— Дърво, сър — отвърна Харлан.

— Истинско? Естествено дърво? Удивително! Навярно се използва в родното ви Столетие?

— Да.

— Ясно. Всъщност правилата не забраняват това, Техник… — Той потърка пръста, с който бе докоснал предмета, в страничния шев на крачола си, — но ми се струва, че не е препоръчително да се създават предпоставки културата от родното Столетие да оказва каквото и да било влияние върху живота на Вечния. Истинският Вечен възприема културата на Сектора, в който попадне. Аз например за пет години едва ли съм ял повече от два пъти от енергетични кухненски съдове.

Той въздъхна.

— И все пак винаги ми се е струвало ужасно нечисто това съприкосновение на храната с материята. Но аз не се предавам. Не се предавам.

Погледът му отново се спря върху дървения предмет и като скри ръце зад гърба си, той запита:

— Какво е това? Какво е предназначението му?

— Библиотека — отвърна Харлан.

Той почувствува спонтанно желание да запита Финдж как понася този „нечист“ допир на ръцете си до собствения си гръб. И нямаше ли да му изглежда по-чисто, ако дрехите и самото му тяло бяха от чисти и благородни силови полета.

— Библиотека? — Финдж учудено повдигна вежди. — В такъв случай всички неща върху поличките са книги. Така ли?

— Да, сър.

— Оригинални екземпляри?

— Само оригинали, Компютър. Открих ги в 24-ия. Например тези тук са издадени в 20-ия Век. Ако… ако решите да им хвърлите един поглед, много ще ви моля да бъдете внимателен. Макар че страниците са били възстановени и направени непромокаеми, все пак те не са като лентата. Трябва много предпазливо да се разгръщат.

— Няма да реша, бъдете спокоен. Няма и да ги докосна. Представям си — оригинали, пълни с оригинален прах от 20-ия Век. Истински книги! — засмя се той нервно. — Навярно искате да кажете, че и страниците са от целулоза?

— Да — кимна утвърдително Харлан. — Целулоза, която за по-голяма трайност е направена непромокаема.

Той отвори уста, за да си поеме дълбоко въздух, като едва успяваше да запази спокойствие. Беше нелепо от негова страна да се отъждествява с тези книги и да чувствува пренебрежението към тях като пренебрежение към самия себе си.

— Смея да твърдя — упорито продължаваше Финдж на същата тема, — че цялото съдържание на тези книги може да се преснима върху двуметрова лента и да се побере върху един нокът. Какви са всъщност те?

— Това са подвързаните томове на едно списание за новини, което се печата в 20-ия Век.

— И вие ги четете?

— Това са само няколко тома от пълната колекция, която притежавам — гордо отвърна Харлан. — Нито една библиотека във Вечността не може да й съперничи.

— Ах, да, вашето хоби. Сега си спомням, че веднъж ми споменахте за влечението си към праисторията. Удивен съм, че вашият Наставник изобщо ви е разрешил да се интересувате от такава глупост. Тотално разхищение на енергия.

Харлан стисна устни. Той реши, че Финдж явно се стараеше да го нервира до такава степен, че да го лиши от способността да разсъждава трезво. Не биваше да допуска това в никой случай!

— Вероятно сте дошли да поговорим по отчета ми — каза Харлан с равен глас.

— Да, именно.

Компютърът се огледа, избра си един стол и предпазливо седна.

— Вече ви загатнах по видеофона, че отчетът ви не е пълен — каза той.

— В какво отношение, сър? (Спокойно! Спокойно!)

Устните на Финдж се изкривиха в нервна усмивка.

— Какво друго ви се случи, което сте пропуснали да споменете в отчета си? — запита той.

— Нищо, сър — отвърна той с твърд глас, но видът му беше гузен.

— Хайде, Техник, недейте така! Известна част от времето си вие сте прекарали в обществото на младата дама. Или поне е трябвало да го направите, ако сте се придържали към пространствено-хронологичното указание. Надявам се, че не сте дръзнали да го нарушите, нали?

Гузната съвест на Харлан го бе съкрушила до такава степен, че той дори не беше вече в състояние да се отбранява от предумишлено изразеното съмнение в професионалната му компетентност.

— Стриктно следвах указанието — това бяха единствените думи, които той можа да отрони в отговор.

— И какво се случи? В отчета си не сте включили нищо от разговорите си с жената.

— Просто… не се случи нищо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна Харлан с пресъхнали устни.

— Но това е просто абсурдно, Техник. На вашата възраст и с вашия опит, струва ми се, не е нужно да ви напомням, че не Наблюдателят е този, който ще прецени кое би представлявало интерес и кое — не.

Финдж не откъсваше очи от Харлан. Сега те бяха станали по-сурови и по-нетърпеливи и не съответствуваха на мекия тон, с който той водеше разпита.

Харлан отлично забеляза това и ласкавият глас на Финдж не го заблуди, но все пак привичното чувство за дълг го зовеше. Наблюдателят е длъжен да съобщи всичко. Наблюдателят бе само един свръхчувствителен реактив, когото Вечността хвърляше във Времето, когато се наложеше. След като набавеше необходимите проби от съответното Столетие, отново го изтегляха обратно. При изпълнение на служебния си дълг Наблюдателят нямаше собствена индивидуалност; всъщност той изобщо не бе човек.

Почти механично Харлан започна разказа си за събитията, които не беше включил в доклада си. С професионалния тренинг на Наблюдател той възстановяваше разговорите дума по дума, като имитираше тона на гласа и изражението на лицето. Правеше го прекрасно — така се вживяваше в разказа си, че почти забрави, че щателният разпит на Финдж и собственото му болезнено чувство за дълг го водеха към признание на вината му.

Само когато достигна до крайния резултат на този пръв дълъг разговор, той се запъна и черупката на безпристрастен Наблюдател, в която бе скрил собствените си чувства, се пропука.

Финдж му спести останалите подробности, като внезапно вдигна ръка и каза с рязък, нервен глас:

— Благодаря. Достатъчно. Канехте се да кажете, че сте се любили с тази жена.

Харлан се разгневи. Финдж бе казал буквалната истина, но тонът му беше такъв, че тя прозвуча пошло, грубо и нещо по-лошо — банално. А това, което се случи между двамата, бе всичко друго, но не и банално.

Харлан имаше свое обяснение за отношението на Финдж, за настойчивия му кръстосан разпит и внезапното прекъсване на устния отчет в кулминационната точка на събитията. Финдж ревнуваше! Харлан би могъл да се закълне, че поне това бе очевидно. Той беше успял да му отнеме момичето, към което Финдж бе имал аспирации.

Сега Харлан тържествуваше и откри, че вкусът на победата му беше особено сладък. За първи път в живота си той имаше цел, която бе по-голяма, отколкото студеното служене на Вечността. Финдж щеше да ревнува и в бъдеще, защото Нойс Ламбънт завинаги щеше да остане негова, на Харлан.

Доведен до състояние на такава внезапна екзалтация, той пристъпи към молбата, която първоначално смяташе да представи след изчакване на благоразумния срок от четири-пет дни.

— Смятам да поискам разрешение за сключване на съюз с жена от Времето, сър — каза той.

Тези думи като че изтръгнаха Финдж от унеса му:

— С Нойс Ламбънт, вероятно.

— Да, Компютър. Тъй като вие оглавявате Сектора, молбата ми и без това трябва да мине през вас.

Всъщност Харлан искаше молбата му да мине през Финдж. Да го накара да страда. Ако сам той желаеше девойката, трябваше да го признае открито и тогава Харлан можеше да настоява да се даде на Нойс право на избор. А това щеше да бъде и окончателният му триумф.

Разбира се, по принцип един Техник не можеше да се надява на успех в подобно начинание пряко волята на Компютъра, но Харлан бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Туисъл, а Финдж не би и помислил да се противопостави на неговата воля.

Но Компютърът изглеждаше спокоен.

— Струва ми се — каза той, — че вече и без това сте установили незаконна връзка с момичето.

Харлан се изчерви и започна неубедително да се оправдава.