Разбира се Питкин нямаше намерение да препоръчва смяната на Мийкър. От гледна точка на губернатора всичко се движеше в желаната посока. Оставаше му да изчака сблъсъка между Мийкър и ютите, след което, може би щеше да се наложи „Ютите да се махат“.
По това време Мийкър подготвяше месечния си доклад до комисаря по индианските въпроси. Той писа, че планира създаването на полицейски сили измежду ютите. „Те са лошо настроени“ — добави агентът, но само след няколко дни сложи началото на действия, които (той не можеше да не се досеща) щяха да засилят войнствеността на ютите.
Макар да нямаше преки доказателства, че симпатизира на кампанията „Ютите да се махат!“ на губернатора Питкин, всяка стъпка на Мийкър сякаш бе насочена да предизвиква въстание сред индианците.
Мийкър може и да не е искал ютите да си вървят, но със сигурност искаше да им отнеме мустангите. В началото на септември той нареди на един от белите си работници, Шедрах Прайс, да започне да оре част от ливадите, където ютите водеха мустангите си ма паша. Някои от тях протестираха незабавно и запитаха Мийкър защо не оре някъде другаде — тревата бе необходима за мустангите им. На запад от пасището имаше парче земя, обрасло с пелин, и Куинкент (Дъглас) предложи да го разчистят за оран, но Мийкър упорито настояваше да се оре в тревата. В отговор ютите изпратиха няколко младежи с карабини. Те се приближиха до орача и му заповядаха да спре. Шедрах Прайс се подчини, но когато съобщи на Мийкър за заплахите, агентът го върна да си завърши работата. Този път ютите дадоха предупредителни изстрели над главата на Прайс и орачът набързо разпрегна конете и напусна пасището.
Мийкър побесня и съчини възмутено писмо до комисаря по индианските въпроси: „Това е индианска сган — писа той. — Много дълго време те получаваха безплатни дажби; глезехме ги и им угаждахме, поради което се смятат за господари на всичко.“
Същият следобед заклинателя Каналя (Джонсън) се яви в агенцията и поиска да се срещне с Мийкър. Той каза на агента, че земята, която се разорана, му е предоставена за паша на конете. Сега, когато оранта е спряна, той иска да не я започват отново.
Мийкър прекъсна възбудената реч на Джонсън: „Бедата е там, Джонсън, че имаш прекалено много мустанги. По-добре ще е да убиеш част от тях.“
За малко Джонсън изгледа Мийкър с недоумение. После внезапно се втурна към агента, хвана го за раменете, избута го от верандата и го блъсна в кола за връзване на коне. Без да каже дума, Джонсън важно се отдалечи.
Впоследствие Джонсън разказва своята версия за инцидента: „Казах на агента, че неправилно нарежда на хората си да орат моята земя. Агентът ми отговори, че съм човек, който създава неприятности и вероятно ще попадна в дранголника. Отговорих му, че не знам защо ще трябва да отивам в затвора. Казах на агента, че ще е по-добре да дойде друг агент, който да е добър човек и да не приказва такива неща. След това го хванах за раменете и му казах, че по-добре ще е, ако той си отиде. Не му направих нищо друго — нито съм го удрял, нито нищо. Само го хванах за раменете. Не му бях ядосан. След това си отидох в къщи.“
Преди да започне да действува, Мийкър повика на разговор Никаагат (Джак) в канцеларията си. Джак впоследствие си припомня за срещата: „Мийкър ми каза, че Джонсън се е държал лошо с него. Отговорих му, че това не е нищо, дребна работа — по-добре ще е да си затвори очите. Мийкър каза, че това не променя нещата — той ще помни случката и ще се оплаче. Аз продължих да твърдя, че ще е много лошо, ако се вдигне голям шум за нищо. Мийкър каза, че ме му харесва младеж да го сграбчва така, че е стар човек и няма сили да се отбранява и не иска един младеж да го сграбчва по този начин. Той повтори, че е стар, че Джонсън се държал лошо и че няма да му каже нищо повече, ще поиска войници от комисаря и ще прогони ютите от земята им. Казах му, че би било много лошо, ако го направи. Мийкър заяви, че и така земята не принадлежи на ютите. Отговорих му, че земята е на ютите и че правителството има агенция тук, защото земята принадлежи на ютите и му повторих, че инцидентът между него и Джонсън е дреболия и по-добре ще е той да не се занимава повече с нея и да не вдига такъв шум.“
Още един ден и една нощ Мийкър размишлява върху влошените си отношения с ютите, след което взе окончателно решение, че трябва да им даде урок. Той изпрати две телеграми — една до губернатора Питкин молба за военна охрана и друга до комисаря по индианските въпроси:
Нападна ме един от главните вождове, Джонсън, който насила ме избута от собствения ми дом и ме нарани лошо. Сега стана ясно, че Джонсън е в основата на всички неприятности… Синът му стреля по орача, а оранта среща голяма съпротива. Оранта спряна. Моят живот, животът на семейството ми и на служителите ми е в опасност. Пратете охрана незабавно. Помолих губернатора Питкин да обсъди въпроса с генерал Поуп.
