Айдан го повика с ръка. Момиченцето веднага се стрелна към колата. Извади от чантата си пари и му ги подаде. Халюк, без да се обръща, я наблюдаваше в огледалото.
Момиченцето смутено и щастливо взе парите и се отдалечи.
— Освен, че облекчават съвестта ти, за какво друго мислиш, че ще послужат тези пари — докато казваше това, Халюк не откъсваше поглед от светофара.
Това и други подобни изречения понякога дразнеха Айдан.
Не я дразнеха думите, по-скоро се дразнеше на това, че някой се опитваше да се намеси във вътрешния й свят, в мисли и чувства, които пазеше само за себе си и които никога с никого нямаше да сподели.
Можеше да изглежда глупаво и безсмислено, но малкият жест, който правеше на бедното дете, я караше да си мисли, че Бог ще закриля дъщеричката й, която бе имала шанса да се роди в богато семейство. Правеше това в името на собственото си дете. Всъщност неправилно е да се каже, че го мислеше точно така — това не беше ясна мисъл, не можеше да се нарече и чувство — нито чувство, нито мисъл. Бе попречила на чувството да се превърне в мисъл, изпитваше някакво интуитивно удовлетворение и го къташе дълбоко в гънките на душата си.
Подобно на това чувство и отношението й към Бога беше неясно и неопределено — нямаше име. Не говореше за него. Не беше уверена, че Бог съществува, но и не отричаше съществуването му. Не се молеше, но понякога сутрин преди да отиде на работа, когато обличаше детето или когато на закуска татко и дъщеричка се шегуваха помежду си, усещаше пърхащите крила на щастието около себе си. Тези малки, почти незабележими за останалите, нещица я просълзяваха и я караха да благодари на силата, която й ги даряваше.
Не обичаше да се говори и спори по тази тема, самата тя някак неусетно се опитваше да я подмине. Това бяха много лични неща. Страховете, които пораждаше мисълта за неуспех, я караше да почита нещо, което не можеше да назове с конкретно име. Не понасяше споровете и критиките по този въпрос и ако някой се присмиваше на това, както понякога го правеше Халюк, дразнеше се. Нямаше логично обяснение. Но беше доволна, че в живото има неща, които са извън човешкия разум и логика.
Що се отнасяше до Халюк, за него нищо извън разума не съществуваше. Не приемаше нито една мисъл или чувство, които не могат да бъдат обяснени по пътя на логиката. За него животът беше една географска карта с точно и категорично очертани граници. Живееше живота си по права линия и се отнасяше с насмешка към всички зигзаги, неизвестности, съмнения, предчувствия, интуиции и страхове.
Когато ставаше въпрос за успехи и правилни логични решения, двамата мислеха еднакво. Бяха истински приятели, подкрепяха се, изслушваха се, всеки се съобразяваше с мнението и ума на другия, но когато се отнасяше за неща извън разума и логиката, тогава Айдан се чувстваше самотна. В нея живееха някакви неясни съмнения, усещания, които не бяха се превърнали в чувства, предчувствия, които не можеше да назове по име — подобно на призрак, витаеха около нея. Айдан се луташе между тях, не ги споделяше с никого, но понякога се натъжаваше и се затваряше в себе си като изоставено, самотно дете. Много й се искаше да сподели това с мъжа си — може би нямаше да прогони призрака, но определено щеше да се почувства по-добре.
Насмешката в погледа на Халюк и укорът в думите му за дето даде пари на момиченцето, я ядосаха, но си замълча. Не отговори нищо, не се защити, просто погледна навън през прозореца и изчака случката да бъде забравена. Така гневът й се пренесе на онова място в душата й, където, затворени в плик, се спотайваха и други забравени по-предишни раздразнения и гняв, на които също не беше дала външен израз.
Когато оставиха Селин при майка й, гневът на Айдан напълно бе преминал.
Седнаха на простата дървена маса без покривка. Обичаха малкото рибарско селце. Морските вълни леко се плискаха о брега и монотонният им шепот създаваше усещане за спокойствие и свежест. Хълмовете на отсрещния бряг стояха притихнали. И най-неспокойните души намираха тук мир и покой. Ресторантчето беше едно от малкото неща, които ги свързваха с младостта, от която дните, успехите, нарастването на банковата им сметка ги отдалечаваха. Бяха доволни от себе си — от живота си, от социалното си положение, от богатството си. Не искаха това да се промени — не искаха да се върнат старите дни, но все не успяваха да се откъснат напълно от времето, когато всичко това им бяха само мечти. Изпитваха тиха носталгия по онова време и това място, където бяха останали спомените им, им действаше успокояващо.
