Късметът обаче отново му изневери.

Беше се вглъбил в собствения си свят на студ и болка и чу гласовете едва когато се разнесоха точно над главата му.

— Още малко — увещаваше мъжки глас. — Много хубаво местенце е, видях го, когато влизахме в града.

— Не. Искам да се върна. — Женският глас беше на девойка и звучеше уплашено.

— Не бой се де. — Мъжът имаше акцент някъде от Пекин или околностите, а момичето говореше местния диалект.

— Моля те. Родителите ми ще се чудят къде съм. Имам работа.

Вървяха по моста над канала, само на няколко стъпки над главата на Еди. От тежките дъски се сипеше прах. Стъпките им станаха неравномерни. Еди си представи какво правят — девойката се дърпа, опитва се да спре, а мъжът я влачи за ръката.

Еди леко се надигна и безшумно и предпазливо се запромъква през широкия два и половина метра канал, слушаше как мъжът тегли момичето по моста.

— Ще ти хареса, ще видиш.

Край черния път зад градчето имаше гъста горичка. Зенг разбра, че това уединено място скоро ще се превърне в сцена на изнасилване. Докато мъжът и жертвата му вървяха по пътя, той излезе от рова. Излагаше се на показ, ако край селището имаше някой наблюдател с остро зрение. Трябваше да продължи да се крие: онова, което щеше да се случи, не беше негова работа. Но не можеше да остави нещата така.

Мъжът беше войник. На рамото му беше преметнат автомат АК–47 и униформата му беше чиста в сравнение с мръсните провинциални дрехи на девойката. Беше я хванал за ръката и почти я влачеше, а тя запъваше босите си крака в земята. Слънцето вече залязваше зад планинската верига и горичката беше в сянка. Девойката беше с пола и обикновена блуза. Дългите й коси бяха прибрани на дебела плитка, която се люшкаше между тесните й рамене.

Еди изчака, докато двамата се скриха в горичката, и погледна към градчето. Лампите в някои сгради вече бяха запалени, но повечето къщи оставаха тъмни. Собствениците пестяха. Едва ли някой гледаше към него. Войниците на площада сигурно вече се готвеха да качат танка на специалния камион с двадесет колела.

Еди пресече пътя. От дрехите му капеше вода. Беше бос, защото знаеше, че евтиният плат и конците, с които бяха съшити обувките, ще се разпаднат от дългото киснене във водата. Влезе в горичката и остави слухът му да го води сред дърветата, стъпваше безшумно. Девойката протестираше. Гласът й се извиси пронизително, после изведнъж заглъхна. Войникът сигурно й беше запушил устата.

Зенг спря под един висок бор. Проблясък на нещо бяло привлече вниманието му. Блузата на девойката беше захвърлена на тревата. Еди рискува и надникна иззад дебелия ствол. Мъжът беше оставил автомата си и бе натиснал голата до кръста девойка на земята. Беше запушил устата й с едната си ръка, а с другата бъркаше под полата й. Краката й бяха дълги и тънки и се размахваха във въздуха, тя се опитваше да отблъсне насилника.

Войникът свали ръката си от устата й, но преди девойката да успее да извика, я удари в челюстта. Главата й клюмна на една страна и тялото й се отпусна неподвижно. Еди разполагаше само със секунди, но пък между него и оръжието на мъжа нямаше прикритие.

Въпреки това той бързо, но внимателно тръгна през дърветата.

Човешкото око обаче забелязва светлината и движението по-добре в периферията, отколкото фронтално и Зенг измина само три от десетте крачки до двамата, когато мъжът го усети. Еди хукна. Краката му затъваха в глинестата почва като шпайкове на спринтьор.

Светкавично, тъй като вече беше зареден с адреналин, войникът се извъртя, за да вземе оръжието си. Пръстите му намериха предпазителя с добре отработено движение. Той насочи автомата към нападателя си. Дори ако не улучеше, изстрелът щеше да се чуе в градчето и да привлече вниманието на другарите му. Войникът сигурно знаеше това, защото пръстът му се сви около спусъка още преди той да види Еди в мерника.

