— О, това е прекалено! Прекалено! — каза Шарл, задъхан от вълнение.
— А, не, съвсем не! Как така… „оперира един крив крак…“ Не сложих научното означение, защото, нали знаете, във вестник… всички може би няма да разберат; масите трябва…
— Наистина — каза Бовари. — Продължете.
— Почвам пак — каза аптекарят. — „Г-н Бовари, един от най-забележителните наши лекари, оперира един крив крак на лицето Иполит Тотен, коняр от двадесет години в хотела «Златен лъв», който госпожа Льофрансоа държи на Площад д’Арм. Новотата на опита и интересът към пациента предизвикаха такова стичане на народ, че около помещението имаше истинска навалица. Самата операция бе извършена като по чудо и едва няколко капки кръв излязоха на кожата, сякаш да покажат, че непокорното сухожилие най-сетне бе отстъпило пред усилията на изкуството. Болният, странно нещо (твърдя това като очевидец), не се оплака от никаква болка. Досега състоянието му е съвсем добро. Всичко кара да се вярва, че ще се възстанови за кратко време и дори кой знае дали на следния местен празник няма да видим нашия добър Иполит да участва във вакхическите танци посред хор от весели юнаци и да докаже по тоя начин с веселието и подскачанията си пред очите на всички пълното си изцеление? Слава прочее на благородните учени! Слава на тия неуморни умове, които посвещават безсънните си нощи за подобряването или за облекчаването на човешкия род! Слава! Трижди слава! Не се ли пада сега да се провикнем, че слепците ще прогледнат, глухите ще почнат да чуват, сакатите — ще проходят? Ала онова, което фанатизмът обещаваше някога на своите избраници, днес науката го върши за всички хора! Ще държим читателите си в течение на всички последователни фази на това забележително лекуване.“
Това не попречи на стрина Льофрансоа да дотича пет дни по-късно съвсем изплашена, като викаше:
— На помощ! Той умира!… Полудявам!
Шарл се втурна към „Златния лъв“, а аптекарят, който го видя, че прекосява площада без шапка, остави аптеката. И той пристигна запъхтян, червен, разтревожен и питаше всички, които се качваха по стъпалата:
— Но какво има нашият интересен стрефопод?
А стрефоподът се гърчеше в страшни спазми, така че механическият прибор, дето беше затворен кракът му, се блъскаше в стената, като че щеше да я пробие. С големи предпазвания, за да не се измени положението на крака, измъкнаха кутията и видяха нещо ужасно. Формите на крака бяха изчезнали в такъв оток, че цялата кожа щеше сякаш да се пръсне и бе покрита със сини петна, причинени от знаменитата машина. Иполит се бе оплаквал по-рано, че го боли от нея; не му обръщаха внимание; но сега трябваше да признаят, че донякъде е прав и го освободиха за няколко часа. Но щом отокът спадна малко, двамата учени решиха, че тъкмо сега трябва да поставят крака отново в апарата и да го стегнат повече, за да ускорят работата. Най-сетне след три дни, тъй като Иполит не можеше вече да издържа, те отново махнаха машината и много се учудиха от резултата. Синкаво подуване се бе разпространило по бедрото тук-там с пришки, които пускаха черна течност. Работата ставаше сериозна. На Иполит почваше да му дотяга и за да има поне малко развлечение, стрина Льофрансоа го настани в малката стая до готварницата.
Ала бирникът, който всеки ден вечеряше там, се оплака горчиво от това съседство. Тогава пренесоха Иполит в билярдната.
Той лежеше там, охкащ под грубите завивки, бледен, брадясал, с хлътнали очи и от време на време обръщаше потната си глава върху мръсната възглавница, по която кацаха мухи. Госпожа Бовари идваше при него. Носеше му платно за лапите и го утешаваше и ободряваща. Но той не оставаше без компания, особено в пазарните дни, когато наоколо му селяните удряха билярдните топки, фехтуваха се с щеките, пушеха, пиеха, пееха, кряскаха.
— Как си? — думаха те, като го тупаха по рамото. — А, както изглежда, май не те бива! Но ти си крив. Трябваше да направиш това, онова.
И му разправяха случаи с хора, всичките излекувани по други начини, не като тия, които бяха избрали за него; сетне за утешение добавяха:
— А ти много си угаждаш! Я стани! Гледаш се като цар! И пак, дяволе, миришеш на лошо!
