Докато крупието се готвеше за следващото завъртане, Хенри прибра новополучения чип в джоба на сакото си и постави отново на червено първия.

Колелото се завъртя, топчето също и този път се спря на черно 4. Този път лопатката прибра и неговия чип. Две залагания и Хенри бе на нула. Следващия път постави друг синьо-бял чип на червено. Беше си дал сметка, че доста време щеше да му отнеме да замени цялата сума, която носеше в брой, за чипове, но за разлика от повечето картоиграчи Хенри беше търпелив човек. След малко ръката му остави поредния чип на червено.

Минаха три часа, докато обърне 2970 лири в чипове, без да събуди подозрение. Най-сетне напусна масата и се отправи към бара. Ако някой го беше наблюдавал внимателно, щеше да разбере, че той става от мястото си без загуба, но и без печалба. Но тъкмо това беше и неговата цел. Да обмени излишъка от пари в брой за чипове, за да може да проведе и втората част от плана си.

Приближи до бара с изпразнената чанта „Гладстон“ и джобове, пълни с чипове. Настани се до някаква жена, която очевидно беше сама. Нито той я заговори, нито тя прояви някакъв интерес към него. Когато Анджела си поръча поредното питие, Хенри се наведе и изсипа съдържанието на джобовете си в отворената й дамска чанта, оставена на пода до нея. Когато барманът се приближи да вземе поръчката му, видя, че столчето е празно и посетителят вече се е насочил към изхода.

Управителят отвори вратата пред него.

— Надявам се скоро отново да ви видим при нас, господине.

Хенри кимна, без да си прави труда да обяснява какви са по-нататъшните му намерения. Щом се озова на улицата, той се насочи към спирката на метрото, но едва след като зави зад ъгъла, започна да си подсвирква.

Анджела се наведе и затвори чантата, но не и преди да изпие питието си. По-рано същата вечер двама непознати един след друг й бяха предложили компанията си и тя се бе почувствала много поласкана. Слезе от високия стол и се отправи към малобройната опашка пред гишето на касата. Когато дойде нейният ред, тя избута напред купчината жетони и зачака.

— В брой или чек, госпожо? — попита касиерът, след като преброи чиповете й.

— Чек, моля — отвърна тя.

— На чие име да бъде?

След миг колебание Анджела отговори:

— Госпожа Рут Ричардс.

Касиерът написа името и сумата от 2930 лири и подаде чека през малкото прозорче. Анджела погледна документа и се усмихна. Хенри беше загубил 40 лири. Спомни си как я беше уверил, че след година парите ще се изравнят. А и беше обяснил, че целта му е не да печели, а да обърне парите в чипове, срещу които тя да получи чек, който никой след това нямаше да може да проследи.

Анджела си тръгна без много шум от казиното и на вратата забеляза, че управителят разговаря с някакъв клиент, а от думите, които дочу, схвана, че човекът е загубил доста сериозна сума. Хенри я беше предупредил, че управата на казината се интересува по-скоро от спечелилите, отколкото от загубилите. И тъй като й предстоеше често да напуска казината с по-съществени суми, беше най-добре да не привлича излишно внимание към себе си.

Един от важните пунктове в плана на Хенри бе те двамата по никакъв начин да не афишират познанството си. Нито когато идва да вземе парите, нито когато пуска чиповете в чантата й. Не искаше никой да ги свързва по какъвто и да е начин. Макар и с неохота, Анджела се съгласи. Другото, на което новият й финансов съветник много държеше, беше тя да има помощници при събирането на даренията по време на приемите.

— Намери доброволци, които да вършат тази работа. Дори нещо да се обърка, така никой няма да хвърли подозрение върху теб.

В центъра на Лондон имаше сто и дванайсет казина, ето защо не се налагаше да посещават едно и също място повече от един път в годината.

