Когато преживелите сражението при Съмит Спрингс шайени най-сетне достигнаха земите край река Паудър, те откриха, че много неща се бяха променили през трите зими, докато те бяха на юг. Червения облак бе спечелил войната си, фортовете бяха изоставени и на север от Плат нямаше сини куртки. Но в лагерите на сиуксите и северните шайени се носеха слухове, че Великия баща във Вашингтон иска да ги премести далеч на изток, на река Мисури, където имаше много малко дивеч. Някои от белите им приятели търговци им казаха, че в договора от 1868 г. е писано, че агенцията на сиуксите тетони трябва да бъде на Мисури. Червения облак се отнасяше с презрение към подобни приказки. Когато той отиде на юг в Ларами да подпише договора, той каза на офицерите със сини куртки, които бяха свидетели на подписването, че или търговската агенция на сиуксите ще бъде форт Ларами, или той няма да подпише. Тогава те се съгласиха на това.
През пролетта на 1869 г. Червения облак доведе хиляда оглали в Ларами, за да търгува и да получи хранителните продукти, обещани в договора. Командира на форта му каза, че търговската агенция на сиуксите е във форт Рендъл на Мисури и че трябва да отидат там да търгуват и да получат храните. Тъй като форд Рендъл беше на триста мили разстояние, Червения облак се присмя на командира и поиска разрешение да търгува в Ларами. При наличието на хиляда въоръжени воини, разположени заплашително пред отворения форт, командирът даде съгласието си, но посъветва Червения облак да придвижи хората си по-близо до форт Рендъл преди следващия сезон за търговия.
Скоро стана ясно, че военните власти във форт Ларами говореха сериозно. На Петнистата опашка и неговите мирни брюле дори не разрешиха да стануват близо до Ларами. Когато на Петнистата опашка съобщиха, че ако иска храни, ще трябва да отиде във форт Рендъл, той поведе хората си през прериите и се устаноин близо до този форт. Лекият живот на „готованците от Ларами“ също бе прекъснат — изпратиха ги със стоките им във форт Рендъл, където в непозната обстановка трябваше да изграждат съвършено ново предприятие.
Червения облак обаче оставаше непреклонен. Той беше извоювал земите край река Паудър след една тежка война. Форт Ларами бе най-близката търговска агенция и той нямаше намерение да се мести на Мисури или да пътува дотам, за да получава храната си.
През есента на 1869 г. навред по прериите индианци те живееха в мир и в лагерите се засилваха и стихваха слуховете за големите промени. Говореше се, че във Вашингтон е избран нов Велик баща, президентът Грамт, и че новият Велик баща е назначил един индианец на Малък баща на индианците40. Трудно бе да се повярва на това. Винаги комисарят по индианските въпроси беше бял, който умееше да чете и пише.
Дали Великия дух най-сетне не бе научил един червен мъж да чете и пише, за да може той да стане Малък баща на индианците? През Луната, когато снегът засипва вигвамите (януари 1870 г.) един грозен слух дойде от страната на чернокраките. Някъде по река Мърайас в Монтана войници обкръжили един лагер на пиегани чернокраки и ги избили като зайци, заловени в дупка. Тези планински индианци бяха стари врагове на прерийните племена, но сега нещата се промениха и когато войниците убиваха индианци където и да е, това тревожеше всички племена. Армията се опита да запази клането в тайна, като съобщи само, че майор Юджийн Бейкър е повел кавалерийско подразделение от форт Елис, Монтана, за да накаже банда чернокраки крадци на коне. Прерийните индианци обаче знаеха истинската история далеч преди тя да достигне до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон.
През седмиците, последвали слуха за това клане в северните прерии се случиха странни неща. В няколко агенции индианците изразиха гнева си, като свиквала събрания, на които осъждаха сините куртки и наричаха Великия баща „глупак и куче без уши и без мозък“. В две агенции страстите се разпалиха толкова, че бяха запалени сгради, временно бяха задържани в плен агенти и някои правителствени чиновници бяха прогонени от резерватите.
