— Може би ще бъде добре, ако става дума за врагове на християнството — рече предано Никола.

— Може би — съгласи се Уилям. — Но кой е днес враг на християнството? Император Лудвиг или папа Йоан?

— Боже господи! — възкликна изплашено Никола. — Не бих могъл да реша сам такъв мъчителен въпрос!

— Виждаш ли? — каза Уилям. — Понякога има смисъл някои тайни все още да се забулват с неясни приказки. Тайните на природата не се пренасят в кози или овчи кожи. В книгата за тайните Аристотел твърди, че ако се оповестяват прекалено много тайни на природата и изкуството, се нарушава една небесна забрана и от това нарушаване могат да последват много злини. Това не значи, че тайните трябва да останат неразкрити, но учените трябва да мислят кога и как да го сторят.

— Поради това — рече Никола — в места като нашия манастир не всички книги трябва да бъдат достъпни за всички.

— Това е друго нещо — каза Уилям. — Човек може да съгреши поради прекалена бъбривост или поради прекалено мълчание. Не исках да кажа, че трябва да крием изворите на науката. Според мен това е голяма злина. Исках да кажа, че като се занимава с тайни, които могат да породят както добро, така и зло, ученият има правото и дълга да си служи с неясен език, достъпен единствено за равните нему. Пътят на науката е труден, трудно е да се разграничава доброто от злото. И често пъти учените, наши съвременници, са само Джуджета, изправили се на раменете на други джуджета.

Личеше, че приятният разговор с моя учител е предразположил Никола към доверчивост. Затова той намигна на Уилям (сякаш искаше да намекне: ние двамата се разбираме, защото говорим за едно и също) и подхвърли:

— Но там — и посочи към Зданието — тайните на науката са добре защитени от разни магии…

— Така ли? — рече с подчертано безразличие Уилям. — Сигурно става дума за затворени врати, за строги забрани, за заплахи.

— Не, не, за по-страшни работи…

— Какви например?

— Не знам точно какви, занимавам се със стъкла, а не с книги, но в манастира се носят разни… чудновати слухове…

— Какви?

— Много особени. Например, че през нощта някакъв монах понечил да влезе в библиотеката, за да търси нещо, което Малахий не искал да му даде, и видял змии, безглави хора, мъже с по две глави. За малко да полудее, докато излезе от лабиринта…

— Защо говориш за магия, а не за поява на нечестивия?

— Защото, макар и да съм прост майстор стъклар, не съм толкова глупав. Дяволът (Бог да ни е на помощ!) не изкушава монасите със змии или двуглави мъже. Ако рече да го направи, ще го стори със сладострастни видения, както е постъпвал с отците в пустинята. Пък и щом да се докосваш до някои книги, е равносилно да вършиш грях, защо дяволът ще се стреми да попречи на един монах да съгреши?

— Мисля, че тази ентимема не е лоша — съгласи се моят учител.

— А когато поправях прозорците в болницата, прелистих с интерес някои от книгите на Северин. Имаше някаква книга за тайните, написана, доколкото си спомням, от Алберт Велики 67; вниманието ми бе привлечено от някои чудновати миниатюри, прочетох няколко страници, където се описваше начинът, по който можеш да намажеш фитила на светилник, та димът от него да предизвика различни видения. Сигурно си забелязал — не, ти още не си забелязал, тъй като още не си нощувал в манастира, — че щом падне мрак, горният етаж на Зданието започва да свети. На определени места през прозорците прозира слаба светлина. Мнозина са се питали какво е това, някои говореха за блуждаещи огньове, други твърдяха, че били душите на починалите библиотекари, които идвали да посещават своите владения. Тук мнозина вярват в това. Нали знаеш, ако вземеш тлъстина от ухото на куче и намажеш фитила на светилник, който вдъхне дима, ще повярва, че има кучешка глава и че ако някой стои край него, ще види как той е с кучешка глава. А има друг мехлем, под чието въздействие тези, които обикалят около светилника, си мислят, че са големи колкото слонове. А с очите на прилеп и на две риби, чиито имена не помня, и жлъчката на вълк можеш да направиш мехлем, с който, ако намажеш фитила, ще видиш същите животни, от които си взел съставките за мехлема. С опашка от гущер всичко наоколо ще залъщи като от сребро, с мас от черна змия и парче погребален покров стаята ще се изпълни със змии. Знам си аз. В библиотеката се навърта някакъв голям хитрец…

— Ами ако тези магии ги вършат душите на умрелите библиотекари, а?

