързо от „Орегон“ и да задават по-малко въпроси. Рекордът за най-кратък престой държеше един митничар от Кейптаун, който отказа дори да стъпи на клатещия се подвижен мост. С помощта на компютрите, щурвала и телеграфа можеше да маневрират „Орегон“ и да задвижват двигателите му. Това беше за заблуда на лоцманите по пристанищата и на онези, които насочваха товарния кораб през Панамския канал, но всъщност „Орегон“ се управляваше от дигитална работна станция в обзаведения по последната дума на техниката оперативен център.

Привидно разнебитеното му състояние му позволяваше да влезе във всяко пристанище на света, без да привлече внимание. Властите бързо го пропускаха като поредния товарен кораб, който бавно ръждясва, докато океанската търговия се насочва към контейнеровози. Всеки запознат с корабите можеше да каже, че собствениците му са отписали плавателния съд и вече не си правят труда да подменят износената техника, нито дори да го пребоядисат. А когато се наложеше, екипажът придобиваше същия занемарен вид като кораба.

Макс Ханли се качи с асансьора от оперативния център и се приближи до него. Беше измил грима от лицето си и бе облякъл работен гащеризон. Очевидно идваше направо от банята, за да провери двигателите. Вятърът рошеше редките му кестеняви коси.

— За Труит ли мислиш? — попита Макс. Хуан не говореше много за оттеглянето на съдружника си.

Кабрило се обърна с гръб към морето и опря лакти на перилата. Присви очи срещу яркия блясък на вълните.

— Обикалях кораба. Много съм доволен от онова, което свършихме.

— Но?

— Но „Орегон“ е само средство за постигане на целите. Дик знаеше това и няколко години и аз го вярвах. Мисля, че и ти също.

— И сега се съмняваш в това и в Дик, защото той си взе парите и напусна.

— Отначало и аз смятах така, но сега се улавям, че се съмнявам и в себе си, и в нашата мисия.

Макс напълни лулата си и я запали, като закри с шепи кибритената клечка от вятъра.

— Ще ти кажа какво мисля, че става. Работим вече от няколко години и трупаме пари от всяка задача. Всички знаехме, че ни очаква богатство, но с напускането на Дик ние двамата с теб трябва да проверим колко е голямо. Той взе четиридесет и пет милиона долара, освободени от данъци. Аз имам повечко, а ти си натрупал повече и от мен. Трудно е да пренебрегнеш толкова много пари, когато се излагаш на опасност заради идеала и възнаграждението.

— Голямо възнаграждение все пак.

— Прав си. Нека обаче попитам нещо. Когато работеше за ЦРУ и променяше посоката на развитието на нещата на места като Аман и Никарагуа, не го ли правеше за мизерна заплата и държавна пенсия?

— Да — откровено призна Кабрило. — Бих го правил и безплатно обаче.

— Тогава защо се чувстваш виновен, като печелиш добри пари сега и вършиш същото, но имаш властта да отказваш несигурни операции? Не можеше да го правиш, докато работеше за Лангли, или когато в Петия пръстен на Пентагона стане напечено. Казват ти скачай — и рипваш в мръсотията.

В най-външния пръстен на Министерството на отбраната се намираха висшите военни и техните цивилни наставници.

Хуан отвори уста да отговори, но Макс продължи:

— Знаеш, че имаме достатъчно пари, за да си купим някой остров и да се радваме на живота, но знаеш и колко много рискуваме всеки ден. С теб непрекъснато излагаме живота си на опасност. Такива сме си. Само че сега и двамата знаем, че животът ни струва повече, отколкото сме мислили.

— А нашата мисия?

— Необходимо ли е да питаш? Ние сме последната линия на отбраната. Приемаме задачи, които би трябвало да свършат агентите на Лангли, но те не искат да си цапат ръчичките. Свалиха ръкавиците още през първата година на двадесет и първи век и сега ние сме железният юмрук.

Кабрило се подсмихна.

— Откога стана такъв поет?

Ханли се ухили така, сякаш го бяха хванали да прави нещо нередно.

— Просто ми хрумна. Но ако питаш мен, звучи страшно внушително. — Отново стана сериозен. — Виж, Хуан, това, което правим, е важно, и поне аз няма да се чувствам виновен, че сме забогатели. Печалбата не е срамна, срамен е провалът. А що се отнася до съмненията ти в Дик Труит, може да ги забравиш. Той вложи в Корпорацията много пот и кръв. Беше тук от началото и твърдо вярваше, като теб и мен, но достигна предела на силите си. Писна му. Напусна не заради парите, а защото послуша вътрешния си глас, който му каза, че времето му с нас е изтекло. Но бъди сигурен, че Дик не се е отказал от борбата. Няма да се изненадам, ако е вложил парите в охранителна компания или разузнавателна организация. Обзалагам се, че…

И млъкна, защото забеляза искрата в очите на Кабрило и кривата, почти пиратска усмивка, трептяща на устните му. Както обикновено, Хуан Кабрило беше една крачка пред президента на Корпорацията и само го изпитваше, за да разбере какво мисли за напускането на Труит. Кабрило нито за миг не се съмняваше в мисията, нито в себе си, но периодът беше критично важен за Корпорацията и той искаше да се увери, че Ханли стои сто процента зад целите им. Хуан беше заложил капан с преструването си на несигурен и Макс се беше хванал. Тъкмо затова никой не играеше покер с председателя.

— Много си хитър — ухили се Макс.

В същия миг от ватерлинията на „Орегон“ се чу пронизително свистене и двамата надникнаха над перилата. Специалните резервоари по външната страна на корпуса се изпълваха с морска вода и балансираха кораба, за да изглежда така, сякаш трюмовете са пълни. Хуан погледна разпенената диря и забеляза промяна в курса — дългата бяла ивица леко извиваше на изток.

— Мърфи и Стоун явно са намерили мястото, където ще се правим на жертвен агнец — отбеляза Макс и погледна стария си джобен часовник.

Кабрило се замисли за страховития арсенал на борда на „Орегон“ и за мъжете и жените, обучени да боравят с оръжията.

— Жертвен тигър, приятелю, жертвен тигър.

На следващия ден „Орегон“ стигна до мястото, където според изчисленията на Марк Мърфи и Ерик Стоун щеше да е най-вероятно да привлекат пиратите. Хироши Кацуи се беше съгласил с условията на Кабрило. „Нужен е пират, за да хване пират. Успех“ — каза той и съобщи всичко, което консорциумът му знаеше за нападенията. Мърфи и Стоун анализираха информацията и намериха в атаките пренебрегвани досега прилики. Съпоставиха климатичните условия, фазите на луната, размера на корабите, товарителниците, броя на членовете на екипажа и десетина други фактора, за да открият в Японско море място, където беше най-вероятно пиратите да нападнат „Орегон“.

За кораба и товара беше създадена легенда, подкрепена в различни бази данни в случай, че пиратите избираха целите си по този начин. „Орегон“ уж прекарваше дървен материал и електроника от Пусан до Нигата, Япония, но привлекателното на борда му беше присъствието на един пътник, ексцентричен американец, който пишеше романи, докато обикаляше света с товарни кораби.