В далечния край на гробището имаше градинарска барака, малка зелена постройка, която миришеше на моторно масло и където ръждясваше старата неизползвана косачка, заедно с набор стари градинарски сечива. Бараката бе изоставена след пенсионирането на последния градинар, още преди Ник да се роди, и задължението да се поддържа гробището бе поделено между Съвета (който пращаше човек да коси тревата и да почиства пътеките веднъж месечно от април до септември) и местни доброволци от „Приятели на гробището“.

Огромен катинар на вратата пазеше складираното в бараката, но Ник отдавна бе открил една разхлабена дъска. Понякога, когато искаше да е сам, влизаше вътре, сядаше и размишляваше.

На вратата открай време висяха кафяво работно яке и чифт зелени градинарски джинси, забравени или изоставени преди години. Джинсите му бяха твърде големи, но нави крачолите им и вместо колан завърза около кръста си кафява връв. В единия ъгъл се търкаляха ботуши. Макар че бяха твърде големи, той пъхна краката си в тях. Ботушите бяха покрити с толкова много спечена кал и цимент, че когато се опита да пристъпи, не можа да направи и крачка. Оказа се от тях, взе якето и се измъкна през хлабавата дъска. Щом излезе отвън, го облече. Реши, че като навие ръкавите, изглежда доста добре. Якето имаше големи джобове и като мушна ръце в тях, Ник се почувства като истинско конте.

Момчето стигна до главната порта на гробището и погледна през решетките. По улицата премина автобус, имаше коли, магазини и замайващ главата шум. Зад гърба му — в зелената прохладна сянка, обрасъл с дървета и бръшлян — бе домът му.

Сърцето на Ник биеше до пръсване, когато направи първата си крачка във външния свят.

През живота си Ебенизер Болджър бе виждал какви ли не странни типове — ако имате магазин като неговия, и вие ще ги видите. Магазинчето в лабиринта на уличките в Стария град — едновременно вехтошарница, антиквариат и заложна къща (дори самият Ебенизер не беше сигурен къде свършва едното и почва другото) привличаше странни типове и необикновени хора, които искаха да купуват или да продават разни неща. Болджър търгуваше над тезгяха, продаваше и купуваше, но търговията му вървеше много по-добре под тезгяха или в задната стаичка, където купуваше предмети, които не бяха съвсем честно придобити, а после ги препродаваше. Бизнесът му беше като айсберг — на повърхността се забелязваше само прашният магазин. Останалото беше отдолу и на Ебенизер точно това му харесваше.

Той имаше очила с дебели стъкла и постоянно изражение на леко отвращение, сякаш бе забелязал, че млякото в чая му е вкиснато. Изражението му служеше добре, когато хората се опитваха да му продават разни неща.

— Честно казано — започваше той с кисела физиономия, — това нищичко не струва. Но ще ви дам колкото мога, заради сантименталната стойност.

Истински късмет беше да измъкнете от Ебенизер Болджър толкова, колкото смятате за редно.

Магазинът му привличаше странни хора, но момчето, което дойде тази сутрин, бе едно от най-странните, които собственикът бе виждал за цял живот мамене на странни хора. То изглеждаше на около седем години, облечено бе в дрехите на дядо си и миришеше силно на сайвант. Косата му беше дълга и рошава. Детето беше изключително сериозно. Държеше ръцете си пъхнати дълбоко в джобовете на прашното кафяво яке. И без да вижда, Ебенизер знаеше, че момчето стиска изключително силно нещо в дясната си ръка.

— Извинете — каза момчето.

— Здрасти, малкия — предпазливо отвърна Ебенизер.

„Ох, тия хлапета! — помисли си той. — Или са свили нещо, или опитват да продадат играчките си.“

И в двата случая той обикновено отказваше. Купиш ли нещо, откраднато от дете, докато се озърнеш, някой бесен възрастен вече те обвинява, че си дал на малкия Джони или на малката Матилда десетаче за венчалната халка. Тези деца създават само неприятности!

— Трябва ми нещо за един приятел — каза момчето. — И си помислих, че може да купите нещо мое.

— Не купувам нищо от деца — равно отвърна Ебенизер Болджър.

Ник извади ръка от джоба и постави брошката върху мърлявия тезгях. Болджър й хвърли един поглед, после я погледна по-внимателно. Свали очилата, взе часовникарска лупа от тезгяха и погледна през нея. Включи малката лампа и внимателно разгледа бижуто през лупата.

— Змийски камък! — каза на себе си, не на момчето. После свали лупата, намести очилата и прониза детето с кисел и подозрителен поглед.

— Откъде я взе? — попита той.

— Искате ли да я купите? — отвърна Ник.

— Откраднал си я! Свил си я от някой музей или нещо такова, нали?

— Не — равнодушно отговори момчето. — Ще я купите ли или да потърся някой друг?

Киселото изражение на Ебенизер Болджър се промени и се замени с безкрайна любезност. На лицето му изгря широка усмивка.

— Съжалявам! — провлачи любезно той. — Просто не се срещат често подобни неща — не и в магазин като моя или извън музея — но определено ми харесва. Знаеш ли какво, искаш ли да поседнеш, да пийнеш чай с бисквити — имам пакет курабийки с шоколадови парченца в стаичката отзад. А после ще решим колко струва това нещо.

Ник си отдъхна, че човекът все пак се оказа приятелски настроен.

— Трябват ми пари да купя камък — обясни момчето. — Надгробен камък за моя приятелка. Е, не ми е точно приятелка, позната ми е. Мисля, че излекува крака ми, нали разбирате?

Ебенизер Болджър не обърна внимание на дърдоренето на детето, докато го водеше към дъното на магазина. Отвори вратата на задната стаичка — малко помещение без прозорци, натъпкано догоре с кашони, пълни с боклуци. В единия ъгъл се виждаше голям сейф. Имаше и кашон, пълен с цигулки, струпани препарирани животни, столове без облегалки, книги и картини.

До вратата стоеше малко бюро. Ебенизер издърпа стол и седна, като остави Ник да стърчи прав. Антикварят започна да рови в едно чекмедже, в което момчето мерна полупразна бутилка уиски, и измъкна почти празен пакет шоколадови бисквити, с които почерпи детето. После включи настолната лампа, пак огледа брошката, завихрянията на червеното и оранжевото в камъка, разгледа черния метален обков и за малко да потрепери от израженията на змийските глави.

— Старинна вещ — промърмори той. — Тя е… — „безценна“, мина през главата му — вероятно не струва много, но знае ли човек.

Ник посърна. Ебенизер се постара да звучи успокоително:

— Просто искам да съм сигурен, че не е крадена, преди да ти дам пари. От шкафа на мама ли я взе? Или я сви от музея? Кажи ми, няма да те издам. Просто искам да знам.

Ник поклати глава, докато дъвчеше бисквитата си.

— Тогава откъде?

Ник мълчеше.

Ебенизер Болджър не искаше да оставя брошката, но все пак я бутна през бюрото към момчето.

— Щом не можеш да ми кажеш, по-добре си я вземи. Доверието трябва да е взаимно. Приятно беше да се работи с теб, жалко, че не можем да продължим.

Ник се притесни. После каза:

— Намерих я в един стар гроб. Но не мога да кажа къде — спря, защото дружелюбното изражение от лицето на Болджър се смени с неприкрита алчност и вълнение.

— А там има ли други такива?

Ник повтори:

— Ако не искате да я купите, ще намеря някой друг. Благодаря за бисквитата.

— Бързаш, а? Предполагам, че мама и татко те чакат? — заразпитва го Ебенизер.

Момчето поклати глава, но веднага му се прииска да беше кимнал.

— Никой не те чака, добре — Болджър захлупи с длани брошката. — Сега ми кажи къде точно я намери. Е?

— Не си спомням — отвърна Ник.

— Твърде късно е за това. Да предположим, че ти трябва малко време да си спомниш откъде си я взел. После, като се сетиш, отново ще си поговорим.

Антикварят стана и излезе от стаята. Затвори вратата след себе си и я заключи с голям метален ключ.

Когато откри длан и погледна брошката, на лицето му се появи алчна усмивка.

Звънчето над вратата извести, че някой е влязъл, и Ебенезер смутено вдигна поглед, но в магазина нямаше никого. Вратата беше леко открехната, Болджър я затвори и за всеки случай обърна табелата да показва „ЗАТВОРЕНО“. Врътна и ключа — днес не искаше никакви любопитковци да се мотаят наоколо.