През юли няколко хиляди саитии се събраха в Горната агенция на река Иелоу Медисин, за да си получат рентите според договорите и да ги разменят срещу храна. Парите не бяха пристигнали и се носеха слухове, че Великия съвет (Конгресът) във Вашингтон е изразходвал всичкото си злато във великата Гражданска война и не може да изпрати никакви пари на индианците.
Тъй като хората им гладуваха, Малката врана и някои други вождове отидоха при агента си Томас Гълбрейт и попитаха дали не може да им бъде отпусната храна от складовете на агенцията, които бяха пълни. Гълбрейт отговори, че не може да направи това, преди да дойдат парите, и повика стотина войници, за да пазят складовете. На 4 август петстотин сантии обградиха войниците, докато други проникнаха в складовете и започнаха да изнасят чували с брашно. Командирът на белите войници Тимоти Шийхън съчувствуваше на сантиите. Вместо да открие огън, той убеди Гълбрейт да раздаде свинско месо и брашно на индианците и да почака за плащането до пристигането на парите. След като Гълбрейт направи това, сантиите се разотидоха мирно. Малката врана обаче не си отиде, докато агентът не обеща да отпусне същото количество храна и на сантиите от Долната агенция, намираща се на тридесет мили надолу по реката, в Редууд.
Въпреки, че селото на Малката врана бе близо до Долната агенция, Гълбрейт го накара да чака няколко дни преди да насрочи съвет в Редууд на 15 август. Рано сутринта на този ден Малката врана и неколкостотин гладни мдевкантони се събраха, но бързо стана ясно, че Гълбрейт и четиримата търговци от Долната агенция нямат намерение да отпускат храна от складовете си, преди да пристигнат рентите.
Разгневен от поредното нарушено обещание, Малката врана се изправи срещу Гълбрейт и каза от името на народа си:
„Чакахме дълго. Парите са наши, само че не можем да ги получим. Нямаме храна, а тук складовете са пълни. Искаме от вас да уредите нещата така, че да получим храна от складовете, защото инак ще направим това сами, за да се спасим от глада. Когато хората са гладни, те си вземат храна сами.“
Вместо да отговори, Гълбрейт се обърна към търговците и ги запита какво смятат да правят. Андрю Мирик презрително заяви:
„Ако питате мен, щом са гладни, да ядат трева или собствените си изпражнения.“
За миг групата индианци потъна в мълчание. След това избухнаха сърдити викове и сантиите като едни станаха и напуснаха съвета.
Думите на Андрю Мирик разгневиха всички сантии, но за ожесточената душа на Малката врана те бяха като искра на суха слама. С години той се бе старал да спазва договорите, да изпълнява съветите на белите и да води своите хора по техния път. Сега му се струваше, че е загубил всичко. Собственият му народ губеше вяра в него и го упрекваше за своите нещастия, а сега и търговците се обърнаха против него. По-рано през същото лято мдевкантоните от Долната агенция бяха обвинили Малката врана, че ги е предал, като подписал договорите и се отказал от земите им. Вместо Малката врана те бяха избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Ако Малката врана бе убедил Гълбрейт да дадат храна на хората му, те щяха да го уважават отново, но той не успя.
В старите времена той би могъл да си възвърне водачеството като тръгне на война, но сега договорите го задължаваха да се въздържа от военни действия както с белите, така и с другите племена. Защо става така, чудеше се той, че американците говорят толкова много за мир между белите и индианците и между индианците и индианците, а самите водят такава жестока война със сивите куртки, та сега нямат пари да изплатят скромния си дълг към сантиите? Той знаеше, че някои младежи от неговия отряд говорят открито за война срещу Гюлите, война за прогонването им от долината на Минесота. Сега е подходящо време за борба срещу белите, казваха те, защото голям брой сини куртки са отишли да се бият със сивите куртки. Малката врана смяташе подобни приказки за глупави — той бе пътувал на изток и познаваше силата на американците. Те бяха навсякъде като скакалци и унищожаваха враговете си с големи, оглушително гърмящи оръдия. Войната с белите беше немислима.
