Агент на поста през 1875 г. бе Джон Клъм, който няколко месеца преди това спаси Ескиминсин и неговите аравайпи от Кемп Грант и им помогна да се издържат сами на напояваните земи край река Хила. С обичайната си упоритост Клъм принуди военните да се оттеглят от обширния резерват Уайт Маунтин, смени войските с рота апачи, които изпълняваха полицейска служба в собствената си агенция и създаде апаческа съдебна система за нарушителите. Макар че началниците на Клъм се отнасяха с подозрение към необичайните му методи, които разрешаваха на индианците сами да вземат решения по интересуващите ги въпроси, те не можеха да оспорят успеха му за запазване на спокойствието в Сан Карлос.

На 3 май 1876 г. агентът Клъм получи телеграма от комисаря по индианските въпроси, с която му заповядваха да отиде в резервата на чирикахуаите, за да поеме ръководството над индианците там, да освободи от длъжност агента Джефърдс и да изсели чирикахуаите в Сан Карлос. Неприятното поръчение не предизвика ентусиазъм у Клъм — той се съмняваше, че свободолюбивите чирикахуаи ще свикнат с регламентирания живот в резервата Уайт Маунтин. Като настоя армията да държи кавалерията си на разстояние, Клъм поведе индианската полиция към Апач Пас, за да осведоми чирикахуаите за насилственото им изселване. Той с изненада установи, че Джефърдс и Таса са готови да сътрудничат. Подобно на баща си Кочис Таса искаше да запази мира. Ако чирикахуаите трябваше да напуснат родината си и да отидат в Уайт Маунтин, за да има мир, те щяха да го сторят. Само около половината чирикахуаи обаче се придвижиха до Сан Карлос. Когато армията влезе в изоставения резерват, за да излови отклонилите се, повечето от тях избягаха през границата в Мексико. Между водачите им беше един четиридесет и шест годишен апач бедонкох, който като млад се бе съюзил с Мангас Колорадо, след това бе следвал Кочис, а сега се смяташе за чирикахуа. Това бе Гойатлай, известен на белите хора повече като Херонимо.

Макар че чирикахуаите, които се изселиха доброволно в Сан Карлос, не изпитваха същите топли чувства към агента Клъм като някои други апачески отряди, те не му създаваха неприятности. По-късно, през лятото на 1876 г., когато Клъм получи разрешение от Бюрото по индианските въпроси да заведе двадесет и двама апачи на обиколка по Изтока, той покани Таса да вземе участие. За нещастие, докато групата бе във Вашингтон, Таса умря внезапно от пневмония и бе погребан в гробището на Конгреса. При завръщането на Клъм в Сан Карлос срещу него се изправи Найче, по-малкият брат на Таса. „Ти отведе брат ми надалеч — каза Найче. Той бе здрав и силен, но ти се върна без него и казваш, че е умрял. Аз не зная. Мисля, че може би ти не си се грижил добре за него. Ти си позволил да го убият злите духове на бледоликите. Сърцето ми е пълно с мъка.“

Клъм се опита да успокои Найче, като помоли Ес-киминсин да разкаже за смъртта и погребението на Таса, но чирикахуаите останаха изпълнени с подозрения. Без съветите на Таглито Джефърдс те не бяха сигурни доколко могат да имат доверие в Джон Клъм или в някой друг бял човек.

През зимата на 1876–77 г. техните близки от Мексико от време на време се промъкваха в резервата с новини за събитията на юг отвъд границата. Говореха, че Херонимо и отрядът му нападат старите им врагове — мексиканците, и събират големи стада добитък и коне. През пролетта Херонимо докара откраднатите животни в Ню Мексико, продаде ги на бели животновъди и купи нови пушки, шапки, ботуши и много уиски. Тези чирикахуаи се установиха в едно скривалище близо до братовчедите си мимбре, в агенцията Охо Калиенте, където вожд бе Викторио.

През март 1877 г. Джон Клъм получи от Вашингтон заповед да отиде с апаческата си полиция в Охо Калиенте и да прехвърли намиращите се там чирикахуаи в Сан Карлос. Освен това той трябваше да арестува Херонимо и всички други чирикахуаи „изменници“ в района.

