„Аз казах на агента (Мийкър), че войниците идват — казва Джак — и че се надявам той да направи нещо, за да предотврати пристигането им в агенцията. Той отговори, че това не е негова работа и че няма нито общо с това. Тогава казах на агента, че бих желал да отидем с него там, където са войниците, и да се срещнем с тях. Агентът отговори, че през цялото време съм му досаждал и че няма да дойде. Това той ми каза в канцеларията си и след като ми отговори окончателно, стана и отиде в другата стая, като затвори и заключи вратата. Тогава го видях за последен път.“

По-късно същия ден Мийкър очевидно измени мнението си и реши да последва съвета на Джак. Той изпрати писмо до майор Торнбъро, в което му предлагаше да спре колоната си и да дойде в агенцията с охрани от петима войници. „Изглежда индианците смятат пристигането на войската за обявяване на истинска война“ — писа той.

На следващия ден (28 септември), когато писмото стигна до лагера на Торнбъро при река Диър Крийк, там пристигна и Колороу, за да се опита да убеди майора да не продължава по-нататък. „Казах му, че изобщо не знам защо е дошла войската — споделя впоследствие Колороу — и защо трябва да има война.“ По това време колоната бе само на тридесет и пет мили от агенцията на река Уайт.

След като прочете писмото на Мийкър, Торнбъро каза на Колороу, че ще придвижи войските си до река Милк на границата на резервата на ютите, където войниците му ще се установят в лагер, а той ще отиде с пет души в агенцията да се срещне с Мийкър.

Скоро след като Колороу и воините му напуснаха лагера на Торнбъро, майорът свика офицерите си на съвещание, по време на което реши да промени плана си. Вместо да спира на края на резервата, колоната щеше да премине през каньона Коул Крийк. Това е необходимо за боя, обясни Торнбъро, тъй като лагерите на Колороу и Джак са точно под каньона. Ако войската спре на река Милк и ютите решат да блокират каньона, те ще попречат на войниците да достигнат агенцията. А в южния край на каньона само няколко мили открита местност ще отделят белите от река Уайт.

Като яздеше начело на колона воини, Колороу пристигна в лагера си към девет часа сутринта на двадесет и девети. Хората му бяха много разтревожени от приближаването на войниците. „Видях няколко души да тръгват към пътя, където бяха войниците — каза той. — После аз също отидох там, където се бяха събрали моите.“ Там той срещна Джак и около шестдесет от неговите воини. Двамата вождове обмениха сведения. Джак разказа на Колороу за безрезултатната си среща с Мийкър, а Колороу съобщи на Джак, че майор Торнбъро е обещал да спре войниците си на река Милк. „После казах на Джак, че ще е добре да посъветва младежите си да не показват никаква войнственост, а той отговори, че ще е по-добре да ги отдалечи малко от пътя. Оттам, където бяхме, все още не се виждаха войници и ние се оттеглихме на известно разстояние от пътя. Тогава Джак каза, че когато войниците стигнат до река Милк (границата на резервата), той ще отиде да се срещне с тях.“

Нито Колороу, нито Джак знаеха, че колоната на Торнбъро бе пресякла река Милк. След като напои там конете си, Торнбъро реши да изпрати фургоните си с охрана по пътя в каньона, а той да поведе останалата част от войската си по един по-пряк път през високия скат. По ирония на съдбата така те щяха да се срещнат лице в лице с разгневените юти, които Джак бе изтеглил от пътя, за да избегне всякакъв сблъсък.

По същото време един млад ют, който бе отишъл напред на разузнаване, се върна обратно в галоп. „Войските не са спрели там, където бяха обещали да спрат вчера, а идват насам“ — каза той на Джак.