В неделя, 17 август, Малката врана присъства на службата в англиканската църква в Долната агенция и изслуша проповедта на преподобния Самюъл Хинман. След завършването на службата той се ръкува с другите богомолци и се върна в дома си, който се намираше нагоре по реката на две мили от агенцията.
Късно през нощта Малката врана бе събуден от шума на множество гласове. Няколко сантии нахълтаха в спалнята му. Той разпозна гласа на Шакъпий. Станало бе нещо много важно и много лошо. Шакъпий, Манкато, Жреческата бутилка и Големия орел бяха дошли да му съобщят, че скоро пристига Уабаша, за да се свика съвет.
Четирима гладни младежи от отряда на Шакъпий пресекли реката в слънчевия следобед, за да ловуват в Голямата гора, където станало нещо много лошо. Големия орел разказа за това:
„Те достигнали оградата на един заселник и открили гнездо на кокошки с няколко яйца. Един от тях взел яйцата, а друг казал: «Не ги вземай, защото принадлежат на бял човек и може да имаме неприятности.» Първият бил ядосан, защото бил много гладен и искал да изяде яйцата. Той ги хвърлил на земята и отговорила «Ти си страхливец. Ти се страхуваш от белия човек. Страхуваш се да вземеш дори едно яйце от него, макар и да си полумъртъв от глад. Да, ти си страхливец и аз ще кажа това на всички». Другият отговорил: «Не съм страхливец и не се боя от белия човек и за да ти докажа това, ще вляза в къщата и ще го застрелям. Имаш ли смелост да дойдеш с мен?» Този, който го бил нарекъл страхливец, отговорил: «Да, ще дойда с теб и тогава ще видиш кой от нас е по-храбър.» Двамата им спътници казали: «И ние ще дойдем с вас и също ще бъдем храбри.» Всички те влезли в дома на белия човек, но той се уплашил и избягал в съседната къща, където имало други бели мъже и жени. Четиримата индианци го последвали и убили трима мъже и две жени. След това те взели един впряг, принадлежащ на друг заселник, върнали се в лагера на Шакъпий и разказали какво са направили.“
Като научи за убийството на белите, Малката врана осъди четиримата младежи и саркастично запита Шакъпий и останалите защо са дошли за съвет при него, след като са избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Вождовете увериха Малката врана, че той продължава да е техният военен вожд. Животът на никой сантии няма да бъде в безопасност сега, след тези убийства, казаха те. Обичаят на белите е да наказват всички индианци за престъпленията на един или няколко. Сантиите могат да ударят първи, вместо да чакат войниците да дойдат и да ги избият. По-добре е да се сражават с белите хора сега, когато те се бият помежду си далеч на юг.
Малката врана отхвърли доводите им. Белите са прекалено могъщи, каза той. Но той призна, че заселниците ще настояват за жестоко отмъщение, тъй като между убитите има и жени. Синът на Малката врана, който присъствувал на разговора, разказва по-късно, че лицето на баща му изглеждало измъчено и едри капки пот се стичали по челото му.
Накрая един от младите воини се провикнал: „Та-ойа-те-дута (Малката врана) е страхливец!“ Думата страхливец, станала причина за убийствата, бе предизвикателството към младежа, който дори гладен се страхуваше да вземе яйцата на белия. Страхливец не беше дума, която един вожд на сиуксите можеше да приеме спокойно, макар и да бе тръгнал по пътя на белите.
Малката врана отговорил (според думите на сина му):
„Та-ойа-те-дута не е страхливец, но не е и глупак. Кога е бягал той от враговете си? Кога е изоставял воините си на пътеката на войната и се е връщал във вигвама си? Когато побягна от враговете ви, той вървеше след вас по вашата пътека с лице към оджибуеите и прикриваше гърба ви както мечката пази мечетата си. Няма ли Та-ойа-те-дута скалпове? Погледнете бойните му пера! Вижте скалповете на вашите врагове, които висят по коловете на вигвама му! Можете ли да го наречете страхливец? Та-ойа-те-дута не е страхливец и не е глупак. Воини, вие сте като малките деца и не знаете какво вършите.
