Аз не искам резервата на Мисури. Казвам това вече четвърти път — той спря за момент и посочи към Петнистата опашка и делегатите брюле. — Тук сега има някои хора оттам. Децата им измират като овце; страната, не е подходяща за тях. Аз съм роден при Плат и ми казаха, че земята ми принадлежи — на север и на юг, на изток и запад… Вие ми изпращате стоки, но докато стигнат до мен след дългия път, те са така окрадени, че е останала само шепа. Дадоха ми да подпиша една хартия и това е всичко, което получих срещу земята си. Знам, че хората, които изпратихте при нас са лъжци. Погледнете ме. Аз съм беден и гол. Не искам война с моето правителство… Искам да кажете всичко това на Великия баща.“

Донехогава от ирокезите — комисарят, отговори: „Ще предам на президента какво каза днес Червения облак. Президентът ме увери, че съвсем скоро ще разговаря с него.“

Червения облак погледна червения мъж, който знаеше да чете и пише и сега бе Малък баща на индианците. „Би трябвало да отпуснете на моя народ барута, който иска — каза той. — Ние сме само шепа, а вие сте велико и могъщо племе. Вие произвеждате всички муниции. Аз искам само толкова, колкото хората ми да могат да убиват дивеча. Великия дух е направил всички животни в моята страна диви. Аз трябва да ходя на лов за тях. Не е като при вас — излизате и намирате каквото ви е необходимо. Аз имам очи и виждам всички вас — белите, виждам какво правите — отглеждате добитък и прочее. Зная, че след няколко години и аз ще започна да правя същото — това е нещо хубаво. Нямам какво повече да кажа.“

Другите индианци, оглала и брюле, се струпаха около комисаря и всички искаха да разговарят с него, червения мъж, който беше станал техен Малък баща.

Срещата с президента Грант бе на 9 юни в президентския кабинет в Белия дом. Червения облак повтори голяма част от това, което каза в Министерството на вътрешните работи, като подчерта, че народът му не желае да живее на река Мисури. Договорът от 1868 г., добави той, ни дава право да търгуваме във форт Ларами и да имаме агенция на Плат. Грант не даде пряк отговор, но обеща да се погрижи за справедливо отношение към сиуксите. Президентът знаеше, че в ратифицирания от Конгреса договор не се споменава нищо за форт Ларами или Плат; в него изрично се посочва, че агенцията на сиуксите трябва да бъде „някъде по Мисури“. В отделен разговор той подсказа на министъра Кокс и на комисаря Паркър да съберат на следващия ден всички индианци и да им разяснят условията на договора.

Донехогава прекара една безсънна нощ — той знаеше, че сиуксите са измамени. Когато им прочете и разясни напечатания договор, те нямаше да харесат това, което чуят. На сутринта в Министерството на вътрешните работи министър Кокс разгледа целия договор, член по член, а Червения облак слушаше търпеливо бавния превод на английските думи. Когато приключиха, той твърдо заяви: „За първи път чувам за такъв договор. Никога не съм чувал за него и нямам намерение да го спазвам.“

Министър Кокс отговори, че не вярва някой от мирните комисари в Ларами да е лъгал за договора.

„Не казвам, че комисарите са лъгали — отвърна Червения облак, — преводачите са грешали. Когато войниците напуснаха фортовете, аз подписах мирен договор, но това не бе същият договор. Ние искаме нещата да се оправят.“ Той стана и понечи да напусне стаята. Кокс му даде копие от договора, като предложи свой преводач да му го обясни, а ще разискват на нова среща: „Аз няма да взема тази хартия с мен — отговори Червения облак. — Тя е пълна с лъжи.“

Тази нощ в хотела си сиуксите обсъждаха дали да се върнат вкъщи на следващия ден. Някои казваха, че ще е срамота да се върнат и да обяснят на народа как са ги излъгали и измамили при подписването на договора от 1868 г. По-добре би било да умрат тук във Вашингтон, Само намесата на Донехогава, Малкия Баща, ги убеди да участвуват в още една среща. Той им обеща, че ще помогне да разтълкуват договора по-добре. Малкия баща се срещна с президента Грант и го убеди, че от затрудненията има изход.

