Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.

— Я виж ти — изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. — Значи ти си бил… теб са изпратили! — продължи самодоволно тя. — Е, значи няма от какво да се страхуваме.

— Да, така е — отговори Карас. — Аз съм твой приятел и искам да помогна.

— Тогава разхлаби тия ремъци — изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.

— Пречат ли ти?

— Изключително. Досадни са. Адски досадни.

В очите припламна потайно, лукаво веселие.

Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.

— Боя се, че може да се нараниш, Ригън — каза той.

— Аз не съм Ригън — изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.

— Да, разбирам — кимна Карас. — Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Аз съм дяволът.

— А, добре. Сега можем да поговорим.

— Да си побъбрим?

— Както кажеш.

— Да, би ми било приятно — каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. — Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.

Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.

— Значи искаш да кажеш, че си дяволът?

— Уверявам те.

— Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?

— Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. — Тихичък смях. — Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.

Невероятно, помисли си Карас.

— Но милосърдното деяние — възрази той — е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се — Карас сви рамене, — освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.

— Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.

Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица“?

— Кой Ирод? — попита той. — Били са двама. За юдейския цар ли говориш?

— Не, говоря за тетрарха на Галилея! — повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: — Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.

— Много съблазнително.

— Бива ме в съблазните.

— Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?

— Аз съм дяволът, глупако!

— Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.

— Ти нямаш вяра.

Карас настръхна. Помълча.

— Вяра в какво?

— В мен, скъпи ми Карас, в мен! — Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. — Все искате доказателства, разни поличби в небето!

Карас едва успя да запази самообладание, докато отговаряше:

— Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?

— Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.

— Мислех, че можем да проверим знанията ти.

— О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка — злорадо съобщи съществото с облика на Ригън — е Титикака в Перу! Доволен ли си?

— Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.

— А, разбирам. Например?

— Къде е Ригън?

— Тя е тук.

— Къде „тук“?

— В прасенцето.

— Нека да я видя.

— Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!

— Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.

— Много сладка путчица — изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. — Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.

— Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. — Карас сви рамене. — Очевидно не си дяволът.

— Аз съм! — изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. — Аз съм!

— Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.

— Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! — изсъска яростно съществото. — Измисли си число от едно до сто!

— Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.

Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.

— Не, нищо няма да ти докаже, Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.

— Защо говориш в множествено число? — попита Карас с жив интерес.

— Защото сме една малка компания в прасенцето — долетя отговорът. — О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная. А междувременно ме мъчи ужасен сърбеж на едно място, до което не мога да стигна. Би ли разхлабил колана за малко? Само за миг.

— Не. Кажи ми, къде те сърби и аз ще те почеша.

— Ах, лукава лисица!

— Покажи ми Ригън и може да разхлабя единия ремък — предложи Карас. — При условие…

Изведнъж той замръзна, когато видя срещу себе си очи, разширени от ужас, и уста, зяпнала в безмълвен вик за помощ, ала сетне личността на Ригън изчезна сред шеметно, хаотично редуване на различни черти.

— За Бога, би ли бил тъй любезен да махнеш тия шибани колани? — попита глас с отсечен британски акцент. След миг се завърна сатанинският образ. — Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! — изграчи той и отметна глава в див смях.

Зашеметеният Карас се облегна назад и отново усети студените тръпки по тила си, вече по-осезаеми.

Съществото, наречено Ригън, спря да се смее и втренчи в него подигравателен поглед.

— Усещаш ли студен допир? Между другото, майка ти е тук с нас, Карас. Искаш ли да й оставиш съобщение? Ще се погрижа да го получи.

Подигравателен смях. И изведнъж Карас скочи от стола, за да избегне струя повърнато. Струята закачи част от пуловера и едната му ръка.

Пребледнелият свещеник се вгледа в леглото. Ригън се изкиска победоносно, виждайки как повърнатото капе от ръката му на килима.

— Ако е вярно — глухо изрече свещеникът, — трябва да знаеш малкото име на майка ми.

— О, знам го.

— Кажи го тогава.

Съществото изсъска; очите блестяха диво; главата леко се люшкаше като глава на змия.

— Кажи го тогава — повтори Карас.

Ригън изрева като ранен бивол, викът прониза капаците и зазвънтя в стъклото на широкия панорамен прозорец. Очите и се извъртяха назад. Карас изчака още малко, после погледна ръката си и излезе от стаята. Ревът не спираше.

Крис бързо се отлепи от стената и погледна смаяно пуловера на йезуита.

— Какво стана? Повърна ли?

— Ще ми дадете ли кърпа? — попита Карас.

Крис бързо посочи към края на коридора.

— Банята е натам. Карл, влез да я видиш — нареди тя през рамо докато следваше свещеника към банята. — Много съжалявам!

Йезуитът застана пред мивката.

— Давате ли й успокоителни? — попита той.

— Да, либриум. Хайде, свалете пуловера и се измийте.

— Каква доза? — попита Карас, дърпайки пуловера с чистата си ръка.