След посещението на Червения облак през лятото на 1870 г. комисарят Или Паркър и другите правителствени чиновници обсъждаха дали е целесъобразно да се покани големият апачески вожд Кочис във Вашингтон. Макар че със заминаването на Звездния вожд Карлтън след Гражданската война, в земята на апачите спряха военните кампании, постоянно ставаха стълкновения между скитащи индиански отряди и бели заселници, миньори и превозвачи, които непрекъснато навлизаха в родните им земи. Правителството създаде четири резервата в Ню Мексико и Аризона за различните групи, но много малко апачи отидоха да живеят в тях. Комисарят Паркър се надяваше, че Кочис може да помогне за установяване на постоянен мир в апаческите земи и поиска представителят на бюрото в района да покани вожда във Вашингтон.
Чак през пролетта на 1871 г. белите хора успяха да намерят Кочис и когато установиха връзка, вождът отклони поканата на правителството. Той простичко заяви, че не вярва нито на военните, нито на цивилните представители на Съединените щати.
Кочис беше от апачите чирикахуа. Той беше по-висок от повечето от хората си, с широки рамене и развит гръден кош, лицето му бе интелигентно, с черни очи, широк прав нос, много високо чело, гъста черна коса. Белите, които го бяха срещали, казваха, че има спокоен нрав и е много спретнат и чист.
Когато американците за първи път дойдоха в Аризона, Кочис ги посрещна. През 1856 г., по време на среща с майор Инок Стийн от Първия драгунски полк на САЩ, Кочис обеща да дава на американците да пресичат земите на чирикахуа по южния път за Калифорния. Той не възрази, когато Батърфийлд Овърленд Мейл45 установи една пощенска станция в прохода Апач. Всъщност живеещите наблизо чирикахуаи сечаха дърва за станцията, като ги разменяха за продукти.
После, през един февруарски ден на 1861 г., Кочис получи вест от прохода Апач, с която го викаха да дойде в станцията за среща с един офицер. Като очакваше, че ще е нещо обикновено, Кочис тръгна с петима души от семейството си — брат му, двама племенници, една жена и едно дете. Офицерът, който искаше да го види, бе лейтенант Джордж Баскъм от Седми пехотен полк. Той бе изпратен с рота войници да освободи добитъка и едно момче метис, отвлечени от ранчото на Джон Уорд. Уорд беше обвинил хората на Кочис, че са отвлекли добитъка и момчето.
Веднага след като Кочис и близките му влязоха в палатката на Баскъм, дванадесет войници я обкръжиха, а лейтенантът безцеремонно поиска индианците да върнат добитъка и момчето.
Кочис беше чул за плененото момче. Той каза, че една банда койотероси от Хила са нападнали ранчото на Уорд и вероятно са в Блак Маунтин. Кочис смяташе, че ще може да уреди откуп. В отговор Баскъм го обвини, че задържат момчето и добитъка. Отначало Кочис помисли, че младият офицер се шегува. Баскъм обаче беше избухлив и когато Кочис отхвърли обвиненията, лейтенантът заповяда да го арестуват с близките му и заяви, че ще ги държи заложници до освобождаването на добитъка и момчето.
В момента, когато войниците влязоха да го арестуват, Кочис преряза дупка в палатката и избяга под куршумите им. Макар и ранен, той успя да се спаси от преследването на Баскъм, но близките му бяха задържани като пленници. За да ги освободят, Кочис и воините му плениха на Батърфийлд Трайъл трима бели мъже и се опитаха да уредят размяна с лейтенанта.
Баскъм отказа да се разменят, преди да върнат откраднатия добитък и момчето.
Разярен, защото Баскъм не желаеше да повярва, че хората му са невинни, Кочис блокира прохода Апач и обсади пехотната рота в пощенската станция. След като даде на Баскъм още една възможност за размяна, Кочис екзекутира пленниците си, като ги обезобрази с копия — жестокост, която апачите бяха усвоили от испанците. Няколко дни по-късно лейтенант Баскъм си отмъсти, като обеси тримата мъже — роднини на Кочис.
