— О, ти си член на управителния съвет, така ли?

— И защо се учудваш толкова? Или се опитваш да ми кажеш, че не ставам за тази работа? Уверявам те, че се справям прекрасно. Ако видиш останалите, аз ще ти се сторя направо цвете!

— Питам сериозно, от кога си член на управителния съвет?

Джем разбра, че Айдан взима много на сериозно нещата, затова се опита да го обърне на шега:

— Аз така съм се родил, скъпа, като член на съвета… В нашия свят не се става, а се раждаш член на управителния съвет!

— Моля те, говори сериозно. От кога си член на управителния съвет?

— Малко повече от десетина години.

— И не си ми казал…

— И как да ти го кажа? „Здравей, аз съм Джем и съм член на управителния съвет!“ Така ли?

И с думи, и с поведение Джем разклащаше ценностната й система — с лекота превръщаше важните за нея неща в маловажни. Тя дни наред се опитваше да разплита задкулисни интриги, Хасан изпадаше в нервна криза, че не го избраха за директор, Еркан едва успяваше да скрие радостта си от назначението, а Джем беше член на управителен съвет и се шегуваше с това, все едно не беше нищо! Обзе я непреодолимо желание да се люби с него.

— Хайде да отидем оттатък!

Вървяха заедно по коридора. Джем леко я докосна по ръката. Айдан си мислеше за това, което щяха да правят след малко, и за онова, което бяха правили преди, когато видя, че една от вратите, покрай които минаваха, е отворена. Погледна и видя цял куп макети на сгради.

— Това какво е?

Джем побърза да затвори вратата с притеснение, което не беше виждала у него преди:

— Нищо, няма значение.

Айдан спря и отвори вратата, която Джем затвори преди малко.

Странни куполи, наклонени покриви, остри кули, тесни в основата, разширяващи се нагоре небостъргачи, стояха едни до други като пришълци от друг свят. Айдан влезе в стаята и започна да разглежда макетите един по един. До сега не беше виждала подобни сгради. Един от макетите непрекъснато се въртеше около оста си, в един много висок небостъргач течеше водопад, една от сградите приличаше на обърнат обратно чадър, покривът на друга приличаше на мидена черупка, някои покриви се приплъзваха и се отваряха ту от едната, ту от другата страна.

Погледна Джем. Усмихваше се смутено, опрян о рамката на вратата.

— Какво е това?

Темата явно не беше приятна за Джем и затова отговорът му прозвуча малко нервно:

— Макети на сгради.

— И кой ги е правил?

— Кой ще ги прави, Айдан, аз!

— Добре, а ще направиш ли истински по тях?

— Не.

Айдан го гледаше с възхищение. Най-после бе открила една хубава черта в мъжа, с който се любеше.

— И защо няма да направиш?

— Защото ще се срутват…

— Как така ще се срутват?

— Ами така! Покривът слиза на нивото на партера. Това имам предвид, като казвам, че ще се срутят.

— Но те са много хубави! Защо се срутват?

Джем въздъхна. По лицето му бяха изписани срам и притеснение едновременно. Никак не му харесваше, че Айдан го видя такъв.

— Защото не издържат на законите на статиката, затова… Може да са красиви, но не са реални. Или за построяването им трябват толкова много пари, че не си струва.

Айдан седна на пода между макетите.

— Но искаш да ги направиш, нали?

— Добре би било, ако ги направя…

— Никога не си ми споменавал, че имаш такива желания… Изобщо не предполагах такова нещо…

Джем нищо не каза.

— Не обичаш да споделяш, нали? Любиш се с мен, споделяш греха ми, пазиш тайната ми, но до ден-днешен не изпита нужда да споделиш плановете си, мечтите си… Ако вратата не беше отворена, никога нямаше да разбера това.

— Не е нещо, което си струва да знаеш, скъпа. Хайде, ела да отидем оттатък.

— От кога се занимаваш с това?

Раздразнението му не убягна на Айдан.

— Много отдавна.

— Баща ти знае ли?

— Не!

— Кой знае?

— Никой.

— До сега в живота ти никога ли не е имало човек, когото да обичаш толкова, че да споделиш с него мечтите си? Никога ли не си обичал истински жена?

— Е, сега с психоанализа ли започваме — изропта Джем. Наведе се и хвана Айдан за ръцете и й помогна да стане. — Хайде, ела! Има много по-приятни и интересни неща от психоанализата, уверявам те.

Айдан дълго, дълго гледа Джем в очите, после каза:

— Понякога много искам да разбера какво си мислиш, но не мога…

— Защото не е нещо, което може да бъде разбрано, скъпа…

Излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си. Джем си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча лек и подканващ, както преди:

— Хайде, ела…

Влизайки в спалнята, Айдан едва сдържаше радостта си:

— Аз ли съм единствената жена, която е видяла това?

— Ти… ти си тази щастливка, избрана от Бога, да види сградите, които няма да бъдат построени, защото ще се срутят.

Преди да започнат да се любят, Айдан хвана главата на Джем, и с обич я притисна до гърдите си — само за миг.

Пушеха цигара в почивката, която си дадоха. Неочаквано Айдан рече:

— Халюк заминава за два дни в Анкара. Ще оставя Селин при майка ми. Ела у нас. Искам да се любя с теб в собственото си легло.

След два дни не успяха да се срещнат. На Джем му се отвори работа. Мило и топло, за да не я обиди, се опитваше да й обясни, че не е възможно да се срещнат.

— Няма да мога. Имам работа.

В последно време често отлагаше срещите им, а това за Айдан беше кошмар. Страхуваше се да не го загуби. Винаги, когато й кажеше: „Имам работа“, й се искаше да вика, да крещи, да моли, че и да псува. Вече не можеше да фантазира за бъдещите им срещи, опитваше се да се успокоява със спомените от миналото.

Усещаше, че всеки момент ще го загуби. Предстоящата раздяла витаеше във въздуха. Не можеше да я види или пипне, но я усещаше — гореше я, душеше я, отнемаше силите и желанието й за живот. Опитваше се да разбере защо го губи. Понякога го свързваше с непостоянството на Джем, друг път с егоизма му, но повечето пъти търсеше грешката в себе си.

По времето, когато разбра, че Джем подготвя бягството си, за да не изпадне в нервна криза — да започне да се смее или плаче и да не полудее, започна да си търси занимания, които да отклонят мислите й в друга посока: обсъди проектите с новия директор, въпреки протестите обзаведе отново къщата на дойката си, обиколи всички входове на комплекса и организира кампании за построяването на надлези пред всеки изход, за подмяна на системата за поливане, за смяна на детелината в градината с английски райграс, едва ли не почука на всяка врата в комплекса и се запозна с всички. Тогава, както майка й и каза, беше обладана от някаква „луда енергия“. За да потисне напрежението си, работеше за трима.

Душата й беше като проводник за високо напрежение. Когато отделни жици не се допираха, живееше в напрегната тъмнина, но ненадейно, повееше ли вятър, жиците се докосваха една друга и ставаше късо съединение — изпитваше болка, а лумналата моментна светлина озаряваше всичко наоколо. И тогава виждаше Джем и което беше по-лошо — и всичко, което беше преживяла с него. В такива моменти изпитваше непреодолима тъга по него.

Мъката, болката, мислите й образуваха странна смесица от наранена гордост, изгарящо любопитство „защо и как“, подхранвана от спомените тъга… Правеше всичко, за да се освободи от тях — да бъде стриктна в работата си, да не пренебрегва домашните си задължения — изобщо стремеше се да се привърже здраво към живота на повърхността. Но в миг, представеше ли си, че Джем играе с друга жена някогашните им игри, изпадаше в ярост. Изпитваше дива ревност, която преобръщаше душата й.

Освен това имаше и тяло, което уж не беше свързано с душата, но непрекъснато напомняше за себе си — искаше да усети Джем в себе си. Това не беше „гладът на плътта“. Любеше се с Халюк както преди, получаваше наслада и удоволствие, но това не й стигаше. Докосвания, породени от фантазиите на ума, тръпнеща възбуда, мръсни думички, прошепнати в ухото, безкрайно любене, влудяващи сетивата игрички, за които не можеше да разкаже на никого, се бяха вселили в най-дълбоките, най-тъмните, най-скришните ъгълчета на душата й. Теглеха тялото към себе си и го караха да страда по онази жестока наслада.