Карас вдигна глава и погледна към телефона. Франк. Имаше ли вече смисъл от сравнителен анализ на гласовете? Дали да не му каже да зареже задачата? Да, трябва, реши свещеникът. Той вдигна слушалката. Набра номера. Отсреща не отговориха. Той остави съобщение деканът да му се обади, после уморено стана и тръгна към банята да се наплиска със студена вода. Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, не нито един от симптомите не е останал без обяснение… Карас тревожно погледна отражението си в огледалото. Беше ли пропуснал нещо? Какво? Миризмата на кисело зеле. Обърна се, взе кърпа от закачалката и избърса лицето си. Не, това може да се обясни със самовнушение, напомни си той. А и имаше данни, че понякога хората с психични заболявания са способни да карат телата си да излъчват различни миризми.

Карас избърса ръце. Тропането. Отварянето на чекмеджето. Телекинеза? Наистина ли? Нима вярвате в тия неща? Изведнъж той осъзна, че не разсъждава трезво. Карас метна кърпата на закачалката. Уморен съм. Твърде уморен. И все пак нещо дълбоко в него отказваше да се предаде, да остави детето в лапите на нелепи теории и догадки от кървавата история на страдащия човешки разум.

Излезе от общежитието, бързо тръгна към сивата каменна сградата на университетската библиотека, влезе и разтвори указателя за периодични издания. След като намери каквото търсеше, той седна на една дълга дъбова маса с научно списание, в което имаше статия за явлението полтъргайст от видния немски психиатър Ханс Бендер. Няма съмнение, реши йезуитът когато стигна до края. След дълги години грижливо документиране, филмиране и наблюдение в психиатрични болници нямаше съмнение, че телекинезата съществува. Но! Никъде не се споменаваше за демонично обсебване; преобладаваше хипотезата, че явлението представлява „управлявана от мисълта енергия“, освобождавана подсъзнателно и най-често срещана — отбеляза Карас — сред юноши и девойки в моменти на „изключително високо вътрешно напрежение, ярост и безсилие“.

Карас леко разтърка с юмруци ъгълчетата на уморените си очи и отново изброи симптомите на Ригън, докосвайки всеки един от тях, също като хлапе, което върви край ограда и не пропуска да пипне нито един стълб. Питаше се какво е изтървал.

И уморено стигна до отговора. Нищо.

Тръгна към дома на госпожа Макнийл. Уили му отвори и го отведе до кабинета. Вратата беше затворена. Уили почука.

— Отец Карас — съобщи тя и отвътре долетя унил глас: „Да влезе.“

Карас влезе и затвори вратата. Крис се подпираше на барчето, с гръб към него.

— Здравейте, отче — поздрави тя, без да се обръща, с дрезгав, тих и отчаян глас.

Разтревожен, свещеникът се приближи до нея.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм, отче. Наистина.

Карас се намръщи и тревогата му нарасна. В гласа на Крис звучеше напрежение, а ръката, която закриваше лицето й, трепереше. Тя се обърна към него и отпусна ръка, разкривайки измъчено лице с трескави очи.

— Какво става? — попита Крис. — Нещо ново?

Карас я огледа внимателно, преди да отговори.

— Най-новото е, че прочетох клиничните протоколи и…

— Да? — вметна напрегнато Крис.

— И вярвам, че…

— Какво вярвате, отче Карас? Какво?

— Откровеното ми мнение е, че в момента за Ригън ще бъде най-добре да получи сериозна психиатрична помощ и подходящо лечение.

Крис мълчаливо погледна Карас, очите й леко се разшириха и тя бавно поклати глава.

— В никакъв случай!

— Къде е баща й? — попита Карас.

— В Европа.

— Казахте ли му какво се е случило?

— Не.

— Мисля, че би било добре, ако той дойде тук.

— Вижте, няма нищо по-добро от това той да стои далече от нас! — избухна внезапно Крис с висок и треперещ глас.

— Мисля, че трябва да го повикате.

— Защо?

— Това може да…

— Помолих ви да прогоните демон, по дяволите, не да ми домъквате още един! — извика истерично Крис. — Какво стана с екзорсизма?

— Слушайте…

— За какво ми е Хауърд, по дяволите?

— За това можем да поговорим по-късно, когато…

— Говорете сега, дявол да го вземе! Каква полза ще има от Хауърд точно сега?

— Има голяма вероятност заболяването на Ригън да произтича от чувство на вина за…

— Вина за какво? — изписка Крис с безумен поглед в очите.

— Може би…

— За развода? Всички онези психиатрични измислици?

— Вижте…

— Ригън се чувства виновна, защото уби Бърк Денингс! — изкрещя Крис и притисна юмруци към слепоочията си. — Тя го уби! Уби го и ще я затворят; ще я затворят! Боже мой, Боже мой…

Крис избухна в ридания и се свлече надолу. Карас я подхвана и я поведе към дивана.

— Успокойте се — тихо повтаряше той. — Всичко ще е наред.

— Не, те… ще я затворят — хлипаше Крис. — Ще я… ще я…!

— Хайде, успокойте се. Карас отпусна Крис на дивана, помогна й да си легне, после седна на ръба и хвана ръцете й. През главата му прелитаха трескави мисли. За Киндерман. За Денингс. За сълзите на Крис. Всичко му се струваше нереално.

— Успокойте се… всичко е наред… няма страшно… всичко ще бъде наред…

Скоро риданията престанаха и той й помогна да седне. Донесе й чаша вода и пакет хартиени кърпички, които откри на лавицата зад бара, после седна до нея.

— Ох, радвам се — изхълца Крис и си издуха носа.

— Радвате ли се?

— Да, радвам се, че си излях мъката.

— А, да… да, това е добре.

Тежкият товар отново притисна плещите на йезуита. Напразно се предупреждаваше: Млъкни! Не казвай нищо повече!

— Искате ли да ми кажете още нещо? — тихо попита той.

Крис кимна и отговори глухо:

— Да. Да, искам.

Тя избърса очи и заговори объркано и пресекливо: за Киндерман; за ивицата хартия, откъсната от книгата за вещиците; за убеждението си, че преди да умре, Денингс е бил в спалнята на Ригън; за невероятната сила на Ригън и за образа на Денингс, който смяташе, че е видяла в извъртяната на 180 градуса глава. След като свърши, Крис изтощено зачака реакцията на Карас. Той понечи да отговори откровено, но видя умолителния й поглед и тихо каза:

— Не можете да сте сигурна, че го е направила.

— Ами извъртяната глава на Бърк? Ами онова, което каза?

— Вие сте се ударили в стената — каза Карас. — Били сте в шок. Сторило ви се е.

Крис го погледна с изгаснали очи и тихо отвърна:

— Не. Бърк ми каза, че го е направила. Блъснала го през прозореца и го убила.

Зашеметен, свещеникът я изгледа с недоумение, но веднага се опомни.

— Дъщеря ви страда от душевно разстройство — възрази той — и думите й не значат нищо.

Крис поклати глава.

— Не знам — прошепна тя едва чуто. — Не знам дали постъпвам правилно. Мисля, че е тя и че може да убие още някого. Не знам… — Тя обърна към него хлътналите си, безнадеждни очи и попита с дрезгав шепот:

— Отче, какво да направя?

Карас въздъхна. Тежестта върху плещите му се превърна в бетонен блок и той изведнъж осъзна, че тя никога няма да го напусне.

— Вече сторихте каквото трябваше — каза той. — Споделихте с някого. Споделихте с мен. Сега оставете аз да реша кое ще е най-добро. Съгласна ли сте? Ще разчитате ли на мен?

Крис избърса очи с опакото на китката си и кимна.

— Да. Разбира се. Така ще е най-добре. — Тя опита да се усмихне и безсилно добави. — Благодаря ви, отче. Много благодаря.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Да.

— Тогава ще ми направите ли една услуга!

— Разбира се. Каква?

— Излезте и идете на кино.

За момент Крис го изгледа с недоумение, после се усмихна и поклати глава.

— Мразя да ходя на кино.

— Тогава идете на гости при някой приятел.

Крис го погледна сърдечно.

— И тук си имам приятел — каза тя.

— Вярно. Но сега си починете, моля ви. Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Карас отново размишляваше.