През следващите три години Хенри и Анджела си взимаха отпуска по едно и също време, но никога не отиваха на едно и също място. Това се случваше обикновено през август. По думите на Анджела месецът бил сравнително мъртъв период за нея, а от септември до декември Хенри не искаше да отсъства от града, защото само в неделя бе сигурно, че Анджела няма ангажименти, а с приближаването на Коледа те зачестяваха и се случваше да организира приеми и на обяд, че и по няколко в един ден.

Хенри написа основните правила, но Анджела настоя да се включи допълнително условие, според което, ако някоя организация не успее да достигне средствата, набрани предходната година, да не се отклоняват пари. Въпреки това допълнение чантата „Гладстоп“ рядко си тръгваше празна.

Двамата продължиха да се срещат в неговия офис веднъж годишно за приключване на финансовата година на фирмата на госпожа Форстър. Няколко дни след това те обикновено вечеряха в „Ла Бача“. По време на тези срещи никой от тях не споменаваше, че тя е успяла да източи през тези три поредни години 267900, 311150 и 364610 лири и след всеки прием в някоя от многобройните сметки на името на госпожа Рут Ричардс постъпваха пари. Друга важна задача на Хенри бе да влага разумно набраните средства, като не забравя, че не е комарджия по природа. Едно от предимствата да преглеждаш чуждите сметки е, че без много усилия можеш да предвидиш кой ще има добра година. Тъй като чековете не бяха нито на негово, нито на нейно име, никога печалбите от капиталовложенията не можеха да бъдат свързани с някого от тях.

След като закръглиха първия милион, Хенри реши, че могат да рискуват с една вечеря, за да отпразнуват победата. Анджела поиска да отидат в „Мосиманс“ на Уест Холкин Стрийт, но той отхвърли идеята. Ангажира маса за двама в „Ла Бача“. Нямаше смисъл да привличат излишно внимание.

По време на тази важна вечеря Хенри направи две предложения, с първото Анджела с радост се съгласи, но предпочете да не коментира второто. Хенри я бе посъветвал да прехвърли милиона в офшорна сметка на островите Кук, а той да продължи с досегашната инвестиционна политика. Препоръча й да прави това всеки път, когато се закръглят поредните сто хиляди.

— Съгласна съм — вдигна чаша тя. — А каква е втората точка от дневния ред, господин председател? — попита закачливо.

Хенри разказа подробно втората част от плана в случай на непредвидени обстоятелства, нещо, за което тя не искаше да помисля дори.

Най-сетне и Хенри вдигна чашата си за наздравица. За първи път започна да мисли с надежда за времето на своето пенсиониране и за прощалното тържество с колегите по случай шейсетия му рожден ден.

Шест месеца по-късно президентът на „Пиърсън, Клътърбък & Рейнолдс“ разпрати покани до всички работещи във фирмата, с които ги канеше на по чаша вино в тризвезден хотел наблизо, за да отпразнуват пенсионирането на Хенри Престън и да му благодарят за четирийсетгодишната вярна служба на компанията.

Хенри не успя да присъства обаче, тъй като прекара своя шейсети рожден ден зад решетките, и то заради някакви си 820 лири.

Госпожица Флорънс Бленкинсоп два пъти провери сметките си. Оказа се, че и първия път бе събирала вярно. Липсваха 820 лири от сумата, с която си бе записала, че разполагат, преди в балната зала да се появи неканеният посетител с раиран костюм, който носеше малка пътническа чанта и отнесе в нея парите в брой. Не можеше да е Анджела, в края на краищата тя бе нейна ученичка още в манастира „Сейнт Катрин“. Госпожица Бленкинсоп отмина разминаването в сметките, решила, че грешката е нейна, още повече че набраните средства тази година превишаваха миналогодишните.

Следващата година щяха да отбележат стогодишнината на манастира и тя вече правеше планове за благотворителния бал, който щяха да дадат тогава. Беше предупредила членовете на своя комитет да се стягат, ако искат да поставят рекорд в набирането на средства в чест на юбилея. Госпожица Бленкинсоп се бе пенсионирала преди седем години като директорка на училището към „Сейнт Катрин“, но се държеше с жените от комитета сякаш бяха тийнейджърки.