Айдан знаеше, че истината не е точно такава. Вече започваха да остаряват и се опитваха да намерят кусур на всичко, нещо като отмъщение към живота. Опитваха се да покажат нещата по-зле, отколкото беше в действителност, и знаейки, че всъщност не е така, се успокояваха и се чувстваха по-добре. Все пак разбираше, че животът им не е чак такъв, че да предизвика завист.

После се впуснаха да разказват истории за мъже, които го правели „цяла нощ, до сутринта“, но никоя не говореше от собствен опит, само бяха чували. После Фериман ги разсмя с разказа си за един, който работел „като електрически свредел“. Останалите поеха шегата — колко опасни били такива мъже. Започнаха да си разменят двусмислени подмятания и да остроумничат. Смехът им ехтеше в кафетерията и се разстилаше като ефирна, разноцветна дантела на фойерверк върху останалите маси — страхливците около тях им хвърляха любопитни и завистливи погледи. Всички знаеха, смеещите се така в кафетерията на банката нямаха шансове да се изкачат по стълбата на успеха, затова никой не се присъединяваше към тях, но от друга страна, мислеха, че е хубаво, ако можеш да се смееш така.

Позастарелите момичета се смееха и това всъщност беше протест — срещу нормите и правилата: „На нас не ни пука! Може и да не сме успели като вас, но можем да се смеем свободно!“ Нещо като бартер — успех срещу смях.

Айдан изпитваше леко неудобство от този смях, но също се смееше — беше достатъчно успяла, за да не я гледат накриво, смехът прибавяше сила към силата: „Силна съм и мога да си го позволя!“ Освен това присъствието на човек от „висшия ешелон“ между посредствените й носеше и други точки — не е горделива, не си вири носа — и това засилваше благоразположението на подчинените й към нея.

Когато се върна в стаята си, на лицето й все още бе изписана усмивка, но някаква неясна, необяснима тъга и потиснатост хвърляха сянка върху настроението й. Още веднъж се убеди, че има по-добър брак от всички останали. Разбра и друго, останалите си нямаха идея за преживявания като нейното с Джем. Това, което чу, й показа, че наистина изживява нещо страхотно и е част от едно невероятно приключение.

Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с Джем, това нямаше да бъде вече просто „забежка“ — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството „А после какво?“ я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, Айдан попадна в капана на любопитството…

През целия ден работи, наблюдавайки останалите и опитвайки се да прозре скритите страни на живота им. От време на време се сещаше за разговора в столовата и се усмихваше, но някъде дълбоко в душата й дремеше нещо, което не можеше да се нарече с конкретно име, но което я караше да се чувства неспокойна и което постепенно нарастваше — до вечерта стана нервна и раздразнителна.

Излизаше от стаята, когато телефонът звънна. Припряно се спусна към него и тогава разбра причината за настроението си — цял ден бе очаквала Джем да й се обади. Той не знаеше телефона й, но тя въпреки всичко очакваше да й позвъни. Един глас, спотаил се някъде зад нервността й, нашепваше: „Ако ме харесва, ако ме желае и иска да сме отново заедно, ще намери начин да ми се обади.“

Разбрала причината за състоянието си, не се почувства по-добре, напротив, раздразнителността премина в гняв.

Върна се вкъщи изнервена. Скара се на Селин, сдърпа се за нищо с Халюк. Отказа да вечеря. Не я свърташе на едно място — влизаше в кухнята, после в хола, после тръгваше към спалнята. Не й се говореше. Мисълта