Зенг скочи. Едната му ръка посегна да хване дулото на автомата, а другата с изпънати пръсти се заби в трахеята на войника. Но вече беше късно — той натискаше спусъка. Оръжието обаче не произведе изстрел. Инерцията на Еди откъсна войника от девойката с такава сила, че тя се претърколи настрани. Извика, но Зенг не й обърна внимание, защото войникът се беше озовал върху него. Бързо, преди той да се опомни, Зенг го отблъсна от себе си и му нанесе два бързи удара в ларинкса. Не бяха силни, но попадането им на едно и също място щеше да свърши работа. Гръклянът на мъжа беше строшен. Той изхъхри и се отпусна неподвижно.

Еди блъсна трупа му настрана. Девойката се беше свила на земята, държеше се за ръката и охкаше. Зенг взе блузата й, метна я на раменете й и нежно я обърна към себе си. Ударът не беше разместил челюстта й, макар че известно време щеше да я боли. Очите й бяха широко отворени от страх и болка. Показалецът на дясната й ръка беше изкривен почти под прав ъгъл и Еди разбра защо автоматът не беше стрелял. Девойката се беше престорила на припаднала, вместо да достави удоволствието на нападателя си да изнасили жертва в съзнание, и в последния момент бе пъхнала пръста си зад спусъка на оръжието, за да спре изстрела. Беше спасила живота на Еди и себе си от престъпление, което повечето жени смятат за по-лошо от смъртта. Пръстът й се беше счупил, когато Зенг бе блъснал автомата.

— Много си смела — каза той.

— Кой си ти? — хлипайки от болка и унижение, попита тя.

— Никой. Не си ме виждала и това тук не се е случвало. Счупила си си пръста, когато си се спънала и си паднала на връщане от нивата. Разбра ли?

Очите й се стрелнаха към тялото на мъртвия войник. Еди прочете мислите й.

— Аз ще се погрижа за него. Не се тревожи. Никой няма да разбере. Сега се върни при семейството си и не говори за този ден.

Тя му обърна гръб, за да си облече блузата. Еди си помисли, че едва ли са останали достатъчно копчета. Девойката стана, погледна го, мъчеше се да преглътне сълзите, напиращи в очите й — от гордост, срам и болка. Това беше лицето на Китай.

— Чакай — каза Зенг, преди тя да избяга от горската поляна. — Познаваш ли семейство Ксанг? Някои от тях неотдавна яхнаха змията.

При споменаването за нелегалната емиграция тя направи крачка назад, готова да побегне, но после се отказа, очевидно от желание да върне услугата на човека, който я е спасил.

— Да, те живеят в града. Имат магазин и сервиз за велосипеди. Живеят над него. Имаш ли новини за тях?

От думите й Еди разбра, че тя ги познава добре. Може би беше любимата, за която беше писал Ксанг.

— Да — отвърна той и му се догади от мисълта какво ще й каже. — Стигнали са до Япония и всичките работят. А сега, върви!

Девойката се стресна от заповедта му и изчезна между дърветата. Еди вероятно беше направил нещо много по-лошо от опита на войника да я изнасили. Беше й дал надежда.

Пребърка джобовете на войника за документи, после откъсна личните му знаци. От ремъка на автомата и колана му направи въже и закачи трупа на шест-седем метра над земята в чатала на един дъб.

Избърса с клон следите от случилото се и се върна в скривалището си под моста. Девойката вероятно вече беше в града и майка й я бе завела при местния лекар да й намести пръста. Нейните проблеми бяха свършили, но неговите неприятности тепърва започваха.

Военните, изглежда, смятаха да пренощуват в Лантан и щяха да разберат за изчезването на мъртвия изнасилвач едва на сутринта. На вечерната проверка приятелите му щяха да го прикрият, защото щяха да решат, че или е отишъл при професионална проститутка, или е забърсал някое тукашно девойче. Което не беше далеч от истината.

Неприятностите щяха да започнат на сутрешния развод. Когато войникът не се появеше, щяха да претърсят града, после околностите. Еди не можеше да се откаже от мисията си, също както не се беше сдържал и бе помогнал на момичето, така че имаше време само до разсъмване да се свърже със змийските глави. И вече не възнамеряваше да ги разпитва, за да научи подробности за Ксанг и другите. Сега му трябваха, за да го измъкнат от Китай.