Властта на комисаря Или Паркър обаче залязваше. Във Вашингтон белите му врагове го притискаха отвсякъде.

Макар че твърдото решение на Червения облак осигури временна агенция на тридесет и две мили източно от форт Ларами, на Плат, индианците можаха да я използуват по-малко от две години. По това време Донехогава беше напуснал Вашингтон. През 1873 г. сиукската агенция беше преместена при изворите на река Уайт, в северозападна Небраска, встрани от пътя на прииждащата бяла емиграция. Петнистата опашка и неговите брюле също получиха разрешение да се преместят от Дакота към Уайт. След около година там се разположи постът Кемп Робинсън и военните щяха да държат под око агенциите на Червения облак и Петнистата опашка през следващите размирни години.

Няколко седмици след посещението на Червения облак във Вашингтон през 1870 г. неприятностите на Донехогава станаха сериозни. Реформите му бяха създали врагове сред политическите водачи (така нареченият Индиански кръг), които от дълго време използуваха Бюрото по индианските въпроси като изгоден клон от системата за печелене на държавни длъжности. А когато провали минната експедиция в Биг Хорн на група бели мъже от границата, които искаха да завладеят признати с договор сиукски земи, той си създаде врагове в Запада.

(Асоциацията Бигхорн бе създадена в град Шайен и членовете и вярваха в Манифест дестъни: „Богатите и красиви долини на Уайоминг са предназначени да бъдат завладени и да служат за изхранването на англосаксонската раса. Богатството, което от незапомнени времена лежи скрито под заснежените върхове на нашите планини, е било сложено там от Провидението за награда на дръзките духове, чиято мисия е да бъдат в предния отряд на цивилизацията. Индианците трябва да стоят настрана или да бъдат удавени в напредващия и увеличаващ се прилив от заселници. Съдбата на туземците е написана ясно и безпогрешно. Същият загадъчен съдник, който разпореди падането на Рим, е предопределил за червените мъже на Америка ориста на унищожението.“)

През лятото на 1870 г. малка група врагове на Донехогава в Конгреса се опита да го злепостави, като забави гласуването на средствата за закупуване на провизии за индианците от резерватите. Към средата на лятото в канцеларията му заваляха телеграми от агентите, които молеха за доставките, иначе гладните индианци ще избягат да търсят дивеч. Някои агенти се страхуваха от насилия, ако храната не бъде доставена бързо.

В отговор комисарят закупи провизии на кредит, без да губи време да извести условията. След това той уреди спешно превоза им на малко по-високи от текущите договорни цени. Само така индианците успяха да получат навреме храната си и не измряха от глад. Донехогава обаче бе нарушил няколко незначителни нормативни изисквания и това даде на враговете му повода, който те отдавна очакваха.

Неочаквано първият удар дойде от Уилям Уелш — търговец и от време на време мисионер при индианците. Уелш беше един от първите членове на Комитета за индианските комисари, но подаде оставка скоро след назначението му. Причините за това станаха ясни през декември 1870 г., когато той написа писмо, публикувано в няколко вашингтонски вестника. Уелш обвиняваше комисаря в „безчестие и непредвидливост в ръководенето на индианските работи“ и упрекваше президента Грант, че е поверил службата на човек, „който едва се е отърсил от варварството“. Очевидно Уелш смяташе, че индианците започват война, защото не са християни и следователно неговото решение на индианския проблем бе покръстването.

Когато той откри, че Или Паркър (Донехогава) толерантен към примитивните вярвания на индианците, той възненавидя комисаря „езичник“ и си подаде оставката.

Веднага след като писмото на Уелш бе отпечатано, политическите противници на Донехогава се хванаха за тази чудесна, възможност да го свалят от поста му. За една седмица Комитетът за разпределение на средствата в Камарата на представителите прие резолюция за разследване обвиненията срещу комисаря по индианските въпроси и го призова на разпит, който продължи с дни. Уелш представи списък от тринадесет обвинения в нарушения, чиято необоснованост Донехогава трябваше да доказва. В края на разследването обаче комисарят бе оправдан по всички обвинения и получи похвала за това, че е убедил индианските племена „че правителството е сериозно и на него може да се вярва“, така чрез избягването на нова война в прериите на държавното съкровище са били спестени милиони долари.

Салто — най-близките приятели на Донехогава знаеха какви тревоги му струваше цялата тази история. Той смятате атаката на Уелш за предателство, особено твърдението, че като индианец, „който едва се е отърсил от варварството“, той не е годен за службата комисар по индианските въпроси.

В продължение на няколко месеца Донехогава размишляваше относно бъдещите си действия. Преди всичко той искаше да подпомогне успехите на своята раса, но ако останеше на служба под постоянните удари на политическите си противници само защото е индианец, той се страхуваше, че ще донесе на народа си повече злини, отколкото полза. Опасяваше се, че ако запази поста си, ще предизвика политически затруднения на стария си приятел президента Грант.

В края на лятото на 1871 г. Донехогава подаде оставката си. На приятелите си съобщи, че напуска „защото е станал трън в очите“. Но официално заяви, че се впуска в бизнеса, за да осигури по-добре материално семейството си. Както предвиди, вестниците го нападнаха и твърдяха, че вероятно и той е член на Индианския кръг и е Юда за своя народ.

Донехогава не обърна внимание на всичко това — за половин век той бе навикнал на предразсъдъците на белите хора. Той отиде в град Ню Йорк, спечели богатство в този златен век на финансите и изживя живота си като Донехогава, Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите.