— Бре, бре, бре!
— Какво „Бре, бре, бре“?
— За пръв път чувам от тебе, че мъжете трябва да пазят жените си… Все си мислех, че си от жените, които не искат да бъдат пазени, които смятат, че могат да се пазят сами.
— По принцип е точно така… Но не смятам, че когато има някаква опасност, мъжът може да се измъкне по този начин и да остави жена си сама… Когато каза: „Попитай нея“, мъжът се измъкна от опасността, но остави жена си срещу нея. Мисля, че мръсникът е той… Защото постъпи долно…
Докато двамата спореха, хората на екрана продължаваха да се движат, да си говорят нещо на неразбираемия си език, да отиват и да се връщат отнякъде. Сенките, гласовете, светлините от телевизора изпълваха салона и поглъщаха в себе си Айдан и Халюк, но те бяха ги забравили. Все едно се бяха превърнали в мъжа и жената от екрана. Филмът се превърна в реалност. Гласът на Халюк звучеше все по-нервен и гневен:
— Жената легна с кмета или за парите, или защото беше едър и хареса тялото му… Не беше нужно да ляга с някого само защото е ядосана на мъжа си… Постъпи като долна курва, а ти се опитваш да я защитаваш. Може жената във филма да си измисля някаква такава причина за пред мъжа си, но легна с кмета или заради парите, или защото се впечатли от тялото му!
Айдан помълча, после заговори отново:
— Може и да е харесала тялото на кмета, но ако мъжът й не беше я предал, нямаше да легне с него.
— И от къде си сигурна, че нямаше да легне?
Айдан заговори с глас, който никога не използваше вкъщи, а само в банката, когато говореше с подчинените си:
— Казвам го в случай, че си забравил или не го забелязваш — знам, защото и аз съм жена!
Халюк се обърна и погледна жена си право в очите:
— Щеше ли да легнеш с онзи мъж?
Айдан запали цигара. Бавно постави запалката и пакета пред себе си и загледана в телевизора каза:
— Не знам…
В този момент събитията в градчето придобиха друг обрат. Войниците решиха да арестуват кмета и да го заведат в дома на младото семейство. Изкараха кмета в градината и започнаха да умуват какво да правят. Командирът на войниците погледна младия мъж и го попита: „Ти искаш ли да го убиеш?“ И тихият, кротък, възпитан мъж, който, когато кметът го попита дали може да целуне жена му, отговори: „попитай нея“, взе пистолета, насочи го към кмета и дръпна спусъка. Уби го…
— Ето това е долна постъпка.
— Аз мисля, че си заслужаваше смъртта — възрази й Халюк.
— Ако мъжът се беше опълчил срещу кмета, когато беше кмет, когато армията беше с него, когато беше силен — да, но сега, но да вдигнеш пистолета срещу човек, който без друго е свършил, за мене е подлост…
Филмът свърши, но те продължаваха да спорят. Гласовете им звучаха резки и хладни, като звук от прекършени, замръзнали зимни клони. Коментираха отново и отново почти всяка сцена — все едно бяха гледали два различни филма. Двамата оценяваха поведението на жената различно — коренно различно, и всеки приемаше мнението на другия като нападка срещу себе си. Единият нападаше, другият му отвръщаше, единият нападаше — другият му отвръщаше. Спорът разпали Айдан. Приличаше на куче — вълк, което бяха ударили с камшик. Всичко в нея беше настръхнало, готова бе да напада и хапе. В съзнанието й като от отворен куфар в хотелска стая излизаха и хвърчаха на всички страни откъслечни спомени, случки. Спотаените някога обиди сега търсеха реванш.
По едно време Айдан заговори за Нихат бей. Никога не беше говорила за това, дори се бе опитала да забрави случилото се. Халюк се изненада от обрата в разговора, но не и Айдан. От самото начало на спора знаеше, че ще заговори за това.
Нихат бей беше главен лекар на болницата, в която Халюк работеше, когато се ожениха. Беше възрастен, но за него и уменията му в операционната се носеха легенди. Младите лекари го гледаха като бог. С ленен панталон и кашмирени фланели, със сака от туид, винаги елегантен и достолепен, той умело използваше някогашната си слава, за да гради престиж, обичаше да жегва младите лекари, уж на шега, и да скрива завистта си, че са млади, зад блага усмивка. Интересен като всички легенди, умен и богат, винаги галантен с жените — това бяха неговите дарове за тях, които винаги носеше със себе си без никакво усилие.