Клането от 23 януари се пазеше в тайна и Бюрото по индианските въпроси научи за него едва след три месеца. Един млад армейски офицер, лейтенант Уилям Пийз, агент при чернокраките, постави на карта кариерата си и съобщи на комисаря. Под предлог, че са откраднати няколко мулета от един превозвач с фургони, майор Бейкър организирал своя зимен поход и нападнал първия лагер, който се случил на пътя му. Лагерът не бил охраняван и в него живеели предимно старци, жени и деца, няколко от които болни от едра шарка. От двеста и деветнадесетте пиегани в лагера само 46 се спасиха и разказваха за случилото се — 33 мъже, 90 жени и 50 деца били избити, докато бягали от вигвамите си.
Веднага след като получи съобщението, комисарят поиска незабавно разследване от официалните власти.
Английското име на комисаря беше Или Самюел Паркър, но истинското му име бе Донехогава — Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите. Като младеж в резервата Тоноанда, щат Ню Йорк, той беше Хазаноанда от ирокезите сенека, но бързо разбра, че в света на белите хора носителят на индианско име не се приема сериозно. Хазаноанда смени името си на Паркър, защото беше амбициозен и очакваше да го приемат сериозно, когато стане мъж.
Почти половин столетие Паркър се бори срещу расовите предразсъдъци, понякога с успех, понякога без. Преди да навърши десетгодишна възраст, той започна работа като коняр в една армейска част. Гордостта му бе наранена, когато офицерите го дразнеха заради лошия му английски. Гордият млад сенека незабавно уреди да го приемат в едно мисионерско училище. Той бе решен да се научи да говори и пише английски толкова добре, че никога бял човек да не може да му се присмее отново. След дипломирането си той реши, че най-добре ще помогне на народа си, като стане адвокат. През онези години един млад човек ставаше адвокат, като работеше в адвокатска кантора и след това се явяваше на изпит пред Щатската адвокатска колегия. Или Паркър работи в продължение на три години в една кантора в Еликотвил, Ню Йорк, но когато кандидатствува за включване в списъка на адвокатите, му казаха, че само бели граждани от мъжки пол се приемат за адвокатска практика в Ню Йорк. Безсмислено бе за индианец да кандидатствува. Приемането на английско име не бе променило бронзовия цвят на кожата му.
Паркър отказа да се предаде. След като внимателно проучи кои професии или занаяти на белите хора са достъпни за индианци, той постъпи в Политехническия институт Ренселър и завърши строително инженерство. Скоро той намери работа на канала Ери. Нямаше 30 години, когато правителството на Съединените щати го призова да надзирава строителството на диги и сгради. През 1860 г. службата му го отведе в Галена, Илиной — там той се срещна и се сприятели с един служител в магазин за конски хамути. Служителят беше бившият армейски капитан Юлисис Грант.
Когато започна Гражданската война, Паркър се завърна в Ню Йорк с планове да организира един полк индианци ирокези, който да се бие на страната на Съюза. Молбата му за това бе отклонена от губернатора, който му каза направо, че сред нюйоркските доброволци няма място за индианци. Паркър пренебрегна отказа и замина за Вашингтон, за да предложи услугите си като инженер на Министерството на войната. Армията на Съюза се нуждаеше остро от обучени инженери, но не и от индиански инженери. „Гражданската война е война на белите — казаха на Паркър. — Идете си вкъщи, обработвайте земята си, а ние ще оправим неприятностите си без индианска помощ.“
Паркър се върна в резервата Тоноанда, но съобщи на приятеля си Юлисис Грант, че има трудности с постъпването в армията на Съюза. Грант търсеше инженери и след като се сражава с армейската бюрокрация в продължение на месеци, накрая успя да издейства заповед за назначение на своя индиански приятел, който се присъедини към него при Виксбърг; Те воюваха заедно от Виксбърг до Ричмънд. Когато Ли41 капитулира при Апоматъкс, подполковник Или Паркър бе там и тъй като пишеше много красиво, Грант го помоли да напише условията на капитулацията.
