— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.

— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.

— Кога?

— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.

— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.

— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?

— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.

Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…

И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.

— „De plantis libris tres“ 245, дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.

— „Thesaurus herbarum“ 246 — обадих се аз. А Уилям викна:

— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!

— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.

Уилям отвърна:

— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!

— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:

— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.

Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.

— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…

— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.

— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.

— Как беше подвързана? — обадих се аз.

— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.

— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.

— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.

— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?

— Много станаха — рече Уилям.

— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.

— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.

— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.

— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…

— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците толкова скоро след като е излязъл от кухнята, че не ми се струва възможно за такова кратко време да накара Северин да му отвори, после да се нахвърли срещу него, да го убие и да разпръсне и изпотроши всичко. Възможно е Малахий да е изпреварил всички — Хорхе ви чу в нартиката, после е отишъл в скриптория, за да уведоми Малахий, че у Северин има някаква книга от библиотеката. Малахий идва тук, убеждава Северин да му отвори и го убива. Защо — един Господ знае. Но ако е търсел книгата, той е можел да я открие, без да тършува по този начин, нали е библиотекар! Кой тогава?

— Бенций — отвърна Уилям.

Бенций заотрича енергично, като поклати глава:

— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…

— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.

— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.

Бенций поруменя като божур и възрази:

— Не съм убиец!

— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.

После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.

— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…