Хвана Джем за ръката.
Сърцето й блъскаше лудо в гърдите й. Ударите му като тежък чук се стоварваха върху всяка част на тялото й.
Още сутринта беше решила къде ще го направят.
Дръпна ръката на Джем и го поведе към малка стаичка до кухнята. Тук, заедно със старите абажури и легени за бельо, се намираше и масата за гладене. До нея имаше тесен, нисък миндер, на който почти никой не сядаше — оставяха легените с бельо върху него.
В стаичката беше тъмно. Предметите изглеждаха като черна безформена маса. Усещаше се леко миризмата на влажно пране.
Седна върху миндера. Повдигна нощницата си нагоре. Джем също не се съблече, а само разкопча панталона си и го смъкна до кокалчетата си. Отпусна се на колене върху миндера.
В тъмната стая бедрата и коремът на Айдан блестяха като матов седеф. Джем прекара ръце под тях и ги повдигна. Твърдостта, която очакваше, първо се допря в слабините й, сякаш търсеше пътя, после я усети в себе си. Повдигна се на лакти и се дръпна леко назад. Докато Джем плавно се плъзгаше напред-назад, от една страна слушаха собственото учестено дишане, от друга — гласовете вкъщи.
Примираше от страх. Боеше се, че сърцето й няма да издържи и ще се пръсне. Усещаше как тялото й се разпада на огнени атоми, които чезнеха в пространството. Извършваше най-големия грах в живота си, но в името на върховната наслада, която изпитваше, си го прощаваше. Нещо повече! Беше готова да жертва всичко в името на това неописуемо удоволствие и трепет!
Такава възбуда, такава наслада Айдан не беше преживяла никога до сега. От една страна я гореше огън — като в ада, от друга я връхлитаха студени вълни — като докосване на арктически ледове. Тялото й се тресеше като в транс, боеше се, че ще изгуби съзнание.
Любенето, ако изобщо можеше да се нарече любене, продължи по-малко от минута.
Но през това най-кратко любене в живота си, Айдан изживя най-великия екстаз. За да не вика, хапеше ръката си, летеше към най-дълбоката червена бездна, високо над седмото небе.
Джем стана и без да каже нищо, закопча панталона си.
Отиде си тихо, както бе дошъл.
Айдан погледна в спалнята. Халюк спеше.
Седна и запали цигара.
Тялото й продължаваше да потреперва през определени интервали. От слабините й се изливаше топла течност.
Не вярваше, че го е направила, но не се разкайваше. Напротив, каквато и да беше цената, беше готова да я заплати отново и отново! Нямаше да се откаже!
XIV
Изобщо не предполагаше, че го е запомнила, никога не беше си го спомняла, но сега това изречение изведнъж изплува в съзнанието й. Дни наред се опитваше да разбере от къде и защо беше дошло и не можеше да си отговори. Един тъжен глас нашепваше в ухото й: „Тази година зимата дойде рано.“
В училището, сгушено в зелената горичка, скрито зад обраслите с бръшлян стени, мистър Бойл, учителят й по английски, с типичния си оксфордски акцент, цял час им обясняваше как авторът с това едно-едничко изречение, е описал душевното състояние на героя си. Гледаше симпатичното лице, рано насечено от бръчките, и се опитваше да разбере какво толкова иска да им каже мистър Бойл. Не го разбра. Тя беше математичка. Литературата не беше нейната стихия. Може би беше единствената в класа, която предпочиташе химията пред литературата.
В един разговор Джем се учуди, че не беше чела Балзак — нито една книга.
— И какво четеш? — беше я попитал.
— Английски приключенски романи — гласеше отговорът й.
Тогава Джем се бе пошегувал с нея:
— Като си толкова невежа, как ще харчиш парите, които печелиш?
— Какво общо има едното с другото?
— Много общо има, моето момиче — Джем се опитваше да говори като възрастен мъж — За да се спечелят пари, не е необходима култура, даже невежеството понякога може да се окаже облекчаващо печалбата обстоятелство. Но за да се харчат, момичето ми, трябва култура.
На Айдан не й хареса, че макар на шега Джем я обвини в невежество. За да се защити, веднага премина в атака:
— Значи, баща ти е невежата, който печели пари, а ти си културният, който ги харчи, така ли?
Джем повдигна рамене:
— Дядо ми, той е бил невежата.
След този разговор Айдан си купи всички произведения на Балзак, но така и не намери време да прочете нито едно от тях.
И сега само един господ знаеше как в главата й изникна изречението на англичанина, влюбен в руската литература, когото кой знае кой вятър беше довял в Истанбул: „Тази година зимата дойде рано.“
Зимата още не беше дошла, но Айдан я усещаше.
Дни наред тежки сиви облаци похлупваха земята. И сутрин, и обед, и надвечер — все беше мрачно. Като че времето бе спряло и бе затворило хората в себе си — като в затвор. Студеният вятър, който прогонваше минувачите от улиците, пожълтелите листа, които трепереха по почернелите клони, а после бавно, като самотни смъртници, падаха върху мокрия асфалт и още повече засилваха това усещане. Всичко наоколо навяваше тъга и печал. Мрачното време попиваше всичко в себе си, размазваше границите му и го обричаше на смърт. Всичко й напомняше за края и смъртта.
Дни наред носи в себе си преживяното от онази страхотна нощ. При всеки спомен изпитваше същото вълнение, сърцето й биеше в същия ритъм, тялото й потреперваше. За да може да се отърве от усещането за смъртта и да се смее отново, да изпитва радост, да се освободи от усещането, че е изоставена и самотна, имаше нужда отново и отново да се връща към онази нощ, да преживява отново възбудата и сладострастния трепет.
Както винаги Джем не я търсеше. Не отговаряше, когато му звънеше по телефона. Вечер, прибирайки се у дома, виждаше, че прозорците му светят, и това, заедно с неотговорените телефонни обаждания, я гореше отвътре. Няколко пъти влизаше вкъщи и скришом му звънеше, но въпреки светлината в прозорците, отговор не следваше.
Един ден, в който слънцето успя да пробие облаците, Айдан отново набра номера на Джем. Не вярваше, че ще й отговори, но… чу гласа му отсреща.
Айдан, както винаги, без да го назовава по име, каза:
— Здравей.
Отсрещната страна замълча за миг, май се мъчеше да познае гласа.
— Като че си забравил гласа ми… Е, да, естествено е — от толкова време не сме се чували.
Джем, както винаги, заговори любезно, но гласът му й прозвуча чужд.
— Извинявай, скъпа, нещо съм разсеян, не можах да те позная веднага…
Изпитваше толкова неудържимо желание да се срещне отново с Джем, че започна гневно да му се кара:
— Ти не искаш ли да се срещаш повече с мене? Ако е така, няма какво да говорим, кажи направо и да приключваме с това.
— Как може да говориш така. Какво значи не искам. Разбира се, че искам, но имам доста работа напоследък…
— За бога, Джем, каква работа може да имаш ти… Ако го беше казал баща ти — както и да е, но от твоята уста звучи някак странно… Ти си културният, който просто харчи пари…
— Ти сърдита ли си ми? Защо говориш така?
— Не. Само си мисля, че нежеланието ти да се срещаш с една жена, която те е приемала в дома си, показва, че и ти си мръсник, както всички останали мъже… Ти можеш да правиш каквото си искаш, но тази, която трябва да е презряна и унизена, е жената, така ли?
Всъщност Айдан не вярваше на думите си, но толкова много страдаше по Джем, че искаше да го накара и той да страда — и него да го заболи.
Гласът на Джем прозвуча спокойно:
— Не говори така, знаеш, че не е вярно. — После в тона му се почувства разпаленост: — В най-скоро време искам да повторим онази вечер… Беше невероятно… Незабравимо… Върховно… И ако презирам някого, то далеч не са жените като тебе, които го правят, а онези, които не могат да го направят… От това, което ми каза, разбирам, че всъщност ти си ме забравила… — После с нескрито предизвикателство в думите продължи: — Но аз ще намеря начин да ти напомня за себе си… И тогава ще видиш искам ли, или не искам да се срещаме…
Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:
