Бовари се отдалечи с големи крачки. Той вървеше покрай стените близо до овощните дървета и скърцаше със зъби; изпращаше погледи към небето, изпълнени с проклятие; но ни един-единствен лист не помръдна.

Ръмеше ситен дъжд. Шарл, който беше разгърден, почна да трепери; прибра се и седна в кухнята.

В шест часа на площада се чу шум на раздрънкана железария: беше „Лястовицата“, която пристигаше; и той стоя със залепено до стъклото чело да гледа как слизат един след друг всички пътници. Фелисите му постла един дюшек в салона; той се тръшна на него и заспа.

Макар и философ, г. Оме почиташе мъртъвците. И без да се сърди на бедния Шарл, вечерта той пак дойде за бдение при покойната, като донесе три тома и една папка, за да си взема бележки.

Господин Бурнизиан беше там и две големи свещи горяха при възглавницата на леглото, което беше измъкнато из алкова.

Аптекарят, комуто мълчанието тежеше, скоро изказа няколко съжаления за тая „злочеста млада жена“, а свещеникът отговори, че сега оставаше само да се моли човек за нея.

— Но все пак — поде Оме — от двете едно: или тя е умряла опростена (както се изразява църквата) и тогаз няма никаква нужда от нашите молитви; или пък е починала непокаяна (такъв е, мисля, църковният израз) и тогава.

Бурнизиан го прекъсна със сърдит тон, че и в тоя случай човек трябва да се моли.

— Но — възрази аптекарят — щом бог знае всичко, което ни е потребно, защо трябва да се молим?

— Как! — рече духовникът. — Молитвата! Та вие не сте ли християнин?

— Прощавайте! — каза Оме. — Аз се възхищавам от християнството. Най-напред, то премахна робството, въведе в обществото една нравственост…

— Въпросът не е в това! Всички свещени текстове…

— Ох! Ох! Колкото за текстовете, отворете историята; известно е, че те са фалшифицирани от езуитите.

Шарл влезе и като се упъти към леглото, бавно дръпна завесите.

Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата й, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците й и очите й почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите й, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала.

Часовникът на църквата удари два часа. Чуваше се силният ромон на реката, течаща в мрака, под терасата. От време на време господин Бурнизиан се секнеше шумно, а Оме скърцаше с перото по хартията.

— Хайде, скъпи приятелю — каза той, — идете си, тая гледка ви къса душата!

Щом Шарл излезе, аптекарят и свещеникът отново почнаха препирните си.

— Четете Волтер! — думаше единият. — Четете Холбах, четете „Енциклопедията“!

— Четете „Писмата на неколцина португалски евреи“! — казваше другият. — Четете „Основанията на християнството“ от Никола, бивш магистрат!

Те се горещяха, бяха се зачервили, говореха едновременно, без да се чуват; Бурнизиан се възмущаваше от подобна дързост; Оме се учудваше от такава глупост; и щяха да почнат да се оскърбяват, когато изведнъж Шарл отново се появи. Някакво непреодолимо привличане го водеше, той постоянно се качваше по стълбата.

Заставаше срещу нея, за да я вижда по-добре, и се загубваше в това съзерцание, което не беше вече мъчително, тъй като беше дълбоко.

Припомняше си случаите на каталепсия, чудесата на магнетизма и си казваше, че като пожелае това извънредно силно, ще успее може би да я възкреси. Веднъж дори се наведе над нея и тихичко извика: „Ема! Ема!“ Дъхът му, издъхнат силно, разлюля пламъка на свещите до стената.

Призори пристигна госпожа Бовари — майката; прегръщайки я, Шарл отново се обля в сълзи. Тя се опита, както бе сторил аптекарят, да му направи бележки по разноските за погребението. Той избухна тъй силно, че тя млъкна и дори той я натовари да отиде веднага в града, за да купи каквото трябваше.

Целият следобед Шарл остана сам; бяха завели Берта при госпожа Оме; Фелисите беше горе, в спалнята, заедно със стрина Льофрансоа.

