Джем от предишен опит знаеше как се чувства в момента Айдан.

Също така беше наясно, че изпитва доволство от раната, която й причини.

И въпреки това се усмихваше доволно.

Тогава Айдан си мислеше, че когато човек е готов да изживее онова, което случайността му предлага, тогава животът се променя много по-бързо, отколкото ако промените са планирани. Сподели това с Джем, но той само иронично се усмихна:

— В повечето случаи човек сам си подготвя случайностите.

Джем подлагаше всичко на съмнение и успяваше да посее семенцето му и в главите на околните. Сега Айдан се замисли, дали тяхната среща, която разтърси и промени живота й из основи, е била случайност, или…

В дните и нощите, последвали онази нощ, за която Айдан си казваше, че е „страхотно падение“, беше напрегната и раздразнителна. Някои вечери изобщо не можеше да заспи. Ставаше и пушеше цигара след цигара в салона. Опитваше се да разбере поведението на Джем. Колкото и да се напрягаше, не можеше да проумее какво иска, какво се опитва да направи този мъж. Върна се назад в мислите си, припомни си всичко — първата среща, после разговора при басейна, по-сетнешните им разговори, но не можеше да намери нищо, което да й помогне да разгадае нежеланието у Джем.

Мисълта, че беше отхвърлена, се бе забила като кукичка в мозъка й и колкото повече се опитваше да я извади, толкова раната ставаше по-голяма и боляща. В един момент й мина през ума дали да не отиде при Джем и да го попита направо „Защо“, но усещаше, че това ще я унизи още повече, и се отказа. Правеше — струваше, мислите й се въртяха все около онова, което отвори рана в душата й, и срама, който изпитваше от това. Изведнъж й ставаше горещо, лицето й се зачервяваше. Мисълта, че беше отхвърлена, объркваше всичките й останали мисли и чувства.

Цялата й същност, навици, характер, принципи се бунтуваха срещу неразборията в душата й — някогашната Айдан се бореше със сегашната объркана жена.

Няколко дни живя като на сън, после реши да потърси спасение в работата — работеше като луда — сутрин от тъмно, вечер до тъмно и, разбира се, този опит да приведе душата си в ред, не остана незабелязан от околните.

По принцип беше работлива, но новото й състояние хвърли в смут колегите й особено останалите заместник-директори, които видяха в това опит за конкуренция и заплаха за бъдещето си. Всички я дебнеха изкъсо. Подобно на дивите животни в африканската савана — когато дъждовният период отмине и реките пресъхнат, за глътка вода или за парче месо са готови да се разкъсат едни други. Хапливи шеги, скрити намигвания, уж случайно зададени въпроси, клюки, сплетни — всичките за една хапка повече месо — длъжност, за една глътка вода — премия, повече. Както за дивите зверове светът е саваната, така и за тях работното място е светът. Тези хора не се вълнуваха от неща, които не засягаха техния свят или които нямаха отношение към положението им в службата — не четяха книги, не се интересуваха от политика, освен ако не ги засягаше пряко, но бяха особено чувствителни и към най-малката промяна или размърдване в своя свят. И Айдан беше една от този странен затворен свят — пещера, и в нея дремеха същите инстинкти. Беше свикнала да използва ума, знанията, силата, прозорливостта си, за да опознае и успее в този свят. Сега, за да се спаси от сътресенията и объркаността, които изживяваше навън, реши да се спаси, хващайки се здраво за нещата в „пещерата“ — това обаче плашеше останалите и ги караше да настръхват.

Един късен следобед Сема, която беше другата жена заместник-директор, надникна в стаята на Айдан.

— Още ли работиш?

Сема и Айдан се конкурираха както с останалите, така и помежду си. И конкуренцията между тях двете беше по-жестока от тази между мъжете. Мъжете се борят помежду си за нещо, което по принцип е естествено — мъж, директор на банка, но с жените не е така. Те се борят, за нещо, което принципно не е присъщо на тях — жена директор. И докато мъжете, въпреки амбициите си, можеха да се обединят против жената директор, то такова съглашение между две жени бе невъзможно. За да успеят, жените трябваше да са по-агресивни от мъжете.