Никола се замисли — беше неспокоен.

— Не бях мислил за това. Може би. Бог да ни е на помощ. Късно е, вечернята е започнала. Сбогом. — И се запъти към църквата.

Продължихме край южния зид — вдясно беше странноприемницата за поклонниците и заседателната зала с градината, вляво — пресите за маслини, воденицата, хамбарите, зимниците, домът на послушниците. И всички бързаха към църквата.

— Какво мислите за това, дето каза Никола? — запитах аз.

— Не знам. В библиотеката става нещо, но не мисля, че това са душите на починалите библиотекари…

— Защо?

— Защото според мен са били толкова добродетелни, че сега си стоят в царството небесно и съзерцават лицето Божие, стига този отговор да те задоволява. А колкото до светилниците — ако има, ще видим. Колкото до мазилата, за които ни говореше стъкларят, има много по-лесни начини за предизвикване на видения; Северин си знае работата, навярно си го забелязал днес. Едно е сигурно — в манастира не искат никой да посещава нощем библиотеката, но мнозина или са се опитвали, или се опитват да влязат.

— А какво общо има с това нашето престъпление?

— Престъпление ли? Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Аделмо се е самоубил.

— Защо?

— Помниш ли как тази сутрин забелязах торището? Докато се изкачвахме по склона под източната кула, забелязах следи от свличане или по-точно част от почвата, горе-долу там, където се струпва торът, се беше свлякла чак под кулата. Затова сега, когато погледнахме отгоре, видяхме, че не цялото торище е покрито с много сняг или по-точно, че е едва покрито от последния вчерашен сняг, но не и от снега, паднал по-рано. Що се отнася до трупа на Аделмо, абатът ни каза, че бил разкъсан от скалите, а под източната кула, там, където зидът пада отвесно, има пинии. Скалите са там, където зидът свършва и образува нещо като праг, а след това започва торището.

— Тогава?

— Я си помисли, дали не е по… как да кажа, по-лесно за нас да си представим, че Аделмо по причини, които тепърва трябва да се изясняват, се е хвърлил доброволно от стената, паднал е на скалите и оттам — мъртъв или ранен, е паднал в торището. После поради бурята, връхлетяла тогава, почвата се е свлякла заедно с част от тора и трупа на този нещастник под източната кула.

— Защо казвате, че това ще е по-лесно решение за нашия ум?

— Скъпи Адсон, не е нужно да се дават повече пояснения и причини, без да е наложително. Ако Аделмо бе паднал от източната кула, то той е трябвало да влезе в библиотеката, някой да го удари, та да не се съпротивлява. После този човек да се качи, нарамил трупа, до прозореца, да го отвори и после да хвърли този нещастник. При моето предположение са достатъчни Аделмо, неговото желание и едно свличане на почвата. Всичко се обяснява, като се използват по-малко причини.

— Но защо се е самоубил?

— А защо да го убиват? Нужно е да открием причините. А причини несъмнено има. В Зданието се сблъскваме с недомлъвки, всички премълчават нещо. Но вече чухме някои, макар и смътни намеци за някакви особени отношения между Аделмо и Беренгарий. Значи ще наблюдаваме помощник-библиотекаря.

Докато разговаряхме, вечерната служба свърши. Слугите се връщаха към помещенията си, преди да отидат да вечерят, монасите тръгнаха към трапезарията. Небето беше потъмняло, започваше да вали сняг. Ситен сняг от дребни пухкави снежинки, който според мен щеше да вали доста време през нощта, защото на следната утрин, както ще отбележа по-нататък, цялото плато щеше да лежи под белоснежно покривало.