Вие сте пълни с дяволската вода на белия човек. Вие сте като кучета по време на Горещата луна (пълнолуние — бел.прев.), които бягат като луди и се опитват да захапят собствената си сянка. Ние сме като малко стадо разпръснати бизони; големите стада, които някога покриваха прерията, вече не съществуват. Погледнете — белите са като скакалци, които летят толкова нагъсто, че небето е като по време на снежна буря. Вие можете да убиете един, двама, десет, толкова, колкото са листата на ей онази гора и братята им няма дори да тъгуват за тях. Убийте един, двама, десет и десет пъти по десет ще дойдат, за да ви убият. Бройте пръстите на ръцете си един цял ден и бели хора с пушки ще дойдат по-бързо, отколкото можете да броите.
Да, те се сражават помежду си далеч от тук. Чувам ли тътена на големите им топове? Не! Ще трябва да бягате две луни, за да стигнете до мястото, където те се бият и през цялото време пътят ви ще минава през бели войници, стоящи толкова нагъсто, колкото са листвениците в блатата на оджибуеите. Да, те се бият помежду си, но ако ги нападнете, те всички ще се обърнат срещу вас и ще ви погълнат — вас самите, жените и малките ви деца, така, както скакалците нападат дърветата и поглъщат всички листа за един ден.
Глупци сте вие. Не можете да видите лицето на вожда си — очите ви са пълни с дим. Не можете да чуете гласа му — ушите ви са пълни с ревящи води. Воини, вие сте като малките деца — вие сте глупци. Ще умрете като зайци, преследвани от гладни вълци през Твърдата луна (януари).
Та-ойа-те-дута не е страхливец. Той ще умре с вас.“ След това Големия орел говори в полза на мира, но с викове го накараха да млъкне. Десет години белите ги унижаваха, оскърбяваха. Нарушените договори, изгубените ловни полета, неизпълнените обещания, неизплатените ренти, гладът, когато складовете на агенцията пращяха от храна, оскърбителните думи на Андрю Мирик — всичко това бе припомнено и убийствата на белите заселници останаха на заден план.
Малката врана изпрати вестоносци нагоре по реката, за да приканят вахпетоните и сисетоните да се присъединят към войната. Събудените жени започнаха да леят куршуми, докато воините чистеха пушките си.
„Малката врана заповяда агенцията да бъде нападната рано на следващата сутрин и всички търговци да бъдат убити — каза по-късно Големия орел. — Когато на сутринта воините започнаха да атакуват агенцията, аз отидех с тях. Не предвождах отряда си и не взех участие в убийствата. Отидох, за да спася, ако е възможно, живота на двама приятели. Мисля, че и други отиваха по същата причина, защото почти всеки индианец имаше приятел, когото не искаше да види убит. Разбира се, никой не се грижеше за приятелите на другите. Когато пристигнах там, бяха почти приключили с убийствата. Малката врана се биеше и ръководеше операцията…“ Малко преди това г-н Андрю Мирик, търговец с жена индианка, беше отказал на няколко гладни индианци, когато те му поискали малко храна. Той им казал: „Вървете и яжте трева!“ Сега той лежеше мъртъв на земята и устата му бе натъпкана с трева. Индианците казваха подигравателно: „Сега Мирях яде трева“.
Сантиите убиха двадесет мъже, заловиха десет жени и деца, нападаха храните от складовете и запалиха другите сгради. Останалите четиридесет и седем обитатели избягаха (някои с помощта на приятели сантии) през реката във форт Риджли на тридесет мили надолу по течението.
По пътя си към форт Риджли останалите живи срещу отряд от четиридесет и пет войника да отиват на помощ в агенцията. Преподобният Хинман, който предния ден беше произнесъл последната проповед, чута от Малката врана, предупреди войниците да се върнат обратно. Командирът на войниците Джон Марч не обърна внимание на предупреждението и попадна в устроена от сантиите засада. Само двадесет и четирима от хората му останаха живи и се върнаха във форта.
Окуражен от първоначалния успех, Малката врана реши да атакува самия войнишки дом, форт Риджли. Уабаша и отрядът му бяха пристигнали. Силите на Манкато бяха нараснали с нови воини, съобщено бе, че откъм Горната агенция идват свежи подкрепления — Големия орел не можеше повече да остава неутрален, след като народът му беше във война.
През нощта тези вождове и техните неколкостотин воини се придвижиха надолу по долината на Минесота и рано сутринта на 19 август, започнаха да се събират в прерията, западно от форта.
„Всички младежи бяха нетърпеливи да вървят напред — казва Светкавичното одеяло, един от участниците, — а ние, облечени като воини и с боядисани лица, слагахме кожени панталони и навои и по един широк колан, за да държим в него храната и амунициите си.“ Когато някои от неопитните младежи видяха солидните каменни сгради на Войнишкия дом и въоръжените сини куртки, те започнаха да се съмняват дали да атакуват. По пътя си от Долната агенция насам те бяха обсъждали колко лесно ще е да се нападне разположеното на Котънууд селище Ню Улм. Градчето отвъд реката беше пълно с магазини, чакащи да бъдат разграбени и там нямаше войници. Защо да не направят битката си в Ню Улм? Малката врана отговори, че сантиите са във война и ако искат да победят, ще трябва да разбият сините куртки. Ако войниците бъдат изгонени от долината, всички бели заселници ще си отидат. Сантиите няма да спечелят нищо от убийството на няколко бели в Ню Улм.
Въпреки упреците и увещанията на Малката врана младежите започнаха да се отклоняват към реката. Малката врана се посъветва с другите вождове и бе решено да се отложи атаката на форт Риджли за следващия ден.
Същата вечер младежите се върнаха от Ню Улм. По думите им, те бяха изплашили хората там, но градът бил прекалено добре укрепен, а освен това следобед избухнала внезапно силна гръмотевична буря. Големия орел ги нарече „индианци хищници“, без вожд, който да ги оглавява. Всички се съгласиха тази нощ да стоят заедно и да нападнат форт Риджли на следващата сутрин. „Тръгнахме на разсъмване — казва Светкавичното одеяло, — пресякохме реката при агенцията с ферибота и продължихме по пътя към върха на хълма, който се намира под река Ферибоутс Крийк, където спряхме на кратка почивка. Там Малката врана ни съобщи плана си за нападението на форта.
След като стигнахме форта, сигналът от три залпа трябваше да бъде даден от хората на Жреческата бутилка, за да се привлекат вниманието и огънят на войниците и да могат хората от източната страна (на Големия орел) и от западната страна (на Малката врана и Ша-къпий) да нападнат и превземат форта.
Стигнахме при река Три Майл Крийк преди обяд и приготвихме нещо за ядене. След това се разделихме — аз отидох с пешите воини на север и след като Малката врана не беше с нас, ние не слушахме вождовете — всеки правеше каквото си иска. Двете групи стигнаха до форта почти едновременно — видяхме другата група да преминава от запад, Малката врана на черен мустанг. Сигнала, три изстрела, дадохме ние — хората на Жреческата бутилка. След сигнала воините от изток, юг и запад се придвижваха бавно. Като стреляхме, ние хукнахме към сградата до голямото каменно здание. Докато бягахме, видяхме човека с големите оръдия, когото всички познавахме, и тъй като бяхме единствените, които се виждаха, той започна да стреля по нас, бе се подготвил, след като чул да се стреля от нашата страна. Ако хората на Малката врана бяха започнали да стрелят, след като ние дадохме сигнала, войниците, които сега ни обстрелваха, щяха да бъдат убити. Двама от нашите бяха убити и трима — ранени, двама от тях умряха по-късно. Побягнахме обратно към рекичката, без да знаем дали другите воини ще се доближат до форта или не, но те се доближиха и големите топове ги отблъснаха от онази страна. Ако знаехме, че нашите ще нападнат, щяхме да стреляме в същото време и да убием всички войници, защото те бяха навън в тъмното открито пространство между сградите. Ние не се бихме като белите хора под командата на офицер и всички стреляха както си искат. Отказахме се от плана за нахлуване в сградите и обстрелвахме главно прозорците на голямото каменно здание, тъй като мислехме, че повечето бели са вътре.
