Викторио умоляваше офицерите да оставят хората му да живеят в страната, където са родени, и когато разбра, че това няма да стане, извика: „Можете да вземете жените и децата ни във фургоните си, по мъжете няма да дойдат.“

Викторио и около осемдесет от воините му избягаха в планините Мимбрес, за да прекарат там една тежка зима далеч от семействата си. През февруари 1879 г. Викторио и няколко мъже се явиха в поста в Охо Калиенте и предложиха да се предадат, ако армията върне семействата им от Сан Карлос. Армията се забави с решението си няколко седмици и в края на краищата съобщи, че приема компромиса. Апачите от Уорм Спрингс щяха да получат възможност да построят жилищата си в Ню Мексико при условие, че живеят с мескалеросите в Тулароса. Викторио прие и за трети път през последните две години той и хората му щяха да започнат живота си наново.

През лятото на 1879 г. срещу Викторио бяха предявени стари обвинения за кражби на коне и убийства и пазителите на закона влязоха в резервата, за да го арестуват. Викторио избяга и този път реши, че никога вече няма да се остави на благоволението на белите мъже, като живее в резерват. Той бе убеден, че е белязан да бъде убит и че всички апачи са обречени, ако не се отбраняват, както бяха правили в Мексико след идването на испанците.

Като установи твърдината си в Мексико, Викторио започна да набира партизанска армия, „за да воюва вечно“ срещу Съединените щати. Преди края на 1879 г. той водеше боен отряд от двеста мескалероси и чирикахуаи. За да се снабдят с коне и припаси, те нападнаха мексиканските скотовъдни стопанства, а после извършваха дръзки набези в Ню Мексико и Тексас, убиваха заселниците когато и където ги срещнеха и давеха засади на преследващите ги кавалерийски части, след което се втурваха обратно през границата. Докато продължаваха непрекъснатите сражения, омразата на Викторио се задълбочаваше. Той се превърна в безмилостен убиец и изтезаваше и обезобразяваше жертвите си. Някои от последователите му го смятаха за луд и го изоставиха. За главата му бе определена награда от три хиляди долара. Накрая армията на Съединените щати и Мексико решиха да се обединят в последен опит за залавянето му. На 14 октомври 1880 г. мексикански войници обкръжиха отряда на Викторио в хълмовете Трес Кастильос, между Чиуауа и Ел Пасо. Те убиха седемдесет и седем апачи, включително и Викторио, и плениха шестдесет и осем жени и деца. Около тридесет воини избягаха.

Сред тях бе един воин от племето мимбрес, който бе надхвърлил седемдесетте. Казваше се Нана. Откакто се помнеше, той се бе сражавал срещу говорещите испански бели мъже и говорещите английски бели мъже. В съзнанието на Нана нямаше място за съмнение, че съпротивата трябва да продължи. Той имаше намерение да набере нова партизанска армия, а най-сигурният източник на воини бяха резерватите, където стоици млади хора бяха затворени, без да има какво да правят. През лятото на 1881 г. този набръчкан и покрит с белези от рани дребен апач прекоси Рио Гранде, придружен от шепа последователи.

За по-малко от месец те участвуваха в осем сражения, плениха двеста коня и избягаха обратно в Мексико, преследвани по петите от хиляда кавалеристи. Набезите на Нана бяха далеч от Уайт Маунтин, но тачите там научиха за дръзките подвизи, а армията на свой ред изпрати стотици войници да охраняват резервата.

През септември чирикахуаите в Сан Карлос бяха наплашени от една кавалерийска демонстрация близо лагера им. Носеха се слухове, че армията се готви арестува всички вождове, които някога са били враждебно настроени. Една нощ към края на месеца Херонимо, Ху, Найче и около седемдесет чиракахуаи се измъкнаха от Уайт Маунтин и избягаха на юг към старата си твърдина Сиера Мадре в Мексико.

Шест месеца по-късно (през 1882 г.), добре въоръжени и екипирани, чирикахуаите се завърнаха в Уайт Маунтин. Те бяха решени да освободят всичките си хора, както и всеки апач, който пожелае да се върне с тях в Мексико. Начинанието бе дръзко. Те влязоха в лагера на вожда Локо в галоп и убедиха повечето от останалите чирикахуаи и апачи от Уорм Спрингс да ги последват в Мексико.

Шест роти кавалеристи, командували от полковник Джон Форсайт (преживял боя, когато бе убит Римския нос; виж глава седма), започнаха незабавно преследване. В каньона Хорс Шу Форсайт настигна бягащите апачи, но с блестящо сражение индианците задържаха войската достатъчно дълго, за да може основната група да прекоси границата с Мексико. Там нещастието дойде съвсем неочаквано. Един мексикански пехотен полк случайно попадна на апаческата колона и изкла повечето от жените и децата, които яздеха начело.

Между вождовете и воините, които се спасиха, бяха Лоло, Найче, Чато и Херонимо. Ожесточени, с оредели редици, те скоро обединиха силите си със стария Нана и неговите партизани. На всички тях сега им предстоеше борба на живот и смърт.

Всяка следваща размирица в Уайт Маунтин довеждаше до увеличаване броя на войниците. Навсякъде гъмжеше от тях — форт Томас, форт Апач, форт Боуи, — а всеки нов войник водеше до нови размирици сред апачите в резервата, до повече бягства в Мексико и до неизбежните набези срещу скотовъдците край пътищата за бягство.

За да превърне хаоса в порядък, армията отново се обърна към генерал Джордж Крук — доста различен от човека, който преди десет години напусна Аризона и отиде на север да се бие със сиуксите и шайените. От тях и от понките по време на процеса със Стоящата мечка той бе разбрал, че индианците са човешки същества — една гледна точка, която повечето от колегите му офицери все още не бяха възприели.

На 4 септември 1882 г. Крук пое командуването на Аризонското военно управление в казармите Уипъл и веднага тръгна към резервата Уайт Маунтин. Той проведе съвети с апачите в Сан Карлос и форт Апач, търсеше срещи с отделни индианци и разговаряше с тях на четири очи. „Веднага разбрах, че всички групи на апачите хранят еднакво чувство на недоверие към нашите хора — докладва той. — Много трудно бе изобщо да ги накараме да говорят с мен, по след като преодолях подозренията им, те разговаряха свободно. Те ми казаха,… че са загубили доверие във всички и не знаят на кого и на какво да вярват, че безотговорни хора постоянно им приказват, че ще бъдат обезоръжени, че войските ще ги нападнат в резервата и ще ги изселят от страната, че те бързо са стигнали до извода, че ще бъде по-достойно да умрат, сражавайки се, отколкото да бъдат унищожени по такъв начин“. Крук бе убеден, че апачите от резервата „не само имат най-основателни причини да се оплакват, но и са показали забележително търпение, като все още спазват мира.“

Още в началото на разследването си той откри, че индианците са били лишавани „от дажбите им и от стоките, които правителството купува за тяхното съществувание и поддръжка, от агенти мошеници и други недобросъвестни бели хора“. Той откри многобройни доказателства, че белите хора са се опитвали да предизвикат апачите към насилия, за да могат да ги прогонят от резервата и да остане земята свободна за разграбване.

Крук заповяда незабавно да се прогонят всички незаконно настанени бели заселници и миньори от резервата, след което поиска от Бюрото по индианските въпроси пълно сътрудничество в провеждането на реформи. Вместо да ги принуждават да живеят близо до Сан Карлос и форт Апач, на отделните групи им разрешиха да си изберат която и да е част от резервата за построяване на къщи и скотовъдци стопанства. Договорите за доставка на сено щяха да се сключват с апачите, а не с белите доставчици. Армията щеше ти закупува всички излишни зеленчуци и царевица, произведени от индианците, като заплаща за тях в брой. От апачите се очакваше да се самоуправляват, да организират собствена полиция и да имат своя съдебна система както по времето на Джон Клъм. Крук обеща, че няма да виждат войници в резервата си, освен ако се установи, че е невъзможно да се контролират сами.