С влизането на Халюк разбра, че не са го избрали.
Халюк погледна масата, направи опит да се усмихне, но от това лицето му само се сбръчка и каза:
— Не ме избраха…
— Здраве да е… Те губят от това, не ти…
Приспа Селин и се върна на масата. Опитваше се да развесели мъжа си. Често надигаше чашката да се чукнат, говореше му, но Халюк си оставаше потиснат. Не можеше да приеме, че е загубил.
— Защо не ме избраха? Каква е причината всъщност?
— Прекалено добър си за тях.
Загубата като че отрезви Халюк и той не приемаше успокоенията й. Опитваше се да открие причината.
— Не, не загубих, защото съм добър… Нещо не ми достига, нещо ми липсва и за това не ме избраха, но какво…
— Е, хайде, нали ти самият каза, че не им трябва честен човек…
Този път Халюк наистина се засмя:
— Но ти каза, че това не е вярно!
— Защото бях ядосана, затова го казах.
— Видели са някакъв недостатък в мене… Вероятно нещо не ми достига… Не може всички да са се излъгали…
— Завиждат ти…
— Не, не е това… И новият главен лекар е човек на ниво… Не е от завист… Както и да е… Стана така, както ти искаше. Ще се върна отново в операционната. Доколкото разбирам, никой няма да разреши да изляза от там… И защо толкова исках да стана главен лекар? Вероятно, за да ти се харесам…
— Скъпи, аз поначало те харесвам. Много!
— Не ме харесваш, знам… Понякога си мислиш, че съм дете или глупак, но не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш… И ти като тях ме харесваш само в операционната. Никой не ме харесва извън операционната… Никой…
От много дълго време насам Айдан за пръв път почувства нещо подобно на любов към мъжа си — искреността, с която сподели пред нея мислите, съмненията си я разчувстваха силно.
— Какво говориш, аз се възхищавам от тебе, прекланям се пред таланта ти.
Халюк й отговори шеговито, но от тона му пролича, че не й вярва:
— Разбира се, прекланяш се, скъпа… Ако ти се случи нещо с мозъка, ще дойдеш при мене… И тези, които не ме избраха, ако имат проблем, ще дойдат при мене… Забелязваш ли обаче, че идват при мене само когато имат проблем с мозъка, но не и ако всичко им е наред…
— Не говори така, та аз се омъжих за тебе…
— Но сега не си много доволна от това… Миналия ден каза, че всичко можеше да бъде по-различно… Искаш някои неща да са по-различни…
Айдан се протегна и хвана ръката на Халюк.
— Защо се ровиш в тези неща сега… Хайде да изгледаме един филм…
— Филм ли искаш?
— Ако искаш, можем да излезем навън. Ще се обадя на майка ми да дойде при Селин, а ние ще отидем някъде.
— Никъде не ми се ходи… Хайде да изгледаме един филм… Но тази вечер да бъде от твоите цветни филми, а?
Намериха някакъв филм по телевизията и седнаха един до друг.
В леглото, макар че Халюк нямаше голямо желание, Айдан му направи някои игрички и успя да го възбуди. Любиха се. Айдан се опитваше да направи всичко Халюк да бъде щастлив. През тази нощ почувстваха помежду си любов, обич, близост, но за да направи мъжа си щастлив, Айдан не можеше да му даде нищо повече от тялото си. Успя да постигне своето. Халюк заспа, щастливо усмихнат.
Следващите дни бяха напрегнати. Халюк беше тъжен и по всичко личеше, че нямаше да му мине скоро. Айдан беше напрегната и изнервена. И двамата бяха затворени в себе си. Разговаряха само в присъствието на Селин, не искаха малкото момиченце да усети напрежението помежду им. Млъкваха, щом детето прекрачеше прага на стаята си. Близостта, която почувстваха помежду си в нощта, когато Халюк не беше избран за главен лекар, не се повтори след това. Онази вечер стояха един срещу друг като два кремъка — удариха се, припламна искра, но не пламна огън — между тях вече нямаше нищо, което да може да се запали.
Всяка вечер Айдан обикаляше из комплекса, а когато се прибираше у дома, гледаше светлината в прозорците на Джем и чакаше да й се обади. Възбудата от предстоящото вълнение, подобно на тройна рибарска кука, украсена с блестящи червени камъни, така се бе забила в душата й, че я теглеше непрекъснато към себе си. Какво ще се случи, как ще се случи — фантазиите й бяха живи и вълнуващи, стягаха гърлото й и я оставяха без дъх.
Най-сетне не издържа и посегна към телефона. Знаеше, че няма да й отговори и от това мъката и болката й ще станат още по-големи, но не можа да се стърпи.
Отговори й още на второто позвъняване. Гласът му прозвуча толкова зарадвано, че Айдан се стъписа:
— Айдан, какво става с тебе? Къде пропадна!
Айдан помълча секунда-две, после каза:
— Нали се разбрахме ти да ми се обадиш.
— Така ли? Аз пък си мислех, че ти ще ми се обадиш!
Айдан си пое дълбоко дъх:
— Измисляш си сега, нали?
Джем обаче не реагира на въпроса й и отговори с шега:
— Добре съм, скъпа. И на мене ми беше мъчно за тебе.
— Ще дойдеш ли, както се бяхме уговорили, или…
— Разбира се, че ще дойда, ти само ми кажи кога.
На Айдан й се искаше да каже „тази вечер“, но успя да се овладее:
— Утре вечер удобно ли ти е?
— Удобно ми е… Знаеш ли, с мъка ще дочакам да стане утре…
— От това, че не се обади, личи колко ще ти е трудно да дочакаш да стане утре… Както и да е… Как да го направим?
— В колко заспива Халюк?
— Сутрин рано има операции, затова си ляга преди дванадесет.
— В колко да дойда?
— Ела в един… Точно в един аз ще отворя вратата…
Айдан не можеше да повярва, че наистина ще направи това, за което се готвеше. Това любене не можеше да се сравни с другите! Много по-различно! И много по-опасно! Ако Халюк се събудеше и я хванеше, няма да може да отрича и измисля оправдания. Тогава щеше да загуби всичко — семейство, бъдеще. Никой, освен тя самата, нямаше да я намери за права, да я защити… Семейството й ще се срамува от нея… Но още докато си мислеше за възможните последствия, предусещаше предстоящото удоволствие — космите на тила й настръхваха, душата й потрепваше в сладостна тръпка, пулсът на сърцето й биеше в слепоочията й. Нетърпението и възбудата бяха толкова силни, че всичко останало й се струваше незначително и маловажно.
Единственият човек, с когото можеше да направи това, беше Джем. Не мислеше, че извършва нещо срамно или грешно. Не изпитваше чувство за вина и знаеше, че единственият, който мисли като нея, беше Джем. Защото и той гледаше на това като на игра с много адреналин и предизвикателства в нея. Не отричаше и не търсеше оправдания за действията и последствията им. Вярваше на Джем. Знаеше, че няма да започне да я укорява или да й се присмива, няма да прехвърли отговорността единствено и само върху нея, няма да я остави сама. Всъщност в тези работи човек никога не можеше да бъде абсолютно сигурен, но Джем беше от малкото изключения, на които можеше да се вярва.
Причината за вълнението тази вечер всъщност беше присъствието на Халюк вкъщи — знаеше, че ще си легне рано, но ако се събуди… Със свито сърце го чакаше да си легне. И когато той каза:
— Аз си лягам, скъпа — умираше от страх да не се издаде неочаквано за самата нея гласът й прозвуча спокоен:
Добре, скъпи, лягай, и аз ще дойда след малко…
Веднага щом Халюк излезе от салона, започна да мисли какво да облече. Първо се спря на една къса, тънка нощница, но после се отказа — по-добре дебелата, която обличаше в студени нощи — тя повече щеше да й напомня, че е вкъщи и че Халюк спи в другата стая.
В един без нещо тихичко отиде до спалнята — Халюк спеше. Дръпна вратата, но не я затвори напълно — остави малък процеп — ако Халюк се събуди, да не се усъмни случайно. Изгаси всички лампи вкъщи.
Точно в един часа на пръсти доближи вратата и я отвори. Чу асансьорът да спира на горния етаж. Джем бе слязъл един етаж по-горе, без да включва осветлението на стълбите. Дочу леките му стъпки и отвори вратата. В тъмното не можеше да различи лицето му — стоеше пред нея като черна сянка.