През следващата седмица тромавите машини на министерствата на вътрешните работи и войната бавно се задействуваха. На 15 септември Мийкър получи съобщение, че са дадени заповеди на кавалерийски части да тръгнат на поход до река Уайт и агентът има право „да арестува водачите на станалите напоследък смущения“.
Министерството на войната изпрати заповед до майор Томас Торнбъро, командир на форт Фред Стийл, „да се придвижи с достатъчен брой войски до агенцията на ютите на река Уайт, Колорадо, със специална задача“. Тъй като Торнбъро бе на лов за лосове, заповедта стигна до него късно и той тръгна едва на 21 септември. За похода от 150 мили до река Уайт той подготви около двеста кавалеристи и пехотинци на коне.
На 25 септември Торнбъро достигна малката река Фортификейшън Крийк. Колоната бе преполовила пътя до агенцията на река Уайт и майорът реши да изпрати водачите си напред, за да уведомят Мийкър, че войниците пристигат в агенцията след четири дни и да получат от Мийкър информация за положението там. Същия ден Колороу и Никаагат (Джак) се бяха запътили с хората си към река Милк за обичайното есенно ловуване и научиха за приближаването на войниците.
Джак препусна на север към река Беър и посрещна войските там. „Какво става? — запита ги той. — Защо идвате? Ние не искаме да се бием с войниците, имаме с тях един и същ баща. Не искаме да се бием тях.“
Торнбъро и офицерите му отговориха на Джак, са получили телеграма да отидат в агенцията, че индианците опожарявали горите наоколо и изгорили къщата на господин Томпсън, Джак заяви, че това е лъжа — ютите не са палили гори и къщи. „Остави войниците си тук — каза той на Торнбъро. — Аз съм добър човек. Аз съм Никаагат. Остави войниците си тук и ще слезем до агенцията.“
Торнбъро отговори, че му е заповядано да придвижи войниците си до агенцията. Ако не получи съобщение от агента Мийкър да спре колоната, той ще трябва да отведе войниците си до река Уайт.
Джак отново настоя, че ютите не искат да се сражават. Той каза, че не е хубаво, дето войниците идват в резервата им. След това той остави Торнбъро и се върна бързо в агенцията, за да предупреди „Ник“ Мийкър, че ако войниците дойдат на река Уайт, ще се случат лоши неща.
По пътя си към канцеларията на Мийкър Джак се отби да се срещне с Куинкент (Дъглас). Те бяха вождове съперници, но сега, когато всички юти от река Уайт бяха в опасност, Джак чувствуваше, че водачите не трябва да бъдат разединени. Младите юти се бяха наслушали за изселването им в Индианската територия и някои казаха, че Мийкър се хвали, че войниците водят цял фургон, пълен с белезници, вериги и въжета, и че няколко юти ще бъдат обесени, а други взети в плен. Ако са сигурни, че войниците идват, и да им отнемат родната земя, те ще се бият с тях до смърт и дори вождовете няма да могат да предотвратят сраженията. Дъглас заяви, че не желае да има нищо общо с това. След като Джак си отиде, той закачи своето американско знаме на един прът и го издигна над колибата си (сигурно той не бе чувал, че Черния котел от шайените бе издигнал американското знаме в Сенд Крийк през 1864 г.).
