— А ти откъде научи? — недоумяваше Джан Лоренцо.
— Жена като мен, подписала не едно и две подобни споразумения, чува какво ли не.
Джан Лоренцо се засмя и махна за сметката.
— Вече е платена, синьор — рече метрдотелът и кимна към масата на Паоло. — От вашия приятел от училище.
— Много мило от негова страна — вдигна вежди Джан Лоренцо.
— От нейна — напомни му графинята.
— Извини ме за момент. Искам да им благодаря. — Джан Лоренцо стана от мястото си и бавно прекоси пълния ресторант.
— Здравей, как си? — Паоло се бе изправил още преди да стигне до масата им. — Познаваш моя малък ангел, нали? — добави той, като се усмихна на съпругата си. — Нима би могъл да я забравиш?
Джан Лоренцо пое ръката на Анджелина и леко я целуна.
— Никога няма да забравя и вълшебната ви сватба.
— Медичите биха позеленели от завист — рече Анджелина.
Джан Лоренцо леко се поклони, за да отвърне на милия жест.
— Ти вечеря с графиня Ди Палма, нали? — отбеляза Паоло. — Тя има нещо, което моят малък ангел много иска да притежава. Надявам се, че ти е клиентка, а не приятелка, защото когато моят малък ангел поиска нещо, аз съм готов на всичко, за да го получи.
Джан Лоренцо отново предпочете да замълчи. Никога не забравяй, бе казал баща му веднъж, само ресторантьорите приключват сделките си в ресторанта — когато ти връчат сметката.
— И тъй като в тази област съм пълен невежа — продължаваше да бъбри Паоло, — а ти си всепризнат авторитет, ще те помоля да действаш от името на Анджелина.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Джан Лоренцо.
В този момент пред съпругата на Паоло се появи шоколадов трюфел и купичка сметанов сос.
— Чудесно! — заяви Паоло. — Ще се виждаме по-често.
Джан Лоренцо се усмихна и стисна ръката на стария си приятел. Не беше забравил последния път, когато Паоло бе изразил подобно желание. Но в края на краищата хората говорят подобни неща от чиста любезност. Той се обърна към Анджелина и й се поклони, преди да се върне при графинята.
— Време е да тръгваме — рече той, поглеждайки часовника си. — Иска ми се утре сутрин да хвана първия самолет за Рим.
— Успя ли да продадеш моя Каналето на приятеля си? — попита графинята, като се изправи.
— Не — отвърна Джан Лоренцо и махна към масата на Паоло. — Но той обеща да поддържаме връзка.
— Скоро ли ще се видите?
— Трудно ще се осъществи — призна Джан Лоренцо, — тъй като не ми даде телефона си, а по всяка вероятност синьор и синьора Кастели не фигурират в указателя.
На следващата сутрин Джан Лоренцо взе първия самолет за Рим. Картината щеше да го последва. Още щом прекрачи входа на галерията, секретарката излетя от кабинета му.
— Паоло Кастели вече два пъти звъня — задъхано изрече тя. — Моли за извинение, че не ви е оставил номера си, и попита дали ще бъдете така добър да му звъннете, щом се появите.
Джан Лоренцо спокойно влезе в кабинета си, седна пред бюрото и се опита да събере мислите си. След малко набра номера от листчето, оставено от секретарката. Вдигна иконом, който го прехвърли на секретарка, а тя го свърза с Паоло.
— Откакто си тръгна снощи, моят малък ангел няма миг покой — започна Паоло. — Веднъж е гостувала на графинята и е запозната с прекрасната й колекция. Чуди се дали поводът да вечеряш с тази дама не е…
— Едва ли е разумно да обсъждаме въпроса по телефона — прекъсна го Джан Лоренцо, чийто баща го бе научил и на друго: малко вероятно е да сключиш сделка по телефона, преговаряй очи в очи. Познавачът показва картината на клиента, дори му позволява да я окачи в дома си и да я задържи няколко дни. Ключовият момент настъпва, когато купувачът сметне, че картината вече му принадлежи.
— В такъв случай трябва да се върнеш във Венеция — отсече Паоло. — Пращам ти частния самолет.
Джан Лоренцо отлетя за Венеция следващия петък. На пистата го очакваше ролс-ройс, който го откара във Вила Роза.
На входа го посрещна иконом и го поведе нагоре по мраморно стълбище до нещо като отделен апартамент с голи стени — мечтата на всеки познавач на изкуството. Джан Лоренцо си припомни колекцията, събирана от баща му за Аниели в продължение на трийсет години, сега оценявана като една от най-ценните частни колекции.
По-голямата част от съботния ден — с изключение на часовете за хранене — Джан Лоренцо прекара в компанията на Анджелина, която го разведе из 142-те стаи на Вила Роза. За негова изненада домакинята далеч надмина очакванията му.
Анджелина действително имаше желание да сложи началото на своя колекция от произведения на изкуството и бе посетила повечето големи галерии по света. Джан Лоренцо откри, че й липсва единствено смелост да осъществи намерението си — напълно разбираемо за това единствено дете на баща, издигнал се от нищото. В същото време не й липсваха познания и — колко изненадващо — вкус към изящното. Джан Лоренцо се засрами от предубеждението си, основано единствено на прочетеното в пресата. Чувстваше се приятно в компанията на Анджелина и дори започна да се чуди какво е открила у Паоло тази срамежлива и образована млада жена.
На вечеря Джан Лоренцо на няколко пъти долови обожанието, с което Анджелина гледа съпруга си, макар че дори не посмяваше да го прекъсне.
На другия ден на закуска Анджелина не каза и дума. Едва когато Паоло предложи съпругата му да покаже на госта градината, малкият ангел отново се съживи.
Анджелина поведе Джан Лоренцо на разходка из градината, разположена на шейсет акра, в която нямаше никакви постройки, скулптури, нито дори навес, където да се скрият от слънцето. На всяко негово предложение домакинята реагираше с въодушевление, готова да го последва, стига той да й подаде ръка.
На вечеря не тя, а Паоло потвърди, че неговият малък ангел има желание да направи велика колекция в памет на покойния си баща.
— Но с какво ще започнем? — попита той, като се пресегна през масата, за да хване ръката на жена си.
— Може би с един Каналето? — подхвърли Джан Лоренцо.
През следващите пет години Джан Лоренцо непрестанно сновеше между Рим и Венеция — уговаряше графинята за поредната картина, след което я отнасяше във Вила Роза. С всяка скъпоценна добавка към колекцията апетитът на Анджелина растеше. Джан Лоренцо се видя принуден да пътува до далечни краища като Америка, Русия и дори Колумбия, за да бъде доволен „малкият ангел“ на Паоло.
Анджелина изпадаше във възторг от всеки нов шедьовър, представен от Джан Лоренцо — Каналето, Караваджо, Тинторето, Белини и Да Винчи, да не говорим за чуждоземните художници. Джан Лоренцо запълни малкото останали празни места по стените, докара статуи от всички краища на света, за да бъдат изложени на обширната морава — Мур, Бранкузи, Епстайн, Миро, Джакомети и любимеца на Анджелина, Ботеро.
С всяка нова покупка Джан Лоренцо й носеше и книга за художника. Анджелина я поглъщаше на един дъх и настояваше за следващата. Тя се превърна не само в най-важният клиент на галерията, но бе и най-старателната ученичка — леката закачка с Каналето прерасна в разюздано приключение с почти всички велики европейски майстори. А от Джан Лоренцо се очакваше непрестанно да доставя все нови и нови любовници — една страст, която доближаваше Анджелина до Екатерина Велика.
Джан Лоренцо се намираше в Барселона — гостуваше на свой клиент, принуден да се раздели с „Раждането на Христос“ от Мурильо заради неплатени данъци, — когато научи новината. Тъкмо спореха относно цената — твърде висока според галериста, макар да не се съмняваше, че Анджелина няма да се поколебае, — когато позвъни секретарката му. Джан Лоренцо хвана следващия самолет за Рим.
Всички вестници без изключение надълго и нашироко коментираха смъртта на Анджелина Кастели. Масивен инфаркт я бе покосил в градината, докато се опитвала да премести някаква статуя.