Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно!

— Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката.

— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!

— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!

Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.

Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.

Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.

— Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата?

— Не, излезе оттук, но накъде — не знам.

— Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми.

— Очилата ли?

— Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми.

— Защо?

— Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не.

— Но откъде е разбрал за очилата ви?

— Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, — където текстът на гръцки е изписан съвсем ситно, а горната част е твърде неясна…

Той ми посочи загадъчните знаци, появили се като по чудо след загряването със светилника.

— Венанций е искал да прикрие някаква важна тайна, затова е използвал някое от тия мастила, дето, като пишеш с тях, не остава следа, а при загряване написаното излиза наяве. Но тъй като не знам точно какво мастило е използвал и знаците може да изчезнат отново, побързай — ти имаш силно зрение, — побързай да ги препишеш колкото се може по-точно, дори — по-едри.

Така и сторих, без да знам какво преписвах. Ставаше дума за четири-пет реда от наистина магьоснически знаци; сега отбелязвам само началните знаци, та читателят да добие представа с каква загадка трябваше да се справяме:

Името на розата - img_1-3

След като ги преписах, Уилям ги прегледа, за съжаление без очила, като държеше плочката на доста голямо разстояние от носа си.

— Сигурно е някаква тайна азбука, която ще трябва да разчетем — рече той. — Знаците не са изписани добре, а може ти да си ги преписал още по-лошо, но, така или иначе, трябва да е някаква зодиакална азбука. Ето виж, на първия ред имаме… — Отдалечи още повече листа от себе си, присви очи и направи опит да се съсредоточи. — Стрелец, Слънце, Меркурий, Скорпион…

— А какво означават?

— Ако Венанций е бил наивник, е щял да използва най-често срещаната зодиакална азбука: А равно на Слънцето, В равно на Юпитер… Следователно първият ред би трябвало да се чете… я се опитай да го запишеш: RAIQASVL… — Замълча. — Не, това не означава нищо, а Венанций не беше наивник. Той е използвал азбуката под друг ключ. Ще трябва да го открия.

— Възможно ли е това? — запитах с възхищение.

— Да, стига да притежаваш малко от познанията на арабите. Най-добрите книги по криптография са дело на учени-неверници, в Оксфорд имах възможност да накарам да ми прочетат някои от тях. Бейкън беше прав, като твърдеше, че овладяването на знанията минава през изучаването на езиците. Много отдавна Абу Бакр Ахмад бен Али бен Уахия ан Набати е написал „Книга за неистовото желание на предания да усвои загадките на древните писмена“ и е набелязал много правила за създаване и разчитане на тайнствени азбуки, подходящи не само за магьосничество, но и за размяна на писма между войските или пък между някой крал и неговите посланици. Виждал съм други арабски книги, където са изброени доста остроумни начини за писане. Така например ти можеш да замениш една буква с друга, можеш да напишеш думата обратно, можеш да пишеш буквите в обратен ред, но като ги използваш през буква, а след това да започнеш отначало; можеш, както е в този случай, да замениш буквите със зодиакални знаци, но като придаваш на буквите тяхната числена стойност, а след това, използвайки друга азбука, да превърнеш числата в други букви…

— Коя ли от тия системи е използвал Венанций?

— Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи.

— Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз.

— Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум?

— На мен нищо.

— А на мен — да. Secretum finis Africae… 129Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието…

вернуться

129

„Тайната на Африканските предели“.

42
{"b":"146279","o":1}