Каналя (Джонсън) бе главен заклинател, зет на Урай и уредник на конните надбягвания по пистите, където Мийкър искаше да построи сградите на новата агенция. Джонсън обичаше да носи цилиндъра, който имаше от Денвър. Неизвестно защо, Мийкър сметна, че Джонсън е човекът, който ще му помогне да изведе ютите от дивачеството.
А освен това Мийкър доведе в агенцията жена си Арвила и дъщеря си Джоузи да му помагат в големия „кръстоносен поход“. Той беше наел седем бели работници, включително и един надзирател, за строителството на напоителен канал, един строител на мостове, един дърводелец и един зидар. От тези мъже се очакваше да научат ютите на своите занаяти, докато изграждат новия земеделски рай.
Мийкър горещо желаеше ютите да се обръщат към него с „татко Мийкър“ (тъй като бяха диваци, той ги смяташе за деца), но за голямо негово неудоволствие повечето го наричаха Ник.
През пролетта на 1879 г. Мийкър бе започнал строителството на няколко сгради в агенцията, а четиридесет акра земя бяха изорани. Повечето от работата бе извършена от белите наемни работници, които получаваха за труда си пари. Мийкър не можеше да разбере защо ютите също очакват пари за изграждането на собствената си кооперативна земеделска община, но за изкопаването на напоителните канали той се съгласи да плаща пари на тридесет юти. Те работеха с желание, докато средствата на Мийкър се изчерпаха, после си отидоха, за да ловуват и да гледат конни състезания. „Техните потребности са толкова ограничени, че те не искат да възприемат цивилизованите навици — оплаква се Мийкър на комисаря по индианските въпроси. — Това, което ние наричаме удобство и комфорт, няма за тях достатъчна стойност и не може да ги накара да предприемат нещо, за да го получат със собствени усилия… Повечето от тях гледат на начина на живот на белия човек с безразличие и презрение.“ Той предложи програма за действия, които ще променят това варварско състояние. Първо, да се отнемат стотиците мустанги на ютите, за да спрат да кръстосват и да ловуват; да се заменят мустангите с няколко товарни и впрегатни коне и когато бъдат принудени да изоставят лова и да останат край агенцията, да се спрат дажбите на онези, които не работят. „Аз ще доведа до пълно изгладняване всеки индианец — писа той до сенатора от Колорадо Хенри Телър, — който не работи“.
Неизлечимата мания на Мийкър да записва своите идеи и наблюдения и да ги изпраща за отпечатване доведе до пълен разрив между него и ютите. През пролетта на 1879 г. той написа един въображаем диалог с една жена от племето, опитвайки се да докаже, че индианците не могат да разберат радостта от работата и стойността на вещите. В диалога си Мийкър заявява, че земята в резерватите принадлежи на правителството и само е заделена за ютите, та да я използуват. „Ако вие не я използувате и не работите — предупреждава той, — белите хора ще дойдат от далечни места и постепенно няма да ви остане нищо.“
Това малко съчинение бе публикувано за първи път в Грийли (Колорадо) трибюн, където то бе прочетено от Уилям Викърс, издател и политик от Денвър, който презираше всички индианци и особено ютите. По това време Викърс служеше като секретар при Фредерик Питкин — богатият собственик на мини, който през 1873 г. бе начело на движението за откъсване на планините Сан Хуан от владенията на ютите. Питкин бе използувал богатството си, за да стане губернатор на Колорадо, когато територията стана щат през 1875 г. След края на сиукските войни през 1877 г. Питкин и Викърс започнаха шумна пропагандна кампания за изселването на всички юти в Индианската територия, защото така огромно количество ценна земя би се освободила за завземане. Викърс се хвана за вестникарското есе на Нейтън Мийкър като аргумент за прогонването на ютите от Колорадо и написа за това статия в Денвър трибюн:
Ютите са истински действуващи комунисти и правителството трябва да се засрами, че поощрява и насърчава техния мързел и че напразно пилее средства. Като живеят за сметка на бащински неясното и глупаво Бюро по индианските въпроси, те са толкова мързеливи, че вместо да получават дажбите си по установения ред, те вземат това, което им трябва, където го намерят. Ако бъдат изселени в Индианската територия, ютите ще бъдат хранени и обличани за половината от средствата, които струват на правителството сега.