Херонимо разказва впоследствие за това: „От Сан Карлос бяха изпратени две роти разузнавачи. Те изпратиха до мен и Викторио вест да се явим в града. Пратениците не казаха какво искат от нас, но тъй като изглеждаха приятелски настроени, ние помислихме, че искат да се съберем на съвет и отидохме да се срещнем с офицерите. Щом пристигнахме в града, ни посрещнаха войници, обезоръжиха ни и ни заведоха и двамата в щаба, където ни предадоха на военен съд. Те ни зададоха само няколко въпроса и след това Викторио бе освободен, а мен ме осъдиха на затвор в караулното. Разузнавачите ме отведоха в караулното и ме оковаха във вериги. Когато ги попитах защо правят това, те казаха, защото съм напуснал Апач Пас.

Не мисля, че някога съм принадлежал на тези войници в Апач Пас или че е трябвало да ги питам къде да ходя… Държаха ме затворник четири месеца, през което време ме прехвърлиха в Сан Карлос. След това мисля, че е имало друг съд, макар да не съм присъствувал. Всъщност не зная да е имало друг съд, само ми казаха, че е имало, но във всеки случай бях освободен.“

Макар че Викторио не бе поставен под арест, той и повечето апачи от Уорм Спрингс бяха прехвърлени в Сан Карлос през пролетта на 1877 г. Клъм положи усилия да спечели доверието на Викторио, като му даде повече пълномощия, отколкото вождът бе имал в Охо Калиенте. В продължение на няколко седмици изглеждаше, че в резервата Уайт Маунтин ще се развият мирни апачески общности, когато армията неочаквано изпрати рота войници на река Хила (форт Томас). Бе съобщено, че това е превантивна мярка поради съсредоточаването в Сан Карлос на „почти всички най-непокорни индианци в територията.“

Клъм побесня. Той телеграфира на комисаря по индианските въпроси и поиска пълномощия да екипира допълнителна рота апаческа полиция, която да замести войниците, и настоя военните да се изтеглят. Вестниците от Вашингтон научиха за дръзкото искане на Клъм и го публикуваха. Историята предизвика яростта на Министерството на войната. В Аризона и Ню Мексико цивилните снабдители на армията, които се опасяваха, че войската ще се изтегли и ще загубят изгодни сделки, осъдиха „наглостта и безсрамието“ на двадесет и шест годишния парвеню, който смята, че може да извърши сам това, което няколко хиляди войници не успяха да направят от започването на апаческите войни насетне.

Армията остана в Сан Карлос, а Джон Клъм си подаде оставката. Макар и simpatico, Клъм никога не се научи да мисли като апач, да бъде апач, както направи Том Джефърдс. Той не можеше да разбере вождовете, които се съпротивляваха докрай. Не виждаше в тях героите, които предпочитат смъртта пред загубата на земите си. В очите на Джон Херонимо, Викторио, Нана, Локо, Найче и другите бунтовници бяха хора извън закона, крадци, убийци и пияници — твърде упорити, за да тръгнат по правия (за белите) път.

И тъй, Джон Клъм напусна апачите в Сан Карлос. Той отиде в Тумбстоун, Аризона и основа един критичен вестник „Епитаф“.

Към края на лятото на 1877 г. положението в Сан Карлос се обърка. Макар че броят на индианците се увеличи с неколкостотин, допълнителните доставки се бавеха. Отгоре на всичко новият агент изискваше всички групи да се явят в главната сграда на агенцията, вместо да раздава дажбите по различните лагери. Някои от апачите трябваше да вървят по двадесет мили, а ако старците и децата не бяха в състояние да отидат, те не получаваха дажби. Освен това в североизточната част на резервата бяха навлезли миньори и отказваха да го напуснат. Установената от Клъм система на самоуправление започна да се разпада.

През нощта на 2 септември Викторио изведе своите хора извън резервата и тръгна да се връща към Охо Калиенте. Апаческата полиция започна преследване, залови повечето от конете и мулетата, които индианците от Уорм Спрингс бяха взели от оградените места в Уайт Маунтин, но оставиха хората да се измъкнат. След няколко сражения със собственици на скотовъдни стопанства и войници по пътя Викторио стигна до Охо Калиенте. В продължение на година армията му позволяваше да остане там с хората си под охраната на войниците от форт Уингейт, но в края на 1878 г. дойде заповед за връщането им в Сан Карлос.