Болеше я, че Халюк се страхуваше от Нихат бей за това, че може да го смаже. Изтъкваше старостта му като предлог и се отдръпна, оставяйки я сама. Въпреки настояването на Халюк, тя прекъсна връзката си с Нихат бей, но никога не прости това на мъжа си.

Никога след това не говореха за случката. Айдан се опитваше да я забрави — и беше я забравила! До мига, в който тя неочаквано изплува в съзнанието й. По време на спора се обърна към Халюк и го попита защо тогава е постъпил така.

— Моля те, не говори глупости! Той беше просто един възрастен мъж, а твоето — каприз.

— Ако беше млад, как щеше да постъпиш? По същия начин ли?

— Разбира се, че не, но той беше възрастен мъж!

— Добре, а ако не беше главен лекар, по същия начин ли щеше да постъпиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Той беше влюбен в мене, Халюк, и не се опитвай да ми кажеш, че не си го забелязвал! Искаше да спи с мене!… И ти доста му помогна…

В един миг погледът на Халюк се опразни. Заприлича на болен пред припадък. Стана. Направи една-две крачки към вратата и се обърна към Айдан:

— Ти легна ли с него?

— Уф — пренебрежително се изплъзна между устните й — Не… Не го направих, но само защото не исках… Защото мислех за тебе…

За пръв път тази вечер в Халюк се породи съмнението, че Айдан би могла да легне с друг мъж. И семенцето на това съмнение в душата му пося самата тя. На пръв поглед това можеше да изглежда предателско, но не беше. Тъкмо обратното. Мъжът й не беше забелязал преживяванията й събуждайки подозрение в него, всъщност тя се опитваше да го накара да бъде по-внимателен и предпазлив.

Животът й приличаше на огромен океан. Всички виждаха повърхността му, но никой — дъното му. А истинският живот беше долу — в дълбокото. Живееше в дълбините и трудно можеше да вижда едновременно и другата страна на живота си. Между видимата и невидимата част имаше огромна разлика и това я караше да се съмнява във всичко видимо. Спускаше се на дъното и преживяваше страсти — силни и огненочервени като кораловите рифове там. Плуваше между красивите, прилични на морски цветя, чувства, но никога не скъсваше връзката си с живота на повърхността. Погледнато отвън, всичко си беше както преди.

Този ден във видимия й живот се случиха много неща.

С помощта на Джем настаниха дойката й в болницата. Насрочиха й ден за операция. Всяка вечер, щом излезеше от работа, Айдан отиваше да я види. Приемаше го като изкупление за греха си, за който знаеше само тя. За другите белите коридори с болните и забързаните сестри по тях, миризмата на лекарства, сирените на линейките можеха и да изглеждат плашещи, но Айдан се чувстваше като в приятелски дом.

Ако не беше уморен онази вечер, когато се разбра за болестта на дойката й, и ако не беше реагирал така, Халюк нямаше да стане причина за напрежение и за отприщване на стари спомени. Но беше го направил… Помежду им зейна пропаст, която трудно щеше да бъде запълнена. Дали за това, дали защото се чувстваше виновен, Халюк всяка вечер идваше при дойката, интересуваше се за здравето й, а после приятелски разговаряше с колегите си, чакайки Айдан.

Дойката, като всички силни хора, изпаднали в безсилно положение, посрещаше Айдан с лек срам и винаги с неудобство приемаше подаръците й — плодове, цветя, нощници, халати.

— Защо ги носиш, моето момиче, защо си правиш труд…

Тя, която винаги беше гледала болни, не можеше да се примири, че сега тя е болна и че се налага да я гледат. Опитваше се да не го показва, да изглежда силна духом, но в гласа й личеше молба към бога:

— Една от двете добрини, момичето ми… Или да ме прибере при себе си, или да ме изправи на крака… Да не ми се сърди Всевишният, но това не е справедливо, не съм направила нищо, за да ме наказва така… Както и да е, всяко зло — за добро.

