Не се върна в спалнята, преди Халюк да заспи. Стоя сама с мислите си.

Опитът с Халюк само й показа, че ще отиде отново при Джем, но се боеше, че той може да не я пожелае. Изпита истински страх за бъдещето си.

Отсъствието на някои неща ги прави по-осезаеми от присъствието им.

Очакваше Джем да й се обади, затова всеки път, когато телефонът звъннеше, душата й трепваше, бързо протягаше ръка към слушалката. И когато не чуеше отсреща очаквания глас, болката и разочарованието й се засилваха още повече. Мислите й непрекъснато бяха заети с Джем — защо не й се обажда, опитваше се да открие причината.

Ако Джем се беше обадил, по всяка вероятност нямаше да присъства толкова много в съзнанието й, но той не се обаждаше и интересът на Айдан към странната им връзка нарастваше. Мислейки си за него, интересът й към Джем приемаше все по-нови форми и измерения.

От една страна, дори и насън си мислеше за Джем — любопитството я гореше отвътре като огън, от друга страна, не намирайки отговор на въпросите, които я измъчваха, се чувстваше разсеяна, уморена, съсипана и освен за него, не можеше да концентрира мислите си върху нищо друго.

Това, че не чуваше желания глас, още повече засилваше привързаността й към собственика на този глас. Нито една дума, казана от Джем, може би нямаше да я впечатли и да предизвика такова сътресение в душата й, колкото мълчанието му.

Множеството объркани чувства в нея твърде много напомняха на любовта — гняв, тъга, любопитство, страст, страх, ревност, желанието да го види един-едничък път и да го докосне, да чуе гласа му — невъзможността да го направи я караше да страда като влюбена жена.

Единствената разлика между състоянието на Айдан и любовта беше, че се пораждаха не от присъствието, а от отсъствието на Джем.

Имаше такива моменти, в които, ако Джем се обадеше, Айдан щеше да му каже, че е много заета и не може да говори сега, и спокойно да затвори. След цялото това душевно терзание, ако чуеше гласа му, ако не напълно, то поне за известно време щеше да й даде необходимото спокойствие.

Но Джем не се обаждаше и Айдан се чувстваше малка, много малка и незначителна, гордостта й беше наранена и тя не успяваше да я излекува. Беше се оставила в плен на отчаянието, присъщо на желаещите, но нехаресани, пренебрегнати, неизбрани, отхвърлени хора. Непрекъснато мислеше за това, че не е харесвана и предпочетена — отричаше красотата, женствеността, чара, привлекателността си само защото един мъж не я желаеше. Заедно с това отричаше и цялото си съществуване. Само тя си знаеше колко желае този мъж и колко невъзможно й беше да го накара и той да изпитва същото към нея. Тази невъзможност я хвърляше в отчаяние и отваряше още по-голяма рана в сърцето й.

Бе попаднала в капан — известен, банален, но… не можеше да се измъкне от него. И най-ужасното на този капан беше, че колкото повече си мислеше как да се освободи от него, толкова повече затъваше — стигна до положение, че по-нататъшното й измъкване ставаше невъзможно. Най-мъчителната страна на пленничеството й беше, че се бе превърнала в капан за самата себе си; че собствените й мисли и чувства бяха брънките на веригата, връзваща я за този човек.

За кратко време чувствата й се превърнаха в опустошителна страст, която унищожи всичко останало в живота й — стана апатична, вяла, отнесена, винаги уморена — сутрин с мъка се надигаше от леглото, не й се говореше, не намираше сили да се съсредоточи над работата си. Лицето й помръкна, очите й загубиха блясъка си, гласът — живинката си; приличаше на болна.

Накрая вече не издържа — сама не можеше да се спаси, вярваше, че единствен Джем може да го направи. Обади му се.

Преди да каже „Здравей“, въпреки студенината и сърдитостта в гласа й, Джем я позна веднага и заговори приятелски:

— Как си?

— Благодаря, добре… Ти как си?

Топлият приятелски тон на Джем я изненада. Дни наред обаче в душата й се бяха събирали горчивина и обида, затова гласът й се луташе между предишния гняв и сегашната радост и излизаше треперлив и неравен. Гласът на Джем идваше силен, уверен, весел и тя се гневеше, че той не бе изпитал ни най-малко от мъката, която я гореше в последните дни. Но от друга страна, се радваше — след толкова дни „нежелана и нехаресвана“.

Беше наясно, че мъжът не отдаваше на връзката им такова значение, каквото тя, и не беше я превърнал в център на живота си. Но докато връзката им продължаваше, за нея беше възможност да се опита да го накара да я обикне, и колкото и да не си го признаваше, да го привърже към себе си и да си отмъсти, карайки го да изстрада същото, каквото и тя. Не беше я отхвърлил! Може и да не му беше мъчно за нея толкова, колкото й се искаше, но не беше забравил гласа й, зарадва се на обаждането й. Това дойде като цяр за ранената й гордост — може би беше малко поокършена, попремачкана, но заздравееше ли раната, и това щеше да премине.

— Какво ще правиш утре? — попита Джем.

Трескаво запрехвърля наум работите, които трябваше да свърши в банката — не бяха малко, но ако се понапънеше днес, можеше и да успее. В гласа на Джем звучеше покана и тя не искаше да изпусне момента.

— Нищо особено… Обичайните неща…

— Ела, ако ти остане време… След обяд например… Домъчня ми за тебе…

Много лесно каза „Домъчня ми за тебе.“ — в гласа му нямаше свенливост, вълнение, плам, но все пак се бе зарадвал на обаждането й и веднага я покани. В този момент за Айдан беше важно да чуе, че му липсва и че му е мъчно за нея. Не мислеше как го бе казал — нямаше сили за това.

С възможно най-равнодушен глас попита:

— Кога ти е удобно?

— Към два добре ли е?

— Добре…

Не й се говореше повече — чувстваше се изчерпана. Напрежението си беше отишло, а заедно с него — и цялата й енергия.

— До утре — каза и затвори телефона.

Уморено се облегна на стола и втренчи поглед в стената пред себе си. Нищо не мислеше, нищо не чувстваше — душата й беше опразнена. Обзе я приятна слабост като след края на дълго боледуване — не си напълно здрав, но не си и болен. Натрупаното през последните дни напрежение в миг я напусна и се успокои.

Болката, мъката, напрежението, които мъчеха душата й, подобно на гъста пролетна мъгла над полето се вдигнаха и разпръснаха и на мястото на тъмната мъгла, чието присъствие само караше хората да се съмняват и страхуват, блесна величествена светлина! Промяната настъпи толкова бързо, че на човек му беше трудно да повярва. За да се убеди в истинността на преживяванията си, опита се да си спомни какво е чувствала, преди да позвъни по телефона, но странно — не можеше да си спомни!

Душевните терзания от последните дни си бяха отишли, все едно, че никога не ги е имало и освен едно леко усещане за обида, някъде дълбоко, нищо не беше останало. Преживените страдания, мъка, съмнения, копнежи, сега бяха само думи, липсваха чувства, които да ги изпълнят със съдържание. Бяха се изгубили, подобно на мираж в гореща пустиня, бяха изчезнали в небитието и Айдан сериозно се питаше дали изобщо са били. Всъщност, преживяванията бяха свързани само с нея, затова се изгубиха толкова лесно. На Айдан тепърва предстоеше да разбере какво е истинска болка и да научи, че тя не си отива, не може да си отиде толкова лесно и винаги оставя белег.

В този момент обаче Айдан беше доволна — че товарът от плещите й беше паднал и тя живееше радостна от това.

Не след дълго изчезналите чувства придобиха съвсем друго — почти физическо измерение. Нещо се надигна в слабините й, запъпли нагоре към корема, към гърдите и спря точно по средата им — все едно една голяма птица кацна там, пляскаше с криле и не й позволяваше да диша.

Уплаши се. Гърдите й с мъка се надигаха и от това я болеше. Трябваше й доста време, за да осъзнае, че всъщност усещането за голямата птица, кацнала върху гърдите й, не беше нищо друго, освен копнеж — силен, страстен. Осъзнаваше, че в името на тази страст ще опропасти живота си, и страдаше, но от друга страна, изпитваше и неописуем сладостен трепет.