Дойдох на себе си — стори ми се, че бяха изминали векове, — а в главата ми кънтяха удари. Лежах на пода, а Уилям ми удряше плесница след плесница по бузите. Намирах се в друга стая и очите ми се спряха на надпис, който гласеше: „Requiescant а laboribus suis“ 148.

— Адсон, съвземи се — шепнеше Уилям, — нищо ти няма…

— Там… — промълвих все още ужасен. — Там, онзи звяр…

— Няма никакъв звяр. Ти бълнуваше, беше паднал до масата, на която имаше книга за Апокалипсиса, изписана по времето на владичеството на маврите в Испания, разтворена на страницата за жената, облечена в слънце, срещу която се изпречва змеят. По миризмата разбрах, че си вдъхнал нещо лошо, затова те изнесох веднага. И аз имам главоболие.

— Но какво съм видял?

— Нищо. Там горяха разни вещества, предизвикващи видения, разпознах миризмата, това са вещества, измислени от арабите, може би същите, които Старецът от планината е давал на убийците да дишат, преди да ги прати да вършат своите злодеяния. Ето че разкрихме и тайната за виденията. Нощем някой слага вълшебни треви, за да убеждава нежеланите посетители, че библиотеката е закриляна от нечестиви сили. Я ми кажи, какво почувства?

Разказах му объркано това, което си спомнях от моето видение; Уилям се засмя.

— Половината от твоите видения са били плод на това, което си видял в книгата, а другата половина — на твоите страхове и желания. Ето какво причиняват тия треви. Утре ще трябва да поговоря по този въпрос със Северин; мисля, че той знае повече, отколкото твърди. Това са треви, само треви, при тях не са нужни ония магьоснически заклинания, за които ни спомена стъкларят. Треви, огледала… Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум. Прекарахме една тежка нощ, засега се налага да излезем оттук. Ти си разстроен, имаш нужда от вода и чист въздух. Няма смисъл да се опитваме да отворим тези прозорци; те са твърде високи, може би не са отваряни от десетилетия. Как са могли да допуснат, че Аделмо се е хвърлил оттук?

Уилям каза да излезем. Сякаш беше лесно. Знаехме, че в библиотеката можеше да се влезе само през една кула — тоест през източната. Но къде ли се намирахме сега? Бяхме се объркали. Бродихме дълго, бояхме се, че няма да се измъкнем никога от това място — аз се олюлявах все повече, повдигаше ми се, Уилям се безпокоеше за мен и се ядосваше на собственото си неумение, — но това ни подсказа, или по-точно казано, подсказа на него нещо, което трябваше да сторим на следния ден. Стига да успеехме да се измъкнем оттук, при следващото ни посещение в библиотеката трябваше да носим или обгорена главня, или някакво друго вещество, което да оставя следи по стените.

— Има само едно средство — поясни Уилям — да се намери изходът от един лабиринт. При всеки нов възел, непосетен до този момент, изминатият маршрут ще бъде отбелязан с три знака. Но ако по някои от разклоненията на възела се натъкнем на вече поставени знаци, подсказващи, че този възел вече е бил посетен, пътят, изминат до идването там, ще бъде отбелязан с един-единствен знак. Ако се установи, че всички входове са белязани, ще се наложи да се върнем по обратния път. Но ако един или два входа от възела се окажат без знаци, ще изберем някой наслуки, като ще отбележим два знака. Тръгнем ли през вход с един знак, ще поставим още два, така че на него да има три знака. И ако стигнем до възел, където всички входове са отбелязани с по три знака, това ще означава, че сме изминали целия лабиринт, стига, разбира се, всички входове да са обозначени със знаци.

— Откъде знаете всичко това? Нима сте добър познавач на лабиринтите?

— Не, цитирам ти един древен текст, който четох доста отдавна.

— Може ли човек да се измъкне, като следва това правило?

— Доколкото знам, почти никога. Но все пак ще опитаме. Пък и през следващите дни ще имам очила и ще мога да огледам по-добре книгите. Възможно е там, където надписите ни объркват, начинът, по който са подредени книгите, да ни подскаже някакво правило.

