През тази зима шайените, арапахите и някои команчи и кайови живяха от подаянията на белите хора във форт Коб. През пролетта на 1869 г. правителството на Съединените щати реши да събере команчите и кайовите около форт Сил, докато шайените и арапахите получиха резерват около Кемп Съплай. Някои от отрядите воини кучета бяха останали далеч на север в лагерите си на Рипъбликън; други, под командуването на Високия бик, бяха дошли на юг за прехрана и закрила.

Докато шайените се придвижваха нагоре по Уошита от форт Коб до Кемп Съплай, Малкото наметало се спречка с Високия бик и обвини него и младежите му, че са причинили голяма част от сблъскванията с войниците. Вождът на воините кучета на свой ред обвини Малкото наметало, че е слаб като Черния котел и се огъва пред белите. Високия бик заяви, че няма да се засели в границите на бедния резерват, определен за шайените под Арканзас. Шайените винаги са били свободен народ — каза той. — Какво право имат белите да им нареждат къде да живеят? Те трябва да останат свободни или да умрат.

Малкото наметало сърдито заповяда на Високия бик и неговите воини кучета да напуснат завинаги шайенския резерват. Иначе той ще се присъедини към белите и ще ги прогони. Високия бик отговори гордо, че ще поведе хората си на север и ще се присъедини към северните шайени, които заедно със сиуксите на Червения облак прогониха белите от земите край река Паудър.

И тъй, както стана и след Сенд Крийк, южните шайени се разделиха отново. Почти двеста воини кучета и семействата им се запътиха на север с Високия бик. През май, Луната, когато мустангите линеят, те се съединиха с отрядите, останали през зимата на Рипъбликън. Докато се подготвяха за дългия и опасен преход към земите край Паудър, Шеридан изпрати един кавалерийски отряд под командуването на генерал Юджийн Кар, за да ги издири и унищожи. Войниците на Кар откриха лагера на воините кучета и го нападнаха така стремително, както Къстър беше атакувал селото на Черния котел. Този път обаче група воини пожертваха живота си в една битка, докато прикриваха жените и децата си, и така успяха да ги спасят от плен.

Като се разпръснаха на малки групи, индианците се измъкнаха от преследващите ги отряди на Кар. След няколко дни Високия бик отново събра воините си и ги поведе на отмъстителен набег по Смоуки Хил. Те изтръгнаха две мили релси по омразната железопътна линия и нападаха малките поселища. Индианците убиваха така безмилостно, както войниците бяха убивали техните хора. Като си спомни, че Къстър беше взел в плен шайенски жени, Високия бик отведе две бели жени, останали живи в една ферма. И двете бяха преселнички от Германия (Мария Вайхел и Сузана Алердице) и никой от шайените не разбираше и дума от това, което те казваха. Тези бели жени създаваха неприятности, но Високия бик настояваше да ги вземат в плен и да се отнасят с тях така, както сините куртки се отнесоха с шайенските жени.

За да избягат от кавалеристите, които сега ги търсеха навсякъде, Високия бик и хората му трябваше да сменят лагерите си да се местят постоянно. Постепенно те се придвижиха на запад през Небраска в Колорадо. Настъпи юли, преди Високия бик да успее да събере отряда си в Съмит Спрингс, където се надяваше да прекоси Плат. Реката беше придошла и те трябваше да направят временен лагер. Високия бик изпрати няколко младежи, за да означат с пръчки мястото за прекосяване на водите. Това беше през Луната на зрелите череши и денят беше много горещ. Повечето шайени почиваха в сенките на вигвамите си.

Този ден разузнавачите пони на майор Франк Норт случайно откриха следите на бягащите шайени. (Тези пони бяха същите наемници, които преди четири години навлязоха в земите по река Паудър с генерал Конър и бяха прогонени оттам от воините на Червения облак.) Почти без предупреждение поните и сините куртки на генерал Кар нападнаха лагера на Високия бик. Те идваха от изток, и от запад, така че единствената посока за отстъпление на шайените бе на юг. Мустангите препускаха във всички страни, мъжете се опитваха да ги уловят, а жените и децата бягаха.

Повечето не успяха да избягат. Високия бик и около двадесет души се скриха в един дол. С тях бяха жена му и детето му и двете пленнички германки. Когато наемниците пони и войниците нападнаха лагера, дузина воини загинаха, защитавайки пътя към дола.

Високия бик взе брадвичката си и издълба дупки в склона на дола, за да може да се катери до върха му и да стреля по нападателите. Той гръмна веднъж, след това залегна и когато се изправи да стреля повторно, един куршум проби черепа му.

През следващите няколко минути поните и войниците овладяха дола. Всички шайени, с изключение на жената и детето на Високия бик, бяха убити. Стреляха и по двете германки, но едната остана жива. Белите хора казваха, че Високия бик е стрелял по белите жени, но индианците не повярваха, че той би изразходвал куршумите си толкова глупаво.

Римския нос бе мъртъв; Черния котел бе мъртъв; Високия бик бе мъртъв. Сега всички те бяха добри индианци. Като антилопите и бизоните, редиците на гордите шайени оредяваха до пълното им изчезване.