Живееше близо до тях и в началото на брака им беше „възрастният приятел“, който успяваше да реши всичките им проблеми. Това обаче не продължи дълго. Много скоро Айдан забеляза, че Нихат бей я харесва. Беше поласкана, че един мъж като него, пред когото Халюк се прекланяше, се интересува от нея. Умът и чувството му за хумор в присъствието на Айдан цъфтяха и се разлистваха като пролетно дърво, окъпано от майски дъжд. Шегуваше се, заяждаше се с нея за някои смешни случки, канеше ги у дома си, готвеше ястия, които Айдан обичаше.
Вече не работеше както преди, не оперираше, не се занимаваше и с наука, но имаше такова блестящо минало и безспорен авторитет, че вече никой не очакваше повече от него — името му беше достатъчно. Отиваше късно в болницата, по някое време й се обаждаше по телефона: „Хайде, приготви се, да излезем да се поразходим“ или излизаше рано от работа и я канеше на чай или кафе в някое заведение.
Погледнато отстрани, беше видно, че е просто приятелство между млада жена и мъж на годините на дядо й, затова нямаше клюки по техен адрес. Това им помагаше да излизат заедно, без да се притесняват. Айдан се опитваше да покаже ум и чар — ласкаеше я, че такъв човек я харесва, че не е като невзрачните жени на останалите млади лекари. Приятно й беше да е заедно с него — чувстваше се харесвана, забавна, интересна. Когато не се виждаха, й ставаше мъчно за него, искаше й се да се срещнат. Понякога отвръщаше на шегите и закачките на Нихат бей с леко женско предизвикателство.
Нихат бей, след дълга и трудна борба, най-после бе приел и се бе примирил със старостта си. И сега интересът към младата жена го накара да се почувства отново млад и силен. Хващаше я под ръка, когато се разхождаха, докосваше ръката й при разговор. Угаждаше й за всичко — поискаше ли Айдан нещо — веднага го правеше или намираше. Харесваше му, че е влязъл в живота й. Това придаваше цвят и аромат на неговия собствен живот. Обичаше да го показва и пред околните: „Ти кажи на Айдан, тя ще ми каже след това.“
Айдан беше наясно, че възрастният човек е влюбен или на път да се влюби. Но лошото беше, че в един момент Нихат бей реши, че и вниманието на младата жена е израз на любов. Започна да си прави шегички по адрес на Халюк, да прави пренебрежителни намеци по негов адрес и чакаше да се случи онова, което да превърне връзката им в истинска любов. И когато желаното не се случваше, ставаше раздразнителен, сърдеше се, опитваше да изтъква кой е той и коя е тя — Айдан.
Не след дълго Айдан разбра, че няма да може да излезе на глава със застаряващата легенда, че нещата могат да излязат от рамките на приятното, и се дистанцира. На поканите му за разходка отговаряше, че не се чувства добре.
Халюк от своя страна се държеше така, все едно не забелязваше чувствата на Нихат бей, и се сърдеше, че Айдан отказва поканите му. Айдан се дразнеше на това.
Един ден Халюк я попита направо:
— Ти защо вече не се срещаш с Нихат бей както преди? Той е много приятен възрастен мъж.
Айдан отговори троснато:
— Този много приятен възрастен мъж ме покани на обяд.
— И какво толкова! Просто един възрастен мъж, на когото му е приятно да прекарва времето си с тебе.
Нещо в Айдан се прекърши. Може би Халюк не забелязваше истината и казваше това простосърдечно, но Айдан много добре знаеше, че доброто й отношение към Нихат бей е важно за бъдещето на Халюк. Може и да беше възрастен, но беше по-силен от него и Халюк вместо да „дръпне“ жена си от него, си мислеше: „Без друго нищо не може да се случи“.
Халюк не поемаше никакъв риск срещу това, което се случваше — просто добро отношение и състрадание към един възрастен мъж, но оставяше Айдан сама да носи товара от една такава връзка. Когато разбра, че е отхвърлен, Нихат бей стана ревнив и агресивен. Халюк обаче се оттегли встрани и я остави да се оправя сама.
