Понеже бяха свикнали да пресичат Битърруут, за да ловуват в Монтана, не персе бързо изпревариха претоварената с багажи армия на Хауард. На 25 юли те се движеха в колона надолу по каньона близо до устието на Лоло Крийк, когато разузнавачите им откриха войници пред тях. Сините куртки строяха на едни тясно място в прохода барикада от отсечени дървета.

Под бялото знаме Джоузеф, Огледалото и Бялата птица стигнаха на коне до барикадата, слязоха спокойни и се здрависаха с командуващия офицер, капитан Чарлз Роун. Вождовете успяха да видят, че в лагера има около двеста войници.

— Ние ще преминем край вас без бой, ако ни разрешите — каза Джоузеф на капитана, — но ще преминем край вас и без разрешение.

Роун отговори на Джоузеф, че те могат да минат, при условие че предадат оръжията си. Бялата птица заяви, че техните воини никога няма да го сторят.

Понеже знаеше, че генерал Хауард се приближава от запад, а друга значителна войскова част под командуването на полковник Джон Гибън се придвижва изток, капитан Роун реши да печели време. Той предложи нова среща на следващия ден за обсъждане условията на преминаването. Вождовете се съгласиха на това, но след още два дни безплодни пазарлъци не персе решиха, че не могат да чакат повече.

Рано сутринта на 28 юли Огледалото разположи воините в отбранителна линия между дърветата по горния склон на каньона. По същото време Джоузеф поведе несражаващите се заедно с добитъка нагоре по едно тясно и дълбоко дере. Те се изкачиха на върха на планината и бяха отдавна заобиколили барикадата в каньона, когато капитан Роун разбра какво правят не персе. Капитанът тръгна да преследва индианците, но след няколко схватки с останалите в ариергард воини на Джоузеф той реши да не се хвърля в истинско сражение и се оттегли към своята вече безполезна барикада.

Като вярваха, че са се измъкнали от Хауард, и без да знаят за приближаващата се армия на Гибън, вождовете решиха да се отправят на юг към познатата им ловна територия на река Биг Хол. Там те смятаха да дадат почивка на мустангите си и да наловят дивеч. Ако белите хора ги оставят на мира, те можеше и да не отидат в страната на Бабата, за да се присъединят към Седящия бик.

През нощта на 9 август Този, който куца (полковник Гибън), се приближи начело на смесен отряд от местни доброволци и конни пехотинци и ги замаскира на един хълм, който се извисяваше над лагера на не персе на река Биг Хол. Призори доброволците запитаха Гибън дали да вземат пленници по време на атаката. Гибън отговори, че не му трябват индиански пленници — нито мъже, нито жени. Нощният въздух бе хладен и хората се загряваха, като пиеха уиски. Когато при изгрев-слънце Гибън даде заповед за атака, няколко от хората му бяха пияни. Пехотната редица започна да стреля залпово и след това нападна вигвамите на не персе.

Петнадесетгодишният Коутоликс бе заспал, когато чу стрелбата. „Аз скочих от одеялата си, пробягах около тридесет фута, хвърлих се на лакти и продължих да пълзя. Една старица, Патсиконми, излезе от вигвама и направи същото — прегъна се на колене и лакти. Тя бе от лявата ми страна и я простреляха в гърдите. Аз чух удара на куршума. Тя ми каза: «Ти по-добре не стой тук. Аз съм ранена. Върви!» След това умря. Разбира се, аз избягах, за да се спася, и се скрих и храсталаците. Войниците сякаш стреляха отвсякъде — през вигвамите и където видеха индианци. Виних да убиват малки деца, мъжете падаха под куршумите, които валяха като дъжд.“

Друг юноша, Черния орел, беше разбуден от куршумите, които пронизваха вигвама на семейството му. В уплахата си той побягна и скочи в реката, но водата бе прекалено студена. Той излезе от водата и помогна я спасяването на конете, като ги подкара нагоре по един хълм извън полезрението на войниците.

Междувременно индианците се бяха съвзели от изненадващата атака. Докато Джоузеф ръководеше спасяването на несражаващите се, Бялата птица разгърна воините за контраатака.

