— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.

— Ако не ме направят директор — ще напусна.

— Не говори глупости, защо ще напуснеш?

— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.

Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.

— Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!

— На никого не съм казал.

Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:

— На колко човека каза, че ще напуснеш?

Този път Хасан наистина се ядоса:

— Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!

— Хайде, кажи ми на колко човека го каза!

— На никого…

— Хайдее…

— Може би на Резан…

Айдан се пресегна и го докосна по ръката:

— На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.

Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение — Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща — нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.

Обади се на Джем.

— Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?

За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят — отложи датата. Каза го леко и безгрижно.

— Добре — каза Айдан и затвори телефона.

Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо — не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко — работа, хора, семейство, Халюк, Хасан — й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ — косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи — не искаше да показва чувства пред него.

Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.

Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях — бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.

И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си — нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.

Цяла нощ се буди и сънува несвързани сънища. Няколко пъти излезе на терасата и пуши цигара, заслушана в свистенето на преминаващите по пътя коли, мяукането на бездомните котета и неразбираемите думи на няколкото двойки, връщащи се късно у дома. Стоеше като на тръни, обзета от притеснения и съмнения, срещу които — уви, не можеше да направи нищо. „Дали да не си намеря друг любовник?“ — мина й през ума, но това още веднъж й показа, че не желае никого, освен Джем.

Сутринта отиде в банката. Изобщо не обърна внимание на приказките, че днес ще обявят новия директор. Направо влезе в стаята на Хасан и под слисания му поглед се отпусна в едно от креслата.

— Еркан е новият директор.

— Сигурно ли е?

— Да…

— Е, така да е, какво да направим…

— Аз ще напусна.

На Айдан й се искаше да му изкрещи: „Добре, отиди и си дай оставката!“, но като видя безпомощното изражение на лицето му, й дожаля и започна да го успокоява.

— Не е нужно да напускаш. Нямаш причина затова. Един щеше да стане директор и ето, че стана. Какво толкова. Банката има нужда от тебе… Пък и къде ще намериш такава работа.

— Не, не мога да понеса тази обида, ще напусна…

Айдан познаваше Хасан и знаеше, че няма да напусне. Нямаше смелост за това. Говореше така, защото искаше да чуе колко е важен и необходим за работата. Дразнеше му се, но не можеше да го остави в този момент.

— Моля те, заради мене! Не го прави, моля те!

Хасан я погледна — искаше да разбере искрени ли са думите на Айдан. Повярва, че са искрени. Почувства се харесван мъж — върху лицето му се изписа доволна и горда усмивка. Айдан разбра какво си мисли. Всъщност дойде при него, защото се ядосваше, че бе загубил поста, а сега, като разбра как тълкува думите й, се ядоса още повече.

— Ако не напусна, то ще е единствено и само заради тебе. Иначе тези тука изобщо не ме заслужават.

Айдан се опитваше да прикрие гнева си.

— Не напускай, не си струва…

Хасан започна да вярва, че Айдан го обича както някога, а тя, виждайки глупостта му, се ядоса още повече.

Колкото повече Хасан си вярваше, че го харесва, толкова повече Айдан охладняваше към него.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита я.

— Имам работа. Трябва да изляза.

— Къде, защо?

На Айдан й идеше да му викне: „Тебе какво те интересува къде и защо!“, но не искаше да го засегне.

— Трябва да се отбия при майка ми. Имам неща за оправяне.

— Ако се нуждаеш от помощ, да дойда с тебе.

— Благодаря ти, но няма нужда… Пък и добре ще е да останеш тук. Иначе кой знае как ще изтълкуват отсъствието ти…

Айдан бързаше за среща с Джем. Но това не й попречи да се отбие до кабинета на Еркан, за да го поздрави и да му каже, че трябва да отиде при майка си. Новият директор я прие много по-добре, отколкото очакваше. Попита я за майка й — болна ли е, от какво, после добави:

— Утре ела, имам проекти за обсъждане с тебе, мисля, че бихме могли да работим прекрасно заедно.

Това единствено изречение неочаквано разпука обръчите на притеснението, в които я беше стегнало изречението на Джем. Зарадва се. Все едно някой й беше хвърлил въже, което да я привърже към брега и да я спаси от течението. Страхът й отстъпи място на спокойствието. Силата на Джем беше разклатена. Подскачайки, слезе по стълбите. Радостта й продължи, докато си иде вкъщи, но приближавайки вратата на Джем, мравунякът в слабините й се размърда и мравките с огнените си крачета запъплиха по цялото й тяло. От вълнението и възбудата думите на Еркан позагубиха сила.

Джем имаше странно влияние върху Айдан. Желанието да го вижда, чува, докосва, я караше да гледа с безразличие и пренебрежение към всички останали. И този ден стана така. Докато седяха и говореха в салона, думите на новия директор избледняха и загубиха значение.

В един момент не издържа — с привидно безразличие зададе въпроса, който не й даваше покой:

— Каква работа имаше вчера?

— Събрание на управителния съвет. Трябваше да присъствам.