Не можехме да ги видим и не бяхме сигурни дали убиваме някого. По време на престрелката се опитахме да запалим сградата с горящи стрели, но тя не се запали и трябваше да вземем още барут и куршуми. Слънцето беше на височина два часа преди залез, когато обиколихме форта от западната му страна решихме да се върнем в селото на Малката врана, за да дойдем отново да се бием на следващия ден.
В тази атака участваха около четиристотин индианци. С нас нямаше жени — всички останаха в селото на Малката врана. Ядене ни сготвиха момчетата на възраст от десет до петнадесет години — твърде малки, за да се бият.“
Същата вечер в селото на Малката врана, и Големия орел с понижен дух, защото не успяха да превземат Войнишкия дом. Големия орел беше против друго нападение. Сантиите нямат достатъчно воини, за да атакуват големите топове на войниците, каза той. Ако нападнат отново, те ще загубят прекалено много хора. Малката врана каза, че ще реши по-късно какво да се прави. Междувременно всеки се залови за работа, за да се направят колкото е възможно повече куршуми — барутът, взет от складовете на агенцията, беше в голямо количество.
По-късно същата вечер положението се промени. Четиристотин воини вахпетони и сисетони дойдоха от Горната агенция и предложиха да се присъединят към мдевхантоните във войната им срещу белите. Малката врана се въодушеви. Сиуксите сантии бяха отново обединени — осемстотин души, сила, която може да превземе форт Риджли. Той свика военен съвет и даде точни нареждания за сражението през следващия ден. Този път трябваше да успеят.
„Тръгнахме рано на 22 август — казва Светкавичното одеяло, — но тревата беше по-мокра от росата, отколкото предния ден. Затова слънцето беше доста високо, преди да сме изминали много път, и стигнахме до форта малко преди пладне… Този път не спряхме да ядем, а всеки носеше храна в навоите и хапнахме през деня, по време на сражението.“
Големия орел твърди, че втората битка за форт Риджли е била голямо зрелище:
„Слизахме, решени да превземем форта, защото съзнавахме колко е важно да го владеем. Ако сполучехме да го превземем, скоро цялата долина на Минесота щеше да бъде наша.“
Този път, вместо да се приближат до форта самоуверено, воините сантии прикрепиха за маскировка прерийна трева и цветя на превръзките на главите си, запълзяха нагоре по сухите дерета и се запромъкваха през храсталаците, докато се приближиха достатъчно, за да стрелят по защитниците. Дъжд от горящи стрели подпали покрива и тогава сантиите щурмуваха конюшните. „По време на боя — казва Уаконкдайамане — се приближих от южната страна на конюшните и се опитах да взема един кон. Докато го извеждах навън, в конюшнята близо до нас избухна снаряд и конят ме прескочи избяга, като ме събори на земята. Когато станах, видях едно муле да бяга и бях толкова ядосан, че го застрелях.“
Ръкопашният бой около конюшните трая няколко минути, но сантиите отново трябваше да отстъпят пред страшния огън на войнишката артилерия.
Малката врана беше ранен — леко, но загубата на кръв го бе отслабила. Когато той се оттегли от бойното поле, за да възстанови силите си, Манкато поведе нова атака. Шрапнелите поваляха нападащите воини и атаката не успя.
„Мисля, че този път щяхме да превземем форта, ако не бяха оръдията — казва Големия орел. — Войниците се биха толкова храбро, че ние ги взехме за повече, отколкото бяха всъщност.“ (Около 150 войници и 25 съоръжени цивилни защитаваха форт Риджли на 22 август.)
Големия орел загуби най-много хора в сражението. Късно следобед вождовете на сантиите прекъснаха атаката.
„Слънцето беше слязло ниско — казва Светкавичното одеяло — и след като видяхме големите оръдия да разпръскват хората от юг и запад, а воините на Малката врана да се отправят на северозапад, решихме да се приближим към тях, за да видим какво ще правим… Като ги настигнахме, предположихме, че отиваме в селото при Малката врана за още воини… Малката врана ни каза, че няма повече воини и хората заспориха. Някои искаха да се поднови атаката на форта на следващата сутрин и след това да се отиде в Ню Улм, а други предпочитаха да нападнем Ню Улм рано сутринта и след това да се върнем обратно и да превземем форта. Страхувахме се, че войниците ще достигнат Ню Улм преди нас.“ Войниците, за които говори Светкавичното одеяло, бяха 1400 души от Шести минесотски полк и се приближаваха откъм Сейнт Пол. Водеше ги командир, добре познат на сиуксите сантии. Той бе Дългия търговец, полковник Хенри Сибли. При изплащането на 475 000 долара, обещани на сантиите в първия им договор. Дългият търговец Сибли беше предявил от името на неговата Америкън феър къмпани претенции за 145 000 долара като сума, която индианците дължали за надплащания. Сантиите смятаха, че фирмата за кожи им дължи, но техният агент Александър Ремзн прие претенцията на Сибли, както и претенциите на другите търговци и сантиите, не получиха нищо за земите си. (Сега Ремзи бе губернатор на Минесота и той бе назначил Дългия търговец за Орлов вожд на Минесотския полк.)
На 23 август сутринта, сантиите нападнаха Ню Улм. Те изскочиха от гората, образуваха полукръг в прерията и се понесоха към града. Гражданите на Ню Улм бяха готови да ги посрещнат. След неуспешната атака на младите воини на 19 август жителите бяха построили барикади, докарали повече оръжия и осигурили помощта на опълчението от градовете в долината.
Когато сантиите достигнаха на миля и половина от предната линия на белите защитници, те започнаха да се разгъват като ветрило. В същото време воините увеличиха скоростта си и започнаха да издават бойни викове, за да изплашат белите. Боен предводител този ден бе Манкато (Малката врана лежеше ранен в селото) и планът му бе да се обкръжи града.
Стрелбата от двете страни беше рязка и бърза, но гражданите забавиха устрема на индианците, като използваха за защитни позиции сгради с бойници. Рано следобед сантиите запалиха няколко постройки в Ню Улм откъм страната на вятъра, за да напредват под димната завеса. Шестдесет воини на коне и пеша нападнаха една барикада, но бяха отблъснати от силния огън. Битката бе дълга и ожесточена — тя се водеше по улици, жилища, стопански постройки и хамбари. При падането на нощта сантиите се оттеглиха, без да успеят да победят, но оставиха зад себе си димящите развалини на 190 сгради и повече от сто жертви измежду упоритите защитници на Ню Улм.
Три дни по-късно предната колона на полка на Дългия търговец Сибли достигна форт Риджли и сантиите започнаха да се оттеглят нагоре по долината на Минесота. Те водеха със себе си над 200 пленници — повечето жени и деца, и значителен брой метиси, симпатизиращи на белите. След като построи временен лагер на около четиридесет мили над Горната агенция, Малката врана започна преговори с другите вождове на сиуксите в областта и се надяваше да получи подкрепата им. Той не успя. Една от причините за липсата на ентусиазъм бе неуспешният опит на Малката врана да изтласка войниците от форт Риджли. Друга причина бяха безразборните убийства на бели заселници на север от река Минесота — кървава касапница, дело на озверели банди недисциплинирани младежи, докато Малката врана обсаждаше форт Риджли. Неколкостотин заселници бяха затворени в домовете си като в капан. Много от тях бяха брутално убити. Други избягаха в безопасност, някои в селата на сиуксите, с които сега Малката врана се надяваше да се съюзи.
Макар Малката врана да презираше тези, които се сражаваха с беззащитните заселници, той съзнаваше, че неговото решение да започне война бе дало сигнал за набезите. Сега нямаше връщане назад. Войната с войниците щеше да продължи дотогава, докато имаше воини, за да се сражават.
На 1 септември той реши да изпрати разузнавателни отряди надолу по реката, за да изпробва силата на армията на Дългия търговец Сибли. Сантиите се разделиха на две — Малката врана предвождаше 110 воини по северната страна на Минесота, докато Големия орел и Манкато разучаваха южния бряг с повече хора. Планът на Малката врана бе да избягва фронтално разпръскване с войниците, да се промъкне в тила на хората на Сибли и да се опита да плени обоза на армията. За да осъществи това, той направи широк завой на север и приближи воините си до няколко поселища, които през предните две седмици бяха издържали на нападенията на индианците. Изкушението да се нападнат някои от по-малките селища доведе до разцепление сред последователите на Малката врана. На втория ден от разузнаването един второстепенен вожд свика военен съвет и предложи да се нападнат поселищата за плячка. Малката врана се възпротиви. Техни врагове са войниците, настоя той, значи трябва да се сражават с тях. В края на съвета седемдесет и пет воини се присъединиха към второстепенния вожд за грабеж, общо тридесет и пет верни последователи останаха с Малката врана.