Спомняйки си младостта, сегашните им успехи изглеждаха още по-значими. Връщането в онези дни, когато бяха в началото на пътя си, им показваше колко много са извървели, колко много са постигнали, караше ги да се чувстват горди и щастливи, че са успели сами, без да има от какво да се срамуват. За разлика от много други бяха влезли през парадния вход и бяха посрещани с аплодисменти. Сега на мястото на отиващата си младост щяха да сложат постигнатите си с чест победи. Не бяха си губили времето. Бяха доволни. Хубаво им беше да виждат това.
Опряна на потъмнелия от годините дървен парапет на терасата, Айдан гледаше морето. Малки рибки непрекъснато се стрелкаха насам-натам — отиваха някъде, после ненадейно се връщаха. Гладката водна повърхност пречупваше слънчевите лъчи и те чертаеха блестящи разноцветни черти по плоските камъни на дъното.
Халюк поръча обяда. Айдан го погледна и по изражението на лицето му разбра, че се готви да й каже нещо важно. Халюк се пресегна, взе филия хляб от панерчето. Отчупи залък. Айдан мълчеше. Беше се научила, че в такива моменти трябва търпеливо да чака.
Най-сетне с тон, сякаш говореше за нещо обикновено, Халюк изплю камъчето:
— Главният лекар напуска.
Айдан нищо не каза. Чакаше го да продължи.
— В мое лице виждат една от възможните кандидатури.
Айдан не можеше повече да се сдържа:
— А другите кои са?
Халюк се усмихна.
— Тарък Пънаргил от кардиологията.
Замълчаха. Така, както само мъж и жена могат да замълчат и само по погледите да разберат мислите, чувствата, опасенията, желанията си.
Името, което спомена Халюк, не беше за подценяване — един от най-добрите лекари в болницата. Това, което беше Халюк за неврохирургията, същото беше и другият за кардиологията. Беше завършил в един от най-престижните американски университети, баща му също беше известен лекар. Известно време стояха, без да говорят. Подобно на всички успели хора, знаещи цената на успеха, изпитваха уважение към успехите и на останалите. Да уважаваш чуждия успех, да го оцениш по достойнство, значеше да цениш и пазиш и собствените си постижения.
Айдан внимателно изрече:
— Но ти си в болницата от преди него.
Халюк отново се усмихна.
— Мисля, че моите шансове са по-големи от неговите — погледна жена си в очите и продължи: — Но не мога да реша… Стана ли главен лекар, това значи, че няма да имам време да оперирам.
Айдан пое дълбоко въздух.
Две напълно противоположни, но еднакво силни чувства се изправиха едно срещу друго в нея: като съпруга много искаше мъжът й да постигне нов успех, да стане главен лекар на една от най-големите болници; като жена обаче не можеше да забрави усещането, което изпита, когато преди много години за пръв път го видя пред вратата на операционната. Беше облечен в традиционните зелени дрехи, маската се бе смъкнала под брадата му. Изглеждаше уморен, но доволен. Погледна я в очите и уверено изрече:
— Ще се оправи!
Гласът му прозвуча силен, убедителен, от него се излъчваше някаква божествена сила. В този момент Айдан почти физически бе привлечена от тази сила. Никога, никога след това, нито за миг не забрави чувството, което изпита тогава. Сякаш Бог изпращаше единствено само за него, за неговите сръчни ръце, призвани да оперират човешките мозъци и да ги спасяват от болестите, един особен лъч светлина, който го правеше да изглежда омагьосващ в зелените операционни дрехи и го отграничаваше от всички останали простосмъртни. Цялото му поведение внушаваше увереност и сила, пред които и смъртта би се стъписала. Под отреденото единствено за него божествено сияние изглеждаше величествен и малко плашещ. Да се докоснеш до него, значеше да докосваш живота; като омагьосващ със силата си щит срещу всички беди на света, включително и смъртта.