— Не говори така, дойке… Няма да те дадем толкова лесно…

Очите на възрастната жена се пълнеха със сълзи, но казваше с обичайното си чувство за хумор:

— Е, момичето ми, моите връстнички отдавна предат прежда заедно с Дева Мария на небето…

После отново се натъжаваше и започваше да реди молитви, от които сърцето на Айдан се късаше. Повдигаше насълзени очи към тавана и шепнеше:

— Господи, не ме карай да страдам…

Въпреки че беше отпаднала, опитваше се да се грижи за Айдан:

— Яла ли си днес? Ей там има плодове. Дай да ти обеля, ти обичаш…

Айдан приемаше естествената загриженост на старата жена не като дълбоко чувство, показващо, че човекът не е само тяло, а като навик, затова отговорът й беше повече лицемерен, отколкото искрен:

— Какво говориш! Ако искаш, аз ще ти обеля, ти си болна!

Казвайки го, усети лицемерието си и се почувства странно. В душата й има много и силни чувства, но липсваше състрадание. После, когато си мислеше върху това, разбра, че състраданието липсва у повечето успели хора около нея. Май то беше присъщо на неуспелите, малките, останали в периферията на живота, хора като дойката й. И това, че го осъзна, не я промени по никакъв начин — не я направи по-милосърдна и не я накара да страда, че не е такава. От време на време й се искаше да изпитва милост и съчувствие към някого, изпаднал в беда, но не желаеше това чувство постоянно да присъства в живота й. Душата й отдавна беше закоравяла и се бе изкривила, подобно на зараснала накриво счупена кост. Даваше си сметка какво е загубила — бе почувствала липсата му, но само толкова. Върна се в спомените си, в двора пред къщата на дойката, миризмата на мащерка, оставена да съхне на сянка… Обичта и грижата, с които се отнасяше жената към нея, й се струваха нормални и естествени.

Тази вече седеше сама на балкона и пушеше цигара. Луната над нея вървеше към пълнолуние, но все още не бе достигнала съвършения си овал. Светлината й караше нощното небе да изглежда фосфорносиньо. Мислеше си за Джем. И за липсата на обич и състрадателност в живота й. Джем се интересуваше от нея, но не изпитваше обич. Халюк — обратното — обичаше я, съчувстваше й, но не показваше заинтересуваност. Джем се интересуваше и грижеше за нея само когато бяха заедно — да се чувства добре, да не се притеснява, докато са заедно, и упорито не желаеше тази загриженост да се разпростре и в друго време. Въпреки всичко, липсата на обич и съчувствие у него не я дразнеше, напротив беше доволна. Беше свикнала да се бори в работата си, имаше закалка. Потърсеше ли съчувствие и грижа, боеше се, че те ще я размекнат.

Когато беше малка, тези, които се отнасяха с обич и състрадание към нея, бяха дойката, бедните роднини, гувернантката, домашните помощнички вкъщи. Бе получила обич и от баба си и баща си, от лелите си, но сега, когато се връщаше назад в спомените си, виждаше, че бе прекарала най-веселите си дни сред хората, към които днес се отнасяше със снизхождение или леко пренебрежение. Онова време на безрезервно и щедро раздавана обич беше най-щастливото в живота й.

Потокът на мислите й бързо я повлече от спомените за детството към детето й. Обзе я безпокойство. Запали още една цигара. Огънчето й проблясваше в тихата нощ като голяма, ленива светулка. Кореше се, че не проявява достатъчно обич към Селин, че с времето детето ще го усети, че в последно време не й отделя достатъчно внимание. Всъщност никога не беше пренебрегвала детето си — дори в най-тежките си дни, но угризенията на съвестта и чувството за вина понякога притъпяваха мислите й и я караха да се самообвинява несправедливо. В този момент чувството за вина така силно я завладя, че започна да се съмнява дали обича достатъчно дъщеря си.

Влезе бързо вътре и се запъти към стаята на Селин.

Малкото момиченце, изкарало ръчички над завивката, присвило крачка към коремчето си, спеше. Острите му коленца изпъкваха под чаршафа, правеха крачетата и телцето му да изглеждат още по-слаби. Меките кестеняви косици лежаха разпилени върху възглавницата. Дишаше леко и равно. Не беше много красиво. Гледаше дребното телце, грозничкото личице, редките косици и в миг я облада такъв прилив на обич и нежност, каквито не биха събудили в нея и най-красивите неща на света. Погали главицата с нежност, каквато никога не показваше, когато беше будно. Заради Селин беше готова да се откаже от всичко. Тази мисъл й подейства успокоително.