— Трябва да приключа някои неща — гласът й прозвуча любезно, но хладно.

— Май си решила на всяка цена да станеш генерален директор.

— Не, за какво ми е да ставам директор, смятам направо да купя банката.

Видно бе, че Айдан каза това, защото не й се говореше със Сема и че това беше просто приказка. И Сема го знаеше, но въпреки това още на следващия ден не пропусна да обиколи една по една стаите на останалите заместник-директори и уж пиейки кафе с тях, да им предаде думите на Айдан.

— Не мога да кажа, че не го заслужава — с това започваше разговора си Сема — Айдан не е като нас. Всички имаме амбиции, но нейните са нещо друго… Знаете ли какво ми каза? „Не ми е достатъчно да стана директор“ — ми каза — „Аз смятам да купя банката.“ Все едно директорството й е в кърпа вързано, та виж за какво се е замислила…

Успелите жени уж са интелигентни, уж са над нещата, но и в тях дреме махленската клюкарка. На някои от по-близките си колеги Сема не пропусна да каже:

— Скъпата Айдан, когато изживява оргазъм, и тогава сигурно крещи: „Ще стана генерален директор! Ще стана генерален директор!“

Клюките естествено стигнаха и до ушите на Хасан. Дойде в стаята й и с искрена загриженост я попита:

— Ти какво каза на Сема? Вдигнала е на крак цялата банка.

По друго време това щеше да я ядоса и да я накара да предприеме мерки, за да заздрави позициите си, да сплоти поддръжниците. Казано накратко щеше да направи една „кафе обиколка“ и да опровергае думите на Сема, но нямаше да се натъжи. Но сега, когато беше отхвърлена и пренебрегната, когато се съмняваше в ума и женствеността си, думите на Сема я караха да се почувства като спънала се и паднала по очи на земята, нямаща сили да се изправи. Сянката на поражението, която я преследваше в личния й живот, започна да пада и върху работата й. Започна да се страхува — от всекиго и от всичко, от живота. Прииска й се да избяга — нещо, което й беше неприсъщо.

Използва предстоящото утре събрание като претекст, взе необходимите документи и след обяд излезе от работа. Искаше й се да се прибере вкъщи, да си легне, да си почине, да се скрие под одеялото и ако е възможно, да поспи. Единственото й желание в момента беше да стане вечер и Халюк да се прибере вкъщи. Неговата обич щеше да й вдъхне вяра и да й върне силата. Той бе нейната крепост, освен него на никого не можеше да се довери, при никого не можеше да се подслони.

Денят беше горещ. Притеснена слезе от колата. Влизаше вътре, когато един мъжки глас я попита:

— Как си?

Позна гласа. После си спомни, че тогава космите на тила й настръхнаха. Продължи да върви, само леко извърна глава:

— Благодаря, добре.

Не го попита „Ти как си?“3

Но Джем се държеше така, все едно не забелязваше студенината в гласа й. Тонът, поведението, начинът, по който й отвори вратата и я подкрепи по лакътя, докато влизаше — всичко излъчваше приятелство и близост. Беше си внушила незабелязано за самата себе си, че ако един ден се срещне с Джем, ще се държи сдържано и студено, затова неговата топлота и близост сега я учудиха. Както след всяка среща с Джем, и сега в душата й настана смут. Започна да си мисли: „Аз ли не разбирам какво се случва, или го разбирам погрешно?“

Чувстваше се самотна и уязвима, но дружелюбното отношение на човека, предизвикал тези й чувства, неочаквано бързо разсея съмненията й. За това толкова кратко време всичко се промени по магически начин — нещата, които й се струваха важни, неочаквано изгубиха смисъла си, увереността й се върна, от чувството за поражение не остана и следа, мъката и болката изчезнаха. Душата й олекна, почувства се окрилена и дори не забеляза, че всичко се бе случило само благодарение на приятелските нотки в гласа на Джем.