Приглушеният смях на вождовете вероятно изненада Шърман, но той продължи да говори и гласът му стана още по-суров:

— Докато индианците са във война заради пътя, няма да се откажем от него. Но, ако след обсъждането на въпроса в Ларами през ноември стигнем до извода, че пътят ви вреди, ние ще го изоставим или ще ви платим за него. Ако имате претенции към нас, предявете ги в Ларами!

Шърман се впусна да обсъжда необходимостта на индианците да имат собствена земя, посъветва ги да скъсат със зависимостта си от дивеча и накрая каза нещо, което дойде като гръм от ясно небе:

— Ние, следователно, предлагаме целият народ на сиуксите да си избере територия нагоре по Мисури, включително и около реките Уайт Ърт и Шайен и да запазят тези свои земи завинаги, както правят белите хора; предлагаме във вашата територия да не се допускат бели, освен тези агенти и търговци, които вие сами си изберете.

Когато тези думи бяха преведени, индианците се изненадаха и зашушукаха. Значи това искаха от тях новите комисари! Да си съберат багажа и да отидат надалеч, към река Мисури. Дълги години сиуксите тетони се бяха придвижвали подир дивеча в западна посока. Защо сега трябва да се връщат на Мисури и да гладуват? Защо да не могат да живеят в мир там, където все още може да се намери дивеч? Дали алчните очи на белите хора вече не са избрали тези благодатни земи за свои?

През останалата част от разискванията индианците бяха неспокойни. Бързата мечка и Убиеца на поните произнесоха дружелюбни речи, в които поискаха барут и олово, но заседанието завърши с шум и безредие, когато Великия воин Шърман предложи да дадат муниции само на брюле. Тогава комисарят Тейлър и Белите мустаци Харни изтъкнаха, че вождовете са били поканени на съвета с обещанието за отпускане на муниции за лов. Великия воин оттегли възраженията си и раздаде малко барут и олово на индианците.

Без да губи никакво време Мъжа, който се страхува, се върна в лагера на Червения облак на Паудър. Ако и да имаше някакво намерение да се срещне с новите мирни комисари в Ларами през Луната на падащите листа, Червения облак се отказа, щом изслуша разказа на Мъжа, който се страхува, за наглото държане на Великия воин Шърман и забележката му относно преместването на народа му към Мисури.

Когато на 9 ноември комисарите пристигнаха във форт Ларами, намериха само няколко вождове кроу, които очакваха срещата с тях. Индианците кроу бяха настроени дружески, но един от тях — Мечешкия зъб, произнесе изненадваща реч, в която осъди всички бели хора, че безразсъдно унищожават дивите животни и природата:

— Бащи, бащи, бащи, чуйте ме добре! Приберете младежите си от планините на големорогите овни! Те преминаха през страната ни, унищожиха растящите гори и зелената трева и подпалиха земите ни. Бащи, вашите младежи опустошиха страната и избиха животните ми — лосовете, елените, антилопите, моите бизони. Те не ги убиват, за да ги ядат, а ги оставят да изгният там, където са паднали. Бащи, какво ще кажете, ако отида в страната ви, за да избивам вашите животни? Няма ли да сгреша и няма ли да водите война срещу мен?

Няколко дни след срещата на комисарите с индианците кроу пристигнаха пратеници на Червения облак. Той им съобщаваше, че ще дойде в Ларами да преговаря за мир, веднага щом войниците се оттеглят от фортовете по пътя край река Паудър. Войната, повтори той, се води само за да бъде спасена долината на Паудър, единственото ловно поле, останало на племето му, от нашествието на белите хора. „Великия баща изпрати войниците си тук, за да проливат кръв. Аз не започнах пръв кръвопролитието… Ако Великия баща държи войниците си вън от страната ми, мирът ще трае вечно, но ако ме смущават, няма да има мир… Великия дух ме отгледа в тази страна, а вас отгледа в друга страна. Аз наистина мисля това, което казах. Имам намерение да запазя тази земя.“

Трети път за две години поредната мирна комисия не постигна успех. Преди да се върнат във Вашингтон обаче, комисарите изпратиха на Червения облак товар тютюн с нова молба да се яви в Ларами напролет, щом зимните снегове се стопят. Червения облак учтиво отговори, че е получил тютюна на мира и ще го изпуши, но ще отиде в Ларами, след като войниците напуснат неговите земи.

През пролетта на 1868 г. Великия воин Шърман и мирната му комисия се върнаха във форт Ларами. Сега те имаха твърди нареждания от нетърпеливото правителство да предадат фортовете по пътя край река Паудър и да сключат мирен договор с Червения облак. Този път те изпратиха специален агент на Бюрото по индианските въпроси да покани лично вожда на оглалите за сключването на мира. Червения облак каза на агента, че му трябват десет дни, за да се посъветва със съюзниците си, и вероятно ще отиде в Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят.

Само няколко дни след завръщането на агента в Ларами обаче пристигна послание от Червения облак: „Ние сме в планините и наблюдаваме войниците и фортовете долу. Когато видим войниците да се оттеглят, а фортовете — изоставени, ще слезем да разговаряме.“

Всичко това бе извънредно унизително и обидно за Великия воин Шърман и неговите комисари. Те събраха някак подписите на неколцина незначителни вождове, които дойдоха заради подаръците. Но докато дните се нижеха, безсилните комисари един по един тихомълком заминаха на Изток. Към края на пролетта само Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни останаха да преговарят, но Червения облак и съюзниците му прекараха цялото лято на Паудър, като държаха под непосредствено наблюдение фортовете и пътя за Монтана.

Накрая Министерството на войната против волята си издаде заповед за напускане на земите по река Паудър. На 29 юли войските във форт С. Ф. Смит събраха багажа си и потеглиха в южна посока. Рано на следната сутрин Червения облак поведе отряд ликуващи воини към форта и те подпалиха всички сгради. Един месец по-късно форт Фил Кърни бе изоставен и честта за подпалването бе предоставена на шайените под командуването на Малкия вълк. Няколко дни по-късно и последният войник напусна форт Рино и пътя край река Паудър бе официално закрит.

След двегодишна съпротива Червения облак спечели войната. Той накара авторите на договора да го чакат още няколко седмици и накрая, на 6 ноември, обкръжен от своите ликуващи воини, той влезе на кон във форт Ларами. Сега като герой победител той можеше да подпише договора: „От този ден нататък всякакви военни действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат завинаги прекратени. Правителството на Съединените щати желае мир и следователно, честта му е обвързана със спазването му. Индианците желаят мир и те залагат честта си за поддържането му.“

През следващите двадесет години обаче съдържанието на останалите шестнадесет члена от договора от 1868 г. щеше да бъде предмет на спорове между индианците и правителството на Съединените щати. Това, което много от вождовете смятаха за включено в договора, и това, което всъщност бе написано в него след ратифицирането му от Конгреса, бе като два коня, чиито цветове са съвсем различни.

(Петнистата опашка, девет години по-късно: „Тези обещания не бяха изпълнени… Всички думи се оказаха лъжливи… Имаше договор, направен от генерал Шърман, генерал Санбърн и генерал Харни. По него време генералът ни каза, че ще получаваме ренти и стоки по договора цели тридесет и пет години. Така рече той, но въпреки това не ни каза истината.“)