— Имате ли очила? Как мислите да ги намерите?

— Казах, че ще имам очила! Ще си направя други. Мисля, че и стъкларят само това чака — да има възможност да придобие повече опит. Стига да има нужните сечива, за да шлифова лещите. А колкото до парчета стъкло — при него е пълно.

Докато бродехме, търсейки изхода, изведнъж, както стояхме посред една стая, по лицето ми се плъзна милувка от невидима ръка, а в същото време в тази и в съседната стая се разнесе вопъл — нито на човек, нито на животно, — сякаш някакъв призрак бродеше от стая в стая. Трябваше да съм подготвен за изненадите, които можеше да ни поднесе библиотеката, но отново се ужасих и отскочих назад. И Уилям трябва да бе усетил същото, което усетих и аз, защото почна да опипва бузата си, после вдигна високо светилника и се заоглежда.

Вдигна ръка, огледа пламъка, който загоря по-силно, после наплюнчи пръст и го изправи пред себе си.

— Ясно — рече той и ми показа две точки на две срещуположни стени, на височина колкото човешки бой.

Там имаше две тесни бойници; щом доближеше ръка, човек усещаше полъха на идващия отвън студен въздух. Доближеше ли ухо, чуваше шумолене, сякаш навън духаше вятър.

— Библиотеката има и система за проветряване — поясни Уилям, — иначе особено през лятото тук няма да може да се диша. Освен това през тези бойници прониква и достатъчно влага, та пергаментите да не изсъхнат. Но предвидливостта на строителите на библиотеката не се е ограничила дотук. Те са разположили бойниците под определени ъгли, та когато нощем излезе вятър, повеите, проникващи през тези отвори, да се кръстосат с повеите, проникващи през другите отвори, да се преплитат в свързаните една с друга стаи, като пораждат звуците, които чухме. А тези звуци заедно с огледалата и тревите плашат още повече хората, които подобно на нас са влезли тук, без да познават добре мястото. Нали и ние, макар и за миг, си рекохме, че усещаме по лицата си дъха на призраци. Усетихме ги едва сега, защото сега е задухал вятър. И така, разкрихме още една тайна. Но въпреки това все още не знаем откъде да минем, за да излезем!

Докато си говорехме, бродехме наслуки, бяхме объркани, престанахме да четем надписите, които ни се струваха еднакви. Излязохме в още една седмоъгълна зала, обиколихме съседните стаи, не намерихме никакъв изход. Върнахме се обратно, вървяхме почти час, като се отказахме да разберем къде се намираме. По едно време Уилям реши, че няма смисъл, че не ни остава друго, освен да легнем да поспим някъде и да се надяваме, че Малахий ще ни открие на следния ден. Но докато се вайкахме за нещастния край на нашето смело начинание, изведнъж се озовахме в залата, откъдето започваше стълбата. Благодарихме горещо на Бога и слязохме с радостни сърца.

Като слязохме в кухнята, хукнахме към пещта, влязохме в коридора на костницата и аз се заклевам, че смъртните гримаси на черепите ми се сториха като усмивки на скъпи мен люде. Влязохме в църквата и излязохме през северната врата; после приседнахме доволни върху каменните плочи на гробовете. Чистият нощен въздух ми се стори като божествен балсам. Звездите блещукаха над нас, виденията в библиотеката ми се сториха като далечен сън.

— Колко е хубав този свят, колко са грозни лабиринтите! — възкликнах с облекчение.

— Колко хубав щеше да е този свят, ако имаше някакво правило, за да обикаляме из лабиринтите — отвърна моят учител.

— Колко ли е часът? — запитах аз.

— Изгубил съм всякаква представа за времето. Но ще бъде добре да сме си в килиите, преди да удари часът за утреня.

Тръгнахме покрай лявата стена на църквата, минахме край портала (извърнах глава, за да не гледам старците от Апокалипсиса (super thronos viginti quatuor), после прекосихме вътрешния двор, за да влезем в дома за поклонници.