— Имате различни растения, подходящи за различни климати. Как така?

— От една страна — благодарение милостта на Господа, който е поставил нашето плато в една планинска верига, чийто южен склон гледа към морето, откъдето веят топли ветрове, а на север гледа към по-високите планини, които пращат горските балсами. От друга страна, го дължа на умението, което придобих незаслужено по волята на моите учители. Някои растения могат да виреят и при неблагоприятен климат, стига да се поддържа както трябва почвата, да се подхранват и наглеждат.

— Имате ли растения, които стават само за ядене? — попитах аз.

— Мое гладно младо жребче, всички растения, които могат да се ядат, могат да бъдат използвани и за цяр, стига да се спазва нужната мярка. Само ако прекалиш, тогава причиняват болести. Ето например тиквата. Тя е студена, влажна, утолява жаждата, но ако я ядеш развалена, ще получиш стомашно разстройство и трябва да затегнеш червата си със смес от саламура и синап. А лукът? Няколко стоплени и влажни глави лук подпомагат съвкуплението — разбира се, за тия, дето не са дали нашия обет, — но ако ядеш повече, главата ти ще натежи и ще трябва да се лекуваш с мляко и оцет. Ето защо — Добави лукаво той — един млад монах не бива да прекалява с лука. Но ти препоръчвам да ядеш чесън. Стоплен и сух, той е добро средство против отровите. Но не прекалявай, той е причина за обезводняване на мозъка. Бобът подтиква уринирането и угоява, и едното, и другото е Много хубаво. Но бобът е причина за лоши сънища. Но не до такава степен, както ги причиняват някои други растения, защото има и растения, предизвикващи лоши видения.

—  Кои са те? — попитах аз.

—  Виж го ти този послушник, много иска да знае. Тия неща трябва да ги знае само билкарят, иначе всеки може да тръгне да продава видения, тоест да лъже с помощта на билките.

— Но в такъв случай е достатъчно малко коприва — обади се Уилям — или роибра, или олиерибус и човек е застрахован против виденията. Надявам се, че имате тези треви.

Северин погледна изпод вежди моя учител.

— Интересуваш ли се от билкарство?

— Малко — отвърна скромно Уилям. — Веднъж ми попадна „Theatrum Sanitatis“ 51от Убубхасим Балдах.

— Абул Асан ал Мухтар ибн Ботлан.

— Или Елукасим Елимитар, както предпочиташ. Питам се дали ще мога да намеря тук копие от тази книга.

— Да, и то от най-хубавите, с ценни илюстрации.

— Хвала Богу. А „De virtutibus herbarum“ 52от Платеарнус?

— И нея, и „De plantis“ 53от Аристотел, преведена от Алфред от Сарешел.

— Чувал съм, че тази книга не е от Аристотел — възрази Уилям, — така, както бе установено, че Аристотел не е автор и на „De causis“ 54.

— Така или иначе, това е една чудесна книга — рече Северин; моят учител го подкрепи горещо, без да запита билкаря дали той има предвид „De plantis“ или „De causis“ — две книги, които не познавах, но за които разбрах от разговора, че трябва да са много ценни.

— Ще се радвам — заключи Северин, — ако си поприказваме по-задълбочено за билките.

— За мен ще бъде още по-голямо удоволствие — отвърна Уилям, — но няма ли да нарушим правилото за мълчанието, установено във вашия орден?

— Правилото — рече Северин — в течение на вековете се е приспособило към изискванията на различните братства. Правилото предвиждаше напътствията Божии, а не да учим; но ти знаеш приноса на нашия орден за изследванията на Божиите и човешките дела. Ще ти кажа и друго — правилото предвижда обща спалня, но понякога, както е при нас, монасите трябва да имат възможност да размишляват и нощем, затова всеки от тях живее в отделна килия. Правилникът е много строг по отношение на мълчанието; при нас не само монахът, занимаващ се с физически труд, но и монахът, който пише или чете, не бива да разговаря със своите събратя. Но манастирът е преди всичко братство от учени, та често пъти е от полза монасите да обменят натрупаните знания. Всеки разговор, отнасящ се до нашите проучвания, се смята за законен и ползотворен, стига да не се води в трапезарията или по време на църковните служби.