Наистина гангрената все повече пълзеше нагоре. Бовари сам беше като болен от това, идваше всеки час, всяка минута. Иполит го гледаше с очи, изпълнени от уплаха, и бъбреше, плачейки:
— Кога ще оздравея? Ах, спасете ме!… Колко съм нещастен!… Колко съм нещастен!…
И лекарят си отиваше, като винаги му препоръчваше диета.
— Не го слушай, синко — думаше стрина Льофрансоа. — Стига вече са те мъчили! Така повече ще отслабнеш. На, гълтай!
И му поднасяше силен бульон или къс жиго, или резен сланина, а понякога чашка ракия, която той не смееше да дигне до устните си.
Свещеникът Бурнизиан, като чу, че той е зле, поиска да го види. Той почна да му говори, като го жалеше за болестта, и в същото време му каза, че трябва да се радва на това, защото такава е волята божия, и че трябва по-бързо да използва случая, за да се примири с бога.
— Защото — казваше с бащински тон духовникът — ти пренебрегваше донякъде задълженията си; рядко се мяркаше на божествената служба; от колко години не си се причестявал? Разбирам, че работата ти, че житейският вихър са могли да те отдалечат от грижата за спасението ти. Но сега е време да помислиш за това. Все пак не се отчайвай; аз съм виждал по-големи грешници, които, преди да се явят пред бога (ти още не си стигнал дотам, зная), молеха за милосърдието му и които навярно са умрели в най-добро разположение. Нека се надяваме, че също като тях, ти ще ни дадеш добър пример! Така какво ти пречи за по-голяма сигурност да прочиташ сутрин и вечер: „Богородице дево, радуйся“… и „Отче наш, който си на небесата“! Да, направи го! Заради мене, защото те моля. Какво ти струва?… Обещаващ ли ми?
Нещастникът обеща. Свещеникът дойде пак през следните дни. Той приказва с господарката и дори разправи анекдоти, примесени с шеги, с каламбури, които Иполит не разбираше. После, щом обстоятелствата позволяваха, той пак се задълбочаваше в религиозните неща, като ставаше сериозен.
Усърдието му като че успя, защото скоро стрефоподът изказа желание да отиде на поклонение в Бон-Секур, ако оздравее, на което г. Бурнизиан отговори, че не вижда неудобство в това: две предпазни мерки струват повече от една. Човек нищо не рискува.
Аптекарят се възмути срещу това, което той наричаше попски хитрини; те според него пречеха на оздравяването на Иполит и той повтаряше на госпожа Льофрансоа:
— Оставете го! Оставете го! Вие разстройвате нравствеността му с вашия мистицизъм!
Но добрата жена не искаше да чуе нищо. Той беше причината за всичко. От дух на противоречие тя закачи върху леглото на болния съд, пълен със светена вода, и чимширово клонче.
Ала изглеждаше, че и религията, както хирургията не му помагат и неумолимата гангрена непрекъснато възлизаше от краищата към корема. Напразно сменяха лекарствата за пиене и лапите — мускулите всеки ден все повече се отделяха и накрая Шарл кимна утвърдително, когато стрина Льофрансоа го попита дали не би могла пред вид безнадеждното състояние да извика от Ньошател г. Каниве, който беше знаменитост.
Доктор на медицината, петдесетгодишен, с добро обществено положение и уверен в себе си, тоя събрат не се постесни да се засмее презрително, когато видя гангренясалия до коляното крак. Сетне, след като решително заяви, че ще трябва да се отреже, той излезе и отиде при аптекаря, за да си издума срещу магаретата, които са могли да докарат нещастния човек до това състояние. Като раздрусваше за копчето на редингота г. Оме, той крещеше в аптеката:
— Това са парижките изобретения! Ето идеите на господата от столицата! Същото каквото са страбизмът27, хлороформът и литотрипсията28 куп чудовищни неща, които правителството трябваше да забрани! Но те искат да лукавстват и ви тъпчат с церове, без да ги е грижа за последиците. Ние тук не сме толкова големи; ние не сме учени, не сме контета, нито забавни събеседници; ние сме лекари-практици, лечители, и не бихме си въобразили, че трябва да оперираме човек, който се чувства чудесно! Да се изправят криви нозе! Може ли се изправи крив крак! Все едно например да искаш да изправиш гърбица!