Достопочтеният Мийкър, известен ръководител на агенцията на река Уайт, е бил преди близък приятел и почитател на индианците. Той дойде в агенцията твърдо убеден, че ще ги управлява успешно с меко отношение, търпеливо разбиране и добър пример. Усилията му обаче пропаднаха напълно и в края на краищата той без желание възприе като верен труизма от границата, че само мъртвите индианци са добри индианци.
Викърс писа значително повече и статията му бе препечатвана из Колорадо под наслова „Ютите да се махат!“ Към края на лятото на 1879 г. повечето от белите оратори (а в граничния щат Колорадо те бяха много) използуваха често предизвикващия овации лозунг „Ютите да се махат!“, когато произнасяха публични речи.
По различни пътища ютите научиха, че „Ник“ Мийкър ги е предал в писанията си. Те бяха особено разгневени, защото агентът сочел, че земята в резервата не им принадлежи и чрез преводача на агенцията те отправиха до него нещо като официален протест. Мийкър повтори изявлението си и добави, че има право да оре в резервата навсякъде, където си избере, тъй като това е правителствена земя, а той е агент на правителството.
Междувременно Уилям Викърс ускоряваше своята кампания „Ютите да се махат!“, като измисляше истории за индиански престъпления и безчинства. Той приписа на ютите дори многобройните горски пожари, избухнали през онази незапомнено сушава година. На 5 юли той подготви и поднесе за подпис от губернатора Питкин следната телеграма до комисаря по индианските въпроси:
Всекидневно до мен достигат съобщения, че банда юти от река Уайт е извън резервата си и унищожава горите… Те вече са опожарили дървен материал на стойност милиони долари и заплашват заселниците и миньорите… Аз съм убеден, че е налице организирано усилие от страна на индианците за опожаряване горите в Колорадо. Тези диваци трябва да бъдат изселени в Индианската територията, където повече няма да могат да унищожават най-хубавите гори на този щат.
Комисарят отговори на губернатора с обещание, че ще вземе мерки и изпрати до Мийкър нареждане да държи ютите в резервата. Когато Мийкър прати да повикат вождовете, той откри, че те са организирали протестно събрание. Те вече бяха научили за фалшивите обвинения на губернатора и за заплахите му да ги изпрати в Индианската територия. Един техен бял приятел на име Пек, който държеше снабдителен склад на река Беър северно от резервата, бе прочел историята в денвърския вестник и я бе преразказал на Никаагат (Джак).
Според съобщението във вестника ютите бяха подпалили огньове по река Беър и бяха опожарили къщата на бившия им агент Джеймс Томпсън. Джак бе много разтревожен от чутото и Пек се съгласи да отиде с него в Денвър, за да кажат на губернатора Питкин, че то не е вярно. Те избраха път, който минаваше край къщата на Томпсън. „Ние минахме оттам — казва впоследствие Джак — и видяхме къщата на Томпсън невредима. Тя изобщо не беше опожарявана.“
След доста трудности Джак получи аудиенция при губернатора Питкин. „Губернаторът ме запита как вървят работите в земите ми по река Уайт и заяви, че вестниците казват много лоши неща за нас. Отговорих, че и аз мисля така и затова съм дошъл в Денвър. Казах, че не разбирам защо нещата са в такова състояние… После той каза: «Ето писмо от вашия индиански агент.» Отговорих му, че след като индианският агент (Мийкър) може да пише, той е написал това писмо, а аз не мога да пиша и затова съм дошъл да се срещна с него лично и да отговоря на писмото. Толкова си говорихме, а после му казах, че не искам да вярва на написаното в писмото… Той ме попита дали е вярно, че къщата на Томпсън е опожарена. Отговорих му, че съм видял къщата и тя не е изгоряла. След това говорих с губернатора за индианския агент и му казах, че ще е добре той да пише във Вашингтон и да препоръча да поставят някой друг агент на негово място и той обеща да пише на следващия ден“.