— Имал ли си възможност да разговаряш продължително с Аделмо от Отранто? — запита рязко Уилям.

Северин не се изненада.

— Виждам, че абатът вече ти е разказал — отвърна той. — Не. Не съм разговарял често с него. Той рисуваше миниатюри. Понякога съм го чувал да разговаря за своята работа с други монаси, с Венанций от Салвемек или Хорхе от Бургос. Пък и аз не си прекарвам времето в скриптория, а в моята лаборатория. — И посочи към сградата на болницата.

— Ясно — рече Уилям, — Значи ти не знаеш дали Аделмо е имал видения.

— Видения ли?

— Като тия, дето се причиняват от твоите билки например.

Северин се сепна.

— Казах ти, че пазя много грижливо опасните билки.

— Нямах предвид това — побърза да уточни Уилям. — Имах предвид видения изобщо.

— Не разбирам — повтори Северин.

— Мислех си, че един монах, който обикаля нощем из Зданието, където по думите на абата могат да се случат… ужасни неща на този, който влезе там, когато е забранено да се влиза… мислех си, че той може да е имал нечестиви видения, които да са го тласнали в пропастта.

— Казах ти, че не посещавам скриптория, освен когато ми е нужна някаква книга, но обикновено използвам моите книги за растенията, а тях държа в болницата. Казах ти, че Аделмо беше много близък с Хорхе, с Венанций и… разбира се, с Беренгарий.

Долових, че Северин за миг се поколеба. Забеляза го и моят учител.

— Беренгарий ли? Защо да се разбира?

— Беренгарий от Аруидел, помощник-библиотекарят. Те бяха връстници, заедно са били послушници, редно беше да има за какво да си приказват. Ето какво исках да кажа.

— Значи това си имал предвид — рече Уилям. Аз пък се изненадах, че той не настоя повече. Учителят ми веднага промени темата на разговора. — Май е време да влезем в Зданието. Искаш ли да ни водиш?

— С удоволствие — отвърна Северин с облекчение, което беше повече от очевидно. Накара ни да минем край градината и ни отведе при западната страна на Зданието.

— Срещу градината е порталът, който води към кухнята — поясни топ. — Но кухнята заема само западната половина от първия етаж, а във втората половина е разположена трапезарията. При южната врата — за да стигнеш до нея, трябва да минеш зад хоровата част на Църквата — има други два портала, които водят към кухнята и трапезарията. Но нека влезем оттук, защото след това от кухнята можем да минем направо в трапезарията.

Щом влязохме в голямата кухня, видях, че откъм вътрешната си страна Зданието ограждаше осмоъгълен двор; както разбрах по-късно, той приличаше на огромен кладенец и на всеки етаж се открояваха широки прозорци, подобни на тия от външната страна. Кухнята беше огромно помещение, изпълнено с дим, където множество ратаи бързаха да приготвят ястията за вечеря. Двамина приготовляваха на голяма маса някакво месиво от зеленчуци, ръж, просо и овес, като кълцаха репи, гулии и моркови. Край тях един готвач току-що бе сготвил няколко риби в смес от вино и вода и ги заливаше със сос от салвия, магданоз, чесън, пипер и сол.

Към западната кула се намираше огромна пещ за хляб, където проблясваха червеникави пламъци. А откъм южната кула — огромно огнище, където вряха казани и се въртяха шишове. През вратата, която водеше към гумното зад църквата, влизаха свинарите; те носеха закланите свине. Излязохме през тази врата и се озовахме на гумното в източния край на платото до зидовете, където се издигаха много постройки. Северин ми обясни, че в първата сграда са свинарниците, а след нея — оборите за конете, след това — за воловете, после кокошарниците, а след това — покритите кошари за овцете. При свинарника свинарите бъркаха в голяма делва кръвта на току-що закланите свине, за да не се съсири. Ако кръвта бъдела разбъркана веднага, благодарение на студа тя щяла да се запази през следващите дни и после щели да я използват за кървавици.