— Ние знаехме, че генерал Хауард е по нашите следи, но на повече от две слънца назад — казва Жълтия вълк. — Не бе трудно да запазим преднината си. На следващата сутрин обаче двама разузнавачи долетяха в галон от юг, като викаха: „Войници! Войници!“. Докато лагерът се приготвяше за бягство, друг разузнавач се появи на далечна скала и подаде сигнал с одеялото си: „Неприятелят срещу нас! Скоро атака!“.
Това бе кавалерийско нападение, водено от Мечото палто Майлс, чиито индиански разузнавачи попаднаха на следите на не персе няколко часа преди атаката. С. кавалерията яздеха тридесетина сиукски и шайенски разузнавачи, наети от сините куртки във форт Робинсън. Млади воини, обърнали гръб на народа си и облекли войнишки униформи — постъпката, която ускори смъртта на Лудия кон.
Тътенът на шестстотин галопиращи коне разтърсваше земята, но Бялата птица спокойно разположи воините си пред лагера. Докато първата вълна кавалеристи връхлиташе, воините не персе откриха смъртоносен огън. За секунди те убиха двадесет и четири войника, раниха четиридесет и двама други и спряха щурма след суматоха от падащи коне и свалени от седлата войници.
„Ние се бихме на близко разстояние — казва Вожда Джоузеф — на не повече от двадесет крачки едни от други и отблъснахме войниците към основната и линия, а мъртвите им останаха в ръцете ни. Взехме и оръжията и мунициите. През първия ден и първата нощ загубихме осемнадесет мъже и три жени.“ Между мъртвите бяха братът на Джоузеф, Олокот и твърдият стар пророк Тухулхулзоте.
Когато падна нощта, не персе се опитаха да се измъкнат на север, но Мечото палто бе оградил лагера им с плътен кордон войници. Воините прекараха нощта, като копаха окопи и очакваха ново нападение през следващия ден.
Но вместо да атакува, Мечото палто изпрати парламентьор с бяло знаме. Той призова Джоузеф да се предаде, за да спаси живота на хората си. Джоузеф изпрати отговора си — той ще помисли върху предложението и скоро ще съобщи решението си на генерал Майлс. Започваше да вали сняг и воините се надяваха, че зад завесата на някоя виелица ще могат тайно да избягат в Канада.
По-късно през деня няколко от сиукските разузнавачи на Майлс се приближиха на коне под друго бяло знаме. Джоузеф прекоси бойното поле, за да ги посрещне. „Те изразиха увереност, че генерал Майлс е искрен и наистина желае мира. Аз отидох в палатката на генерал Майлс.“
През следващите два дни Джоузеф бе пленник, задържан от Мечото палто в нарушение на примирието. Междувременно Майлс доведе артилерия и възобнови атаката, но воините устояха, а Джоузеф отказа да капитулира, докато го държат в плен. И през двата дни студеният, остър вятър навяваше много сняг по бойното поле.
На третия ден воините на Джоузеф успяха да го освободят. Те плениха един от офицерите на Майлс и заплашиха, че ще го убият, ако генералът не освободи вожда им. През същия ден обаче генерал Хауард и неговата трудно подвижна армия пристигнаха за подкрепа на Майлс и Джоузеф разбра, че неговият топящ се отряд воини е обречен. Когато Майлс изпрати парламентьори да уредят съвет на бойното поле, Джоузеф отиде да чуе условията на генерала за капитулацията. Те бяха прости и ясни: „Ако излезете и предадете оръжията си — каза Майлс, — аз ще пощадя живота ви и ще ви изпратя във вашия резерват.“
След като се върна в обсадения лагер, Джоузеф събра вождовете за последен път. Огледалото и Бялата птица искаха да се бият, ако трябва до смърт. Те се бяха сражавали в продължение на хиляда и триста мили и не можеха да се предадат сега. Джоузеф без желание се съгласи да отложи решението си. Същия следобед, в последната схватка от четиридневната обсада, куршум на някой отличен стрелец улучи Огледалото в челото и го уби моментално.
„На петия ден — казва Джоузеф — аз отидох при генерал Майлс и предадох пушката си.“ При капитулацията той произнесе една красива реч, която бе записана на английски от лейтенант Чарлз Ърскин Уд58 и с времето стана най-често цитираната реч на американски индианец.
Кажете на генерал Хауард, че зная сърцето му. Това, което ми беше казал преди, е в сърцето ми. Аз съм уморен от сражения. Вождовете ми са убити. Огледалото е мъртъв. Всички стари хора са мъртви. Младите са тези, които казват „да“ или „не“. Този, който водеше младежите (Олокот), е мъртъв. Студено е, а ние нямаме одеяла. Малките деца измръзнат до смърт. Някои мои хора избягаха по хълмовете и нямат нито одеяла, нито храна; никой не знае къде са — може би са умрели от студ. Искам да имам време да потърся децата си и да видя колко от тях ще мога да намеря. Може би ще ги намеря между мъртвите. Чуйте ме, вождове мои! Аз съм уморен; сърцето ми е болно и тъжно. Отсега, където е слънцето днес, нататък аз няма да се бия повече.
След залез-слънце по време на капитулацията Бялата птица и един отряд непреклонни воини пропълзяха на малки групи по доловете и тръгнаха пеш към канадската граница. На втория ден те я пресякоха, а на третия видяха конни индианци в далечината. Един от приближаващите се направи знак:
— Какви индианци сте вие?
— Не персе — отговориха те и на свой ред запитаха. — А вие какви сте?
— Сиукси — бе отговорът.
На следващия ден Седящия бик прие бегълците не персе в канадското си село.
За Вожда Джоузеф и за другите обаче нямаше да има свобода. Вместо да ги отведе в Лапуай, както им бе обещал Мечото палто Майлс, армията ги извози като добитък до форт Левънуърт, Канзас. Там, в блатистата долина, ги затвориха като военнопленници. След като стотина от тях умряха, прехвърлиха останалите в една безплодна равнина в Индианската територия. Както бе станало и с модоките, не персе се разболяваха и умираха — от малария и от скръб.
Чиновници и църковни служители ги посещаваха често, произнасяха съчувствени речи и пишеха безкрай ни доклади до различни организации. На Джоузеф му разрешиха да посети Вашингтон, където той се срещна с всички големи вождове от правителството. „Всички те твърдяха, че са мои приятели — каза той — и че за мен ще има правосъдие, но не разбирам как устите им: говорят верни неща, а пък те самите не правят нищо за народа ми… Генерал Майлс обеща, че ще се върнем в нашата собствена страна. Аз повярвах на генерал Майлс, иначе никога не бих се предал.“
Тогава той страстно призова към справедливост: „Аз слушах приказки и приказки, но нищо не се прави. Хубавите думи не траят дълго, ако не водят до дела. Думите няма да заплатят за моите мъртви. Те няма да заплатят за страната ми, погазена сега от белите мъже. Хубавите думи няма да дадат на хората ми добро здраве и няма да ги спасят от смъртта. Хубавите думи няма да дадат на хората ми дом, където да живеят в мир и да се грижат за себе си. Аз се уморих от думи, които не водят до нищо. Сърцето ми се свива, като си спомня всички хубави думи и нарушени обещания… Можете по-скоро да очаквате реките да потекат обратно, отколкото да искате от човек, роден свободен, да бъде доволен, щом го затворят и не му разрешават да отиде, където иска… Аз съм питал някого от големите бели вождове откъде са получили пласт да нареждат на индианеца да стои на едно място, докато белите хора ходят където си искат. Те не можаха да ми отговорят.
Нека си остана свободен човек — свободен да пътувам, свободен да спра, свободен да работя, свободен да търгувам където избера, свободен да избирам своите учители, свободен да следвам религията на дедите си, свободен да мисля, да говоря и да действувам за себе си, и аз ще се подчиня на всеки закон или ще понеса наказанието.“
Но никой не го чу. Изпратиха Джоузеф обратно в Индианската територия, където той остана до 1885 г. Тогава само 285 пленени не персе бяха останали живи и повечето бяха прекалено млади, за да помнят предишния свободен живот или много стари, болни и със сломен дух. Така че те не бяха заплаха за великото могъщество на Съединените щати. Някои от останалите живи получиха разрешение да се завърнат в резервата на племето в Лапуай. Вожда Джоузеф и около 150 други се смятаха за прекалено опасни и не бяха затворени с другите не персе, на които можеха да влияят. Правителството ги прехвърли в Неспелем в резервата Колвил във Вашингтон и там те изживяха дните си в изгнание. Когато на 21 септември 1904 г. Джоузеф умря, лекарят на агенцията определи причината за смъртта му като „починал от мъка“.