Вече много разтревожен, Джак пое нагоре по пътя с малкия си отряд воини. След малко той видя фургоните на войниците, проточили се по пътя, който се извиваше между пелиновите храсти към каньона. „Застанах на хълма с двадесет-тридесет от моите хора и изведнъж забелязах тридесет-четиридесет войници пред мен и точно в момента, когато те ме видяха, започнаха да се разгъват един след друг. Предната година бях с генерал Крук, за да се бия срещу сиуксите, и веднага разбрах, че щом офицерът разгъва хората си по този начин, ще има сражение, и затова казах на моите хора също да се разгънат.“

Офицерът, който командуваше кавалерийския авангард, бе лейтенант Самюел Чери. След като заповяда на хората си да се разгънат, Чери ги спря в подножието на ската и изчака майор Торнбъро да излезе напред. Торнбъро язди няколко ярда и размаха шапката си към индианците, които наблюдаваха от ската. Някой му махна в отговор.

Четири-пет минути Джак чакаше някой от офицерите да даде знак за съвет, но те стояха по местата си, като че очакваха индианците да вземат инициативата. „И тогава — казва впоследствие Джак — аз и един друг индианец излязохме напред, за да се срещнем с тях.“ Лейтенант Чери слезе от коня и тръгна към ютите. След като направи няколко стъпки, той размаха шапката си. Секунда по-късно един-единствен изстрел от карабина наруши тишината. „Докато бяхме на известно разстояние едни от други, между бойните линии — каза Джак — бе даден един изстрел.“ Не зная от коя страна, но след секунда прозвучаха много изстрели и и разбрах, че няма да мога да спра сражението, макар че размахах шапката си към моите хора и виках: „Не стреляйте, ние искаме само да преговаряме“. Те мислеха, че ги окуражавам да се бият.

Докато боят набираше сила и обхвана кервана фургони, който премина в кръгова отбрана, вестта за стълкновението достигна до Куинкент (Дъглас) в агенцията. Той незабавно отиде в канцеларията на „Ник“ Мийкър и му каза, че войниците са навлезли в резервата. Дъглас бе сигурен, че воините юти ще се бият с тях. Мийкър отговори, че не вярва да има някакви неприятности и покани Дъглас да дойде с него сутринта да посрещнат войниците.

Рано следобед всички юти на река Уайт бяха научили, че войниците се бият със съплеменниците им на река Милк. Около дузина индианци взеха пушките си и тръгнаха между сградите на агенцията, стреляйки по всеки бял работник, когото срещаха. Преди края на деня те убиха Нейтан Мийкър и всичките му бели служители мъже. Те плениха трите бели жени, след което избягаха към стария лагер на ютите при реки Пайсънс Крийк. По пътя трите бели жени бяха изнасилени.

Боят при река Милк продължи почти цяла седмица. Тристате воини юти бяха обкръжили двестате войници. Майор Торнбъро бе убит при първата схватка. Когато сражението завърши, колоната му бе загубила дванадесет убити и четиридесет и трима ранени. Тридесет и седем юти загинаха, като вярваха, че с отчаяния отпор ще спасят резервата си от военна окупация и ще предотвратят откарването им като пленници в Индианската територия.

В агенцията Лос Пинос на 150 мили на юг вождът Урай се смая от вестта за сражението. Той разбра, че само незабавни действия могат да спасят властта му и резервата на ютите. По куриер той изпрати на 2 октомври следното послание:

Посланието на Урай и пристигането на кавалерийски подкрепления сложиха край на боя, но беше вече много късно, за да бъдат спасени ютите от бедата. Губернаторът Питкин и Уилям Викърс наводниха Колорадо с фантастични разкази за жестокости, като замесваха в тях дори невинните ънкомпагри в Лос Пинос, повечето от които продължаваха мирно да си гледат работата, без да знаят за случилото се на реки Уайт. Викърс призова белите граждани на Колорадо да се вдигнат и да унищожат „червените дяволи“ и вдъхновяваше трескавото организиране на доброволни отряди в градовете и селата на целия щат. За да отразят тази нова и вълнуваща „индианска война“, от Изток пристигнаха толкова много вестникарски репортьори, че губернаторът Питкин реши да им поднесе специално изявление: