— Ще го открием веднага след обяда.

— Обяд ли?

— Имаме пилешко — обясни Леля. — Освен това ти си уморена. Пък и за сериозно търсене ще имаме нужда от повечко време.

— Няма къде другаде да бъде, освен в Анкх-Морпорк — възрази Баба. — Помни ми думата. Всеки накрая свършва там. Ще започнем от Анкх-Морпорк. Когато е замесен пръстът на съдбата, не е нужно да търсиш хората. Просто стой и ги чакай там.

Леля се ободри.

— Нашта Карийн се ожени за един гостилничар там. Още не съм им видяла бебето. Ще ни уреди маса безплатно и всичко останало.

— Няма да е нужно да ходим дотам. Нали въпросът е той да дойде тука. Има нещо в този град — обясни Баба. — Като отточен канал е — всичко се събира там.

— Ама това са повече от петстотин мили! — стресна се Маграт. — Няма да те има цяла вечност!

— Нищо не мога да направя — отговори Шутът. — Дукът ми възложи специална задача. Има ми доверие.

— Ха! Да му наемеш още войници, предполагам!

— Не. Нищо подобно. Не е толкова лошо.

Шутът се поколеба. Той бе запознал лорд Фелмет със света на словото. А това беше по-добре, отколкото да удря хората с мечове, нали така? Щеше ли да откупи малко време по този начин? Не беше ли това най-доброто решение за всички предвид обстоятелствата?

— Но ти не бива да ходиш! Ти не искаш да отидеш!

— Дали искам или не, няма никакво значение. Обещал съм му своята лоялност…

— Да, да, докато не пукнеш. Ама ти дори сам не си вярваш! Нали ми разказа колко си мразел Гилдията и всичко останало!

— Ами да. Но въпреки това трябва да отида.Дал съм му дума.

Маграт беше на ръба да тропне с крак, но не падна така ниско.

— Точно когато започнахме да се опознаваме! — извика тя. — Толкова си жалък!

Шутът присви очи.

— Ще съм жалък само ако наруша дадената дума. Но не бих искал да слушам лоши съветници. Съжалявам. Ще се видим пак след няколко седмици.

— Не разбираш ли, че те моля да не го слушаш повече?

— Казах, че съжалявам. Мога ли да те видя пак, преди да замина?

— Ще си мия косата — тросна се Маграт. — Кога?

— Когато и да е!

Хуел се почеса по носа и отново присви очи срещу опръсканата с восък хартия. Пиесата изобщо не вървеше. Вмъкна падащ полилей, намери място за злодея, който носи маска да прикрие обезобразеното си лице, пренаписа едно от смешните места, за да може героят да бъде роден в дамска чанта. Но клоуните отново го безпокояха. Продължаваха да се изменят, колчем се замислеше за тях. Предпочиташе ги по двойки, такава си беше традицията, но изведнъж като че изникна трети и проклет да беше, ако можеше да измисли смешни реплики и за него.

Перото му дращеше по поредния лист хартия, като се опитваше да застигне гласовете, които извираха от унесения му мозък и първоначално изглеждаха така забавни.

Оплези език от напрежение. Беше се изпотил.

„Туй ей Моят Малък Урокк — написа той. — Хей, с Малък Урокк можеш Многу да постигниш. И бих Азе искал да започнеш още днес. Ако не можеш да тръгнеш с Такси, тръгни Ядосан. Ако и туй ти е бързо, тръгни сий след Минута И Половина. Значи, имаш ли Молив? А Пастелчета?“

Хуел се вторачи потресен в написаното. На листа хартия то изглеждаше безсмислено и абсурдно. Но въпреки туй, въпреки туй в претъпканата галерия на ума му…

Той потопи перото в мастилницата и отново се втурна след ехото.

„Вторий клоун: Точно тъй, Шефе.

Трети клоун: Оназ рабутъ с балончиту-свиркъ. Бийп. Бийп.“

Хуел се предаде. Да, смешно беше, знаеше, че е смешно, можеше да дочуе смеха в сънищата си. Но не беше правилно. Не още. И може би никога нямаше да стане. Беше като онази, другата идея за двамата клоуни, единия дебел, другия кльощав… „Таз е иднъ многу гуляма бъркутия, дету мъ навря в нея, Стенлий!…“ Смя се, докато гърдите не го заболяха, а останалата част от трупата го съзерцаваше в почуда. Но в мечтите му звучеше божествено.

Той остави перодръжката и разтърка очи. Сигурно беше полунощ, а навиците от детството му диктуваха да пести свещите, въпреки че в момента можеха да си позволят толкова свещи, колкото искаха, каквото и да разправяше Витолър.

Навсякъде из града забиха гонгове, нощните стражари прокламираха, че наистина е полунощ и че противно на фактите всичко е наред. Някои от тях дори успяваха да завършат докрай изречението си, преди да бъдат халосани по главата.

Хуел вдигна кепенците и се загледа в нощния Анкх-Морпорк.

Изкусително бе да заяви, че градът-близнак беше в най-добрата си форма за годината, но това нямаше да е съвсем вярно. По-точно би било да каже, че е в най-типичната си форма.

Река Анкх, клоаката на половин континент, беше вече доста широка и затлачена с наноси, приближавайки покрайнините на града. Когато го напускаше, тя не толкова изтичаше, колкото се влачеше нататък. Благодарение на натрупаните през вековете кал и наноси речното корито фактически беше по-високо от някои от крайбрежните райони и сега, с топенето на снеговете, доста от евтините квартали на Морпорк бяха наводнени, ако тази дума може да бъде използвана за течност, която се събира с цедка. Бедствието се повтаряше всяка година и вероятно би опустошило канализационната система, затова беше добре дошъл фактът, че градът не разполагаше с такава. Жителите му просто държаха по една лодка подръка в задния двор и от време на време надстрояваха по още един етаж на къщите си.

Районът се смяташе за изключително здравословен. Защото много малко микроби успяваха да оцелеят.

Хуел огледа морето от мъгла, из което сградите стърчаха скупчени като за някакъв шампионат по строене на пясъчни замъци по време на прилив. Светлинките и огрените прозорци рисуваха красиви фигури върху многоцветната повърхност, но имаше едно скупчване на светлина много наблизо, което основно изпълваше вниманието му.

На малко по-висок къс земя покрай реката, закупен от Витолър за разорителна сума, се извисяваше нова постройка. Тя растеше дори и нощем като гъба — Хуел можеше да различи горящите лампи по скелето, докато наетите работници, а и някои от самите актьори не прекъсваха работата си само защото небето било попритъмняло.

Новите постройки бяха рядкост в Анкх-Мор-порк, но тази беше нов вид сграда.

„Дискъ“.

Витолър първоначално се обяви срещу идеята, но младият Томджон го нави. Всекиму бе известно, че веднъж да пожелаеше, момъкът можеше да убеди и водата да потече нагоре.

— Ама ние винаги сме обикаляли насам-натам, момко — му каза Витолър с отчаяния тон на човек, който разбира, че в края на краищата ще изгуби спора. — Не мога на тия години да спирам и да се установявам на едно място.

— Нищо добро не ти е докарало ходенето — твърдо възрази Томджон. — Само студени нощи и мразовити утрини. Пък и не ставаш по-млад. Време е да се установим някъде и да накараме хората да започнат да идват при нас. И те ще идват. Виждал си тълпите, които събираме напоследък, нали? Това е, защото пиесите на Хуел са велики.

— Не е заради пиесите ми — възрази Хуел. — А заради актьорите.

— Просто не се виждам да седя край камината в някаква си подредена стая и да спя на пухени завивки и останалите подобни безсмислици — отговори Витолър, но след това срещна погледа на жена си и се предаде.

Така се беше появил самият театър. Да накара водата да потече нагоре беше салонен фокус в сравнение с това да се измъкнат пари от Витолър, но — и това бе факт — трупата процъфтяваше напоследък. Всъщност откак Томджон порасна достатъчно, за да носи жабо и да произнася две думи, без да му се пречупи гласът.

Хуел и Витолър наблюдаваха заедно издигането на гредореда.

— Неестествено е някак си — оплака се Витолър, облегнат на бастуна си. — Така да затваряме духа на театъра — да го сковаваме в сандък! Туй ще го погуби.

— О-о, не знам дали ще стане така — нехайно отговори Хуел.

Томджон му изложи подробно замисъла си, посвети цяла вечер всъщност, преди дори да си помисли да зачекне темата пред баща си, и сега умът на джуджето пламтеше от възможностите за задни планове, смени на декора, крила, летящи хора, невероятни машини, с които се спускат богове от небесата, и подземни помещения, откъдето се издигат адски демони. Хуел не беше способен да противоречи на новия театър повече, отколкото маймуна на бананова плантация.