На следващата сутрин в Министерството на вътрешните работи Донехогава приветства сиуксите, като заяви, че министър Кокс ще обясни новия вариант на договора. Кокс говори кратко. Той изрази съжаление, че Червения облак и хората му не са разбрали добре. Макар земите край река Паудър да са извън постоянния им резерват, те са в границите на ловната им територия. Ако някои от сиуксите предпочитат да живеят там, вместо в резервата, те могат да го сторят. Също така, не е необходимо да ходят в резервата, за да търгуват и да получават доставките си.

Така за втори път в продължение на две години Червения облак спечели победа над правителството на Съединените щати, но този път с помощта на един ирокез. Той призна това, като пристъпи напред и стисна ръката на комисаря: „Когато вчера видях договора и всичките лъжи в него, бях ядосан и предполагам, ядосах и теб… Сега съм доволен… Ние имаме тридесет и две племена и дом за Съвета също както при вас. Преди да дойдем тук, ние свикахме съвет и исканията, които представих, са от останалите вождове. Ние всички си приличаме.“

Срещата завърши в дух на приятелство, Червения облак поиска от Донехогава да каже на Великия баща, че няма повече работа с него и е готов да се качи на Железния кон, за да си замине вкъщи.

Министър Кокс, широко усмихнат, съобщи на Червения облак, че правителството е предвидило посещение на сиуксите в Ню Йорк по пътя им за дома.

„Аз не искам да се връщам оттам — отговори Червения облак, — а по най-краткия път. Нагледах се на градове… Нямам работа в Ню Йорк. Желая да се върна по пътя, по който дойдох. Белите са еднакви навсякъде. Аз ги виждам всеки ден.“

По-късно, когато му казаха, че е поканен да произнесе реч пред жителите на Ню Йорк, Червения облак промени решението си. Той отиде в Ню Йорк и бе изненадан от бурните овации, с които го посрещнаха слушателите в института Купър. За първи път той имаше възможност да говори на хората, а не на правителствени чиновници.

„Ние искаме да запазим мира — каза той. — Ще ни помогнете ли? През 1868 г. дойдоха хора и ни донесоха разни книжа. Ние не можехме да ги прочетем, а тези хора не ни казаха какво наистина пише в тях. Мислехме, че договорът е за преместване на фортовете и че трябва да спрем сраженията. Но те искаха да ни изпратят търговци на Мисури. Ние не искахме да отидем на Мисури, а търговците да дойдат там, където бяхме. Когато стигнах до Вашингтон, Великия баща ми обясни какво има в договора и ми показа, че преводачите са ме заблудили. Аз искам само правата си и справедливост. Опитах се да получа от Великия баща това, което е в правата ми и което е справедливо. Не успях напълно.“

Наистина Червения облак, общо взето, не успя да получи това, което смяташе за справедливо. Макар че се върна във форт Ларами с приятното чувство, че има много бели приятели на изток, той завари множество бели врагове на запад. Хора, жадни за земи, земевладелци, превозвачи на стоки, заселници и други не искаха да има сиукска агенция където и да е близо до богатата долина на Плат. Белите направиха така, че недоволството им да се усети във Вашингтон.

През лятото и есента на 1870 г. Червения облак и неговият помощник, Мъжа, който се страхува от конете си, работеха упорито за мира. По искане на комисаря Донехогава те събраха десетки могъщи вождове и ги доведоха във форт Ларами за съвета, на който трябваше да се определи мястото на сиукската агенция. Те убедиха да се присъединят към тях дори Тъпия нож и Малкия вълк от северните шайени, Многото мечки от северните арапахи, вождът Трева на чернокраките сиукси и Големия крак на минеконжу, които винаги се отнасяха с подозрение към белите. Седящия бик от племето хънкпапа не искаше да има нищо общо с никакви договори и резервати. „Белите хора са направили лоша магия на очите на Червения облак — каза той, — за да го накарат да вижда всичко и всеки, по тяхно желание“

Седящия бик подценяваше проницателната упоритост на Червения облак. Когато на съвета вождът на оглалите установи, че правителствените чиновници искат да разположат сиукската агенция на четиридесет мили северно от Плат във височините Роу Хайд Бют, той отказа категорично. „Когато се върнете при Великия баща — каза той на чиновниците, — кажете му, че Червения облак не иска да отиде в Роу Хайд Бют.“ След това той се оттегли да зимува в земите край река Паудър, уверен, че ирокезът Донехогава ще опра ни нещата във Вашингтон.