Бийте! Застреляйте ги! — викаше той. — Ние можем да стреляме не по-зле от тези войници!

Наистина по стрелково майсторство не персе превъзхождаха хората на Гибън. „Тогава ние здравата объркахме тези войници — каза Жълтия вълк. — Уплашени, те побягнаха назад през реката. Те се държаха като пияни. Ние смятаме, че някои бяха убити, защото бяха пияни.“

Когато войниците се опитаха да поставят на позиции една гаубица, не персе се нахвърлиха върху оръдейния разчет, плениха оръдието и го разбиха. Един воин насочи мушката на карабината си към полковник Гибън и го превърна в Този, който куца с двата крака.

Но същото време Джоузеф придвижи лагера и докато шепа воини държаха войниците на Гибън приковани към земята зад една импровизирана барикада от дървета и камъни, не персе продължиха да бягат. Те се насочиха на юг, като се отдалечаваха от Канада, защото смятаха, че това е единственият възможен начин да се откъснат от преследвачите си. Воините бяха убили тридесет войници и ранили поне четиридесет. Но по време на безжалостната атака при изгрев-слънце загинаха осемдесет не персе, повече от две трети тях — жени и деца. Телата им бяха надупчени, главите им — разбити с токове на ботуши и приклади. „Въздухът натежа от скръб — казва Жълтия вълк. — Някои войници действуваха като побъркани.“

Ариергардът на не персе вероятно би могъл да умори от глад барикадираните войници на Гибън и да ги избие, ако генерал Хауард не беше се притекъл на помощ със свежи кавалерийски сили. Като се оттеглиха набързо, воините настигнаха Джоузеф и го предупредиха, че Едноръкия войнишки вожд отново е по дирите им.

„Ние се оттеглихме толкова бързо, колкото можахме — казва Джоузеф. — След шест дни генерал Хауард се приближи и ние го нападнахме и пленихме почти всичките му коне и мулета.“ В действителност пленените животни бяха предимно мулета, но това бяха товарни животни, които пренасяха провизиите и мунициите на Хауард. Като оставиха войниците да се препъват в тила им, индианците прекосиха прохода Таргий и на 22 август навлязоха в парка Йелоустоун.

Само пет години преди това Великия съвет във Вашингтон бе обявил областта Йелоустоун за първия национален парк на страната и през лятото на 1877 г. първите жадни за приключения американски туристи се любуваха на природните му красоти. Между тях бе и самият Велик воин Шърман, който бе пристигнал на Запад на инспекционна обиколка, за да разбере как по-малко от триста воини не персе, натоварени с жени и деца, са могли да се подиграят с цялата армия на Северозапада.

Когато Шърман научи, че бягащите индианци прекосяват Йелоустоунския парк едва ли не под носа на луксозния му лагер, той започна да издава спешни заповеди до командирите на фортовете във всички посоки, за да хвърли мрежа от войници около тези безсрамни воини. Най-близо бе Седми кавалерийски полк, който след разгрома (по вина на Къстър) при Литъл Бигхорн възстанови числеността си за една година. Седми кавалерийски потегли в югозападна посока към Йелоустоун, защото гореше от нетърпение да възвърне честта на полка, като победи всички индианци, тръгнали на бой. През първата седмица на септември разузнавачите на не персе и на Седми кавалерийски наблюдаваха колоните на противника почти всеки ден. С ловки маневри индианците се откъснаха от полка след една схватка в каньон Крийк и тръгнаха на север към Канада. Разбира се, те нямаха представа, че Великия воин Шърман е заповядал на Мечото палто Майлс да тръгне във форсиран поход от форт Кю, за да пресече пътя им.

На 23 септември, след като водиха почти всекидневни ариергардни сражения, не персе преминаха по брод река Мисури при Кау Айлънд Ландинг. През следващите три дни разузнавачите съобщиха, че никъде няма следи от войници. На двадесет и девети ловци откриха малко стадо бизони. Тъй като храната и мунициите им бяха недостатъчно, а конете — изтощени от бързото темпо, вождовете решиха да се установят на лагер в планината Веър По. На следващия ден, като им пълниха празните си стомаси с бизонско месо, те щяха да се опитат да стигнат до канадската граница с още един продължителен преход.