Когато вождовете на навахите срещнаха за първи път Великия воин Шърман, те се изплашиха от него, защото лицето му беше същото като на Звездния вожд Карлтън — страшно и космато, с уста на жесток човек, но очите му бяха различни — очи на мъж, който е страдал и може да разпознае мъката в очите на другите.

„Ние му казахме, че ще се опитаме да запомним думите му.“ — продължава Мануелито. Той каза: „Искам всички вие да ме гледате!“ — и се изправи, за да могат всички да го видят. Каза, че ако правим нещата както трябва, ще можем да гледаме хората в очите и завърши с думите: „Деца мои, аз ще ви изпратя обратно в домовете ви.“

Преди да напуснат резервата, вождовете трябваше да подпишат новия договор (1 юни 1868 г.), който започваше така: „От днес нататък военните действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат прекратени завинаги.“ Барбонсито подписа първи, след него Армихо, Делгадито, Мануелито, Ереро Гранде и седем Други.

„Дълги бяха нощите и дните, преди да дойде времето на завръщането ни по домовете — казва Мануелито — Един ден преди потеглянето ние вече бяхме на път към домовете си — нямахме търпение да тръгнем, Върнахме се обратно. Американците ни дадоха малко добитък и ние им благодарихме. Казахме на ездачите да подгонят мулетата — толкова бързахме. Когато от Албюкърки видяхме върха на планината, почудихме се дали това е нашата планина и ни се искаше да разговаряме със земята — толкова я обичахме. Някои от старите мъже и жени плакаха от радост, когато стигнаха домовете си.“

И така, навахите се върнаха вкъщи. Когато новите граници на резервата бяха определени, повечето от най-добрите им пасища бяха отнети в полза на белите заселници. Животът им нямаше да бъде лек. Щеше да е необходима борба за съществуване. Колкото и трудно да беше бъдещето им, навахите щяха да осъзнаят, че са най-малко онеправдани от всички западни индианци. За другите изпитанията едва сега започваха.

Почти хиляда мили на север от страната на навахите и как по времето на великата Гражданска война на белите, сиуксите сантии бяха на път да изгубят завинаги родната си земя. Сантиите се деляха на четири клона — мдевкаптони, вахпетони, вахпекути и сисетони. Те бяха горски сиукси, но поддържаха тесни връзки с кръвните си братя от прериите — янктоните и тетоните, и като тях държаха на племенното достойнство. Сантиите бяха хора от „най-далечния край“, пазители на границите на владенията на сиуксите.

През десетте години преди Гражданската война повече от 150 000 бели заселници навлязоха в страната на сантиите и по този начин нарушиха левия край на някогашната „постоянна индианска граница“. В резултат на два измамни договора горските сиукси предадоха десет десети от територията си и бяха изтикани в една ивица земя покрай река Минесота. От самото начало около тях се завъртяха посредници и търговци като мишелови около трупа на бизон и редовно с лъжи им отнемаха по-голямата част от годишната рента, заради която сантиите бяха склонили да се откажат от земите си.

„Много от белите хора често обиждат индианците и се отнасят враждебно с тях — казва Големия орел. — Може би те имат някакви основания, но индианците не мислят така. Щом видят индианец, много от белите като че искат да кажат с държането си: «Аз съм по-добър от теб», а на индианците това не им харесва. Белите сигурно могат да бъдат оправдани, но дакота не вярват, че на света има по-добри мъже от тях. После някои от белите оскърбиха индианските жени и ги обезчестиха — а е сигурно, че за това няма оправдание.

Всички тези неща накараха много индианци да намразят белите“.

През лятото на 1862 г. между сантиите и белите всичко вървеше зле. Повечето от дивеча бе напуснал земята на резервата и когато индианците преминаваха в старите си ловни територии, сега принадлежащи на белите заселници, често възникваха неприятности. За втора поредна година реколтата на индианците беше лоша и много от тях трябваше да се обърнат към търговците от агенцията, за да получат храна на кредит Сантиите бяха намразили системата на кредита, защото нямаха контрол върху сметките. Когато техните ренти идваха от Вашингтон, търговците първи предявяваха паричните си претенции и представителите на правителството им плащаха желаното. Някои от сантиите се бяха научили да водят сметки и въпреки че според тях дълговете им бяха с много долари по-малко в сравнение със сметките на търговците, представителите на правителството не ги признаваха.

През лятото на 1862 г. Та-ойа-те-дута (Малката врана) се разгневи много на търговците. Той бе вожд на мдевкантоните като баща си и дядо си. Беше шестдесетгодишен и винаги носеше дрехи с дълги ръкави, за да прикрива долната част на ръцете и китките си/които бяха изсъхнали от лошо зараснали рани, получени по време на сражения през младите му години. Малката врана бе подписал двата договора, които с измама лишиха народа му от земята и от парите, обещани срещу тази земя. Той беше посетил Вашингтон, за да се срещне с Великия баща, президентът Бюканън Бе сменил кожените панталони и наметалата с платнен панталон и сако с пиринчени копчета, беше се присъединил към Англиканската църква16, построил си бе къща и притежаваше ферма. Но през лятото на 1862 г. разочарованието на Малката Врана се превърна в гняв.