Вечерта Шарл приемаше посетители. Ставаше, стискаше ръка, без да говори, след това посетителят сядаше при другите, които образуваха голям полукръг около камината. С наведени лица, с метнати един върху друг нозе, те клатеха крак от коляното надолу, като в същото време пускаха от време на време по някоя дълбока въздишка; и всеки се отегчаваше безгранично, но все пак никой не искаше да излезе преди другите.

Към девет часа, когато Оме отново дойде (от два дни само него виждаха по площада), беше натоварен със запас от камфор, смирна и ароматични треви. Носеше също гърне, пълно с хлор, за да обезвреди миазмите. В тоя миг слугинята, госпожа Льофрансоа и старата Бовари се въртяха около Ема, привършвайки обличането й; слагаха дългото, кораво було, което я покри до копринените й обувки. Фелисите хълцаше:

— Ах! Клетата ми господарка! Клетата ми господарка!

— Погледнете я — думаше с въздишка хотелиерката — колко е миличка още! Като че ей сега ще стане!

След това се наведоха да й сложат венеца.

Трябваше да се повдигне малко главата и тогаз от устата й излезе като повръщане черна течност.

— Ах, боже мой! Роклята, внимавайте! — викна госпожа Льофрансоа. — Но помогнете ни — каза тя на аптекаря. — Да не би случайно да ви е страх?

— Аз? Страх? — отвърна той, като сви рамене. — Е, да! Малко съм ги виждал в болницата, когато следвах фармация! Правехме си пунш в дисекционната зала! Небитието не плаши философа; и дори, аз често съм казвал това, имам намерение да завещая трупа си на болниците, за да послужи след това на науката.

Като дойде, свещеникът попита как е господин Бовари; и след отговора на аптекаря добави:

— Ударът, нали, е още твърде скорошен!

Тогаз Оме му каза, че той е щастлив, защото не е изложен, както всички други хора, на опасността да загуби скъпа другарка; от което последва препирня за безбрачието на свещениците.

— Защото — казваше аптекарят — не е естествено един мъж да се лишава от жени! Ставали са престъпления…

— Но поврага! — възкликна духовникът. — Как смятате вие, че един човек, оплетен от брачни връзки, ще може да запази например тайната на изповедта?

Оме се нахвърли срещу изповедта. Бурнизиан я защити; той се разпростря върху възраждащото й действие. Цитира различни случаи с крадци, превърнати из един път в честни хора. Военни пред изповедалнята чувствали как падат наочниците им. Във Фрибург имало един министър…

Събеседникът му спеше. Сетне, понеже му беше малко задушно от тежкия въздух в стаята, той отвори прозореца, от което аптекарят се събуди.

— Хайде, смръкнете една щипка! — каза той. — Вземете, то разсънва.

Някъде в далечината се чу продължително виене.

— Чувате ли, куче вие? — каза аптекарят.

— Разправят, че те подушвали мъртъвците — отвърна духовникът. — Като пчелите: щом умре някой, те напускат кошера.

Оме не възрази срещу тия предразсъдъци, защото отново бе заспал. Господин Бурнизиан, по-издръжлив, продължи известно време да мърда устни; после неусетно отпусна брада, изтърва дебелата си черна книга и захърка.

Те седяха един срещу друг, с издадени кореми, с подпухнали лица, намръщени; след толкова раздори събрани най-сетне заедно в една и съща човешка слабост; и не помръдваха също като трупа до тях, който имаше вид на заспал човек.

Шарл влезе, без да ги събуди. Беше за последен път. Той идеше да се прости с нея.

Ароматичните треви още пушеха и спираловидни синкави пари се смесваха до прозорците с мъглата, която влизаше. Виждаха се няколко звезди и нощта беше мека.

Восъкът от свещите сълзеше на едри капки по чаршафите на леглото. Шарл ги гледаше как горят, изморявайки очите си от блясъка на жълтия пламък.

Отраженията му трептяха по копринената рокля, бяла като лунна светлина. Ема се губеше под нея; и нему се струваше, че излетявайки извън себе си като дихание, тя се стапяше неясно в нещата наоколо, в безмълвието, в нощта, във вятъра, който се носеше във влажните миризми, които възлизаха.