От този момент нататък чирикахуаите прехвърлиха омразата си от испанците върху американците. Четвърт столетие те и другите апачи щяха да водят непрекъсната партизанска война, която по човешки жертви и държавни средства щеше да бъде най-разточителната индианска война.
По това време (1861 г.) големият военен вожд на апачите беше Мангас Колорадо, или Червените ръкави, седемдесетгодишен мимбреньо, който по ръст превишаваше високия Кочис. Той имаше последователи в много отряди в Югоизточна Аризона и в Югозападно Ню Мексико. След случая с Баскъм двамата мъже обединиха силите си, за да прогонят американците от родината си. Те нападаха керваните от фургони, спряха движението на дилижансите и пощата и изгониха няколкостотин бели миньори от територията си от планините Чирикахуа до Могольоните. След като сините и сивите куртки започнаха своята Гражданска война, Мангас и Кочис влизаха в малки сражения със сивите куртки, докато те не се изтеглиха на изток.
И тогава, през 1862 г., Звездният вожд Карлтън пристигна от Калифорния с хилядите си сини куртки, като използува стария път, който минаваше през сърцето на земите на чирикахуа. Отначало те идваха на малки групи и винаги спираха за вода при извора до изоставената пощенска станция в прохода Апач. На 15 юли, Луната на коня, Мангас и Кочис разположиха петстотин воини по скалистите височини, които се извисяваха над прохода и извора. Три пехотни роти сини куртки, отряд кавалеристи и два фургона се приближаваха от запад. Когато колоната от триста войници навлезе в прохода, апачите внезапно атакуваха с куршуми и стрели. Войниците отговаряха на огъня пет минути и после се изтеглиха от прохода.
Апачите не ги последваха. Те знаеха, че сивите куртки ще се върнат. След като се престроиха, пехотинците отново настъпиха към прохода, този път фургоните ги прикриваха в тил. Войниците се доближиха на няколкостотин ярда от изворите, но там нямаше къде да се скрият, а от височините ги наблюдаваха апачите. Няколко минути сините куртки удържаха позицията си. Тогава се приближиха фургоните. Внезапно от тях избухнаха големи огнени кълба. Вдигнаха се облаци черен дим, силен гръм отекна между високите скали и парчета летящ метал засвистяха във въздуха. Апачите бяха чували малките оръдия на испанците, но тези големи, гръмотевични фургони-топове сееха ужас и смърт. Сега воините отстъпиха и сините куртки се придвижиха, за да овладеят сладките води на изворите.
Мангас и Кочис все още не смятаха да се предават. Ако можеха да измъкнат малки отряди войници далеч от фургоните-топове, те някак биха могли да ги победят. На сутринта индианците видяха взвод кавалеристи да язди обратно на запад, вероятно за да предупреди другите войници, пристигащи оттам. Мангас взе петдесет воини на коне и препусна надолу, за да отреже пътя на белите. В последвалото сражение в движение Мангас бе ранен в гърдите и падна от коня си в безсъзнание. Объркани от загубата на водача си, воините прекъснаха боя и пренесоха окървавеното тяло на Мангас обратно във височините.
Кочис бе решен да спаси живота на Мангас. Вместо да се довери на знахарите и техните заклинания и баене, той привърза тъста си с въже към коня му и с ескорт воини язди без почивка в южна посока цели сто мили до мексиканското село Ханос. Един много известен мексикански хирург живееше там. Когато му предадоха безпомощното тяло на Мангас Колорадо, той получи и следния кратък ултиматум: „Направи го здрав! Ако той умре, това село също ще умре.“
След няколко месеца Мангас се върна в своите планини Мимбрес, обут в кожени панталони и китайски сандали, със сарапе46 и широкопола сламена шапка, която бе получил в Мексико. Той бе отслабнал и лицето му беше още по-набръчкано, но все още можеше да изпревари на кон воини, родени половин век след него, и да стреля по-добре от тях. Докато почиваше в планините си, той дочу, че Звездния вожд Карлтън събрал мескалеросите и ги затворил в Боске Редондо. Той научи, че сините куртки търсят апачите навсякъде и ги убиват със своите фургони-топове, както бяха убили шестдесет и трима от неговите и на Кочис воини в прохода Апач.
