„Смятам, че в резултат на тази история ще се сложи край на проблемите в Колорадо. Отсега нататък ще бъде невъзможно индианците и белите да живеят заедно в мир. Това нападение бе без повод и сега белите знаят, че могат да бъдат атакувани във всяка част на щата, където индианците съберат достатъчни сили.

Моето схващане е, че ако не бъдат изселени от правителството, те трябва по необходимост да бъдат унищожени. Аз мога да мобилизирам за двадесет и четири часа 25 000 души да охраняват заселниците. Щатът ще бъде готов да уреди разногласията си с индианците за своя сметка. Предимствата, които ще получим, като предоставим на миньорите и заселниците 12 милиона акра земя, ще компенсират повече от задоволително направените разходи.“

Ютите от река Уайт предадоха трите жени пленнички, а после бе образувана неизбежната комисия, за да се отсеят причините, да се определят отговорностите и наказанията. Боят при река Милк бе обявен за засада (каквато той не беше), а случилото се в агенцията на река Уайт бе наречено клане (както си беше). Джак, Колороу и последователите им в края на краищата бяха освободени от наказание на основанието, че са били воини, въвлечени в равностоен бой. Дъглас и хората от агенцията бяха съдени като убийци, но нямаше никой, който да е в състояние да посочи ютите, които бяха убили Нейтан Мийкър и служителите му.

Дъглас даде показания, че се е намирал в склада на агенцията, когато е чул първия изстрел: „Аз излязох от склада и повървях малко навън. След това от мястото, където бях, отидох направо вкъщи. Когато се прибрах у дома, аз се разплаках, защото си мислех в какво състояние са изпаднали приятелите ми.“ По на закрито съдебно заседание Арвила Мийкър свидетелствува под клетва, че Дъглас насилствено е установил сексуална връзка с нея и шестдесетгодишният вожд бе изпратен в затвора в Левънуърт. Той не бе обвинен или осъден за някакво престъпление — публичното обвинение в изнасилване би поставило госпожа Мийкър в неудобно положение, а в онази епоха на сексуална сдържаност фактът, че в акта е участвувал индианец, го правеше двойно по-отблъскващ.

Индивидуалните наказания обаче не представляваха голям интерес за собствениците на мини и за политиците. Те искаха да накажат всички седем племена на ютите, да ги изтикат от тези дванадесет милиони акра земя, които очакваха да бъдат прокопани, преградени с бентове и обезлесени по подходящ начин, та в процеса на тези промени да могат да се натрупат богатства.

Когато през 1880 г. Бюрото по индианските въпроси доведе Урай във Вашингтон, за да защитава бъдещето на народа си, той бе един умиращ човек. Болен от нефрит, той отстъпи пред исканията на Големите очи Шурц и на другите чиновници, които решиха „ютите да се махат“ в един нов резерват в Юта — върху земя, която мормоните не желаеха. Урай умря преди армията да събере, народа му през август 1881 г. за прехода (350 мили) от Колорадо до Юта. С изключение на ивицата в югозападния ъгъл на Колорадо, където малки група южни юти получиха разрешение да живеят, щатът бе напълно изчистен от индианци. Шайени и арапахи, кайови и команчи, хикариля и юти — всички те познаваха добре планините и равнините на Колорадо, но сега, освен имената им по земята на белия човек, от тях не бе останала и следа.

След смъртта на Кочис през 1874 г. най-големият му син Таса стана вожд на чирикахуаите, а Таглито (Том Джефърдс) продължи да бъде агент на резервата Апач Пас. За разлика от баща си Таса не бе в състояние да държи в подчинение всички чиракахуаи. За няколко месеца те се разделиха на групи и въпреки усилията на Таса и Джефърдс набезите, които Кочис строго забрани, се възобновиха. Поради близостта на резервата на чирикахуаите до Мексико той се превърна в спирка и убежище на нападащите отряди на апачите, които се движеха между Аризона и Мексико. Без да губят време, алчните за земя заселници, собственици на мини, и политици поискаха изселването на всички чиракахуаи в някое друго място.

Към 1875 г. индианската политика на правителството на Съединените щати бе насочена към съсредоточаването на племената било в Индианската територия, било в големи местни резервати. Уайт Маунтин в Източна Аризона с неговите 2,5 милиона акра земя бе по-голям от всички останали апачески резервати в югозапада, взети заедно. Неговата агенция Сан Карлос беше вече административен център за седем апачески отряда и когато длъжностните лица във Вашингтон започнаха да получават доклади за спречквания в резервата на чирикахуаите, те разбраха, че имат отличен повод да изселят чирикахуаите в Сан Карлос.

Офицерите смятаха агенцията, разположена там, където реките Сан Карлос и Хила се събират, за място на ужасна и пълна с неудобства служба. „Чакълеста равнина — писа един от тях, — която се издига на около тридесет фута над речното дъно, осеяна тук-там с мръсните кирпичени сгради на агенцията. Мършави, унили и редки редици тополи, изкривени и почти без листа, никнат по коритата на потоците. Валежите са толкова редки, че когато вали, е цяло събитие. Почти непрекъснато над равнината се носят сухи, горещи, носещи прах и чакъл ветрове и я лишават от всяко подобие на растителност. През лятото температура от 110° на сянка63 се смята за хладно време. През останалите годишни времена, комари и разни насекоми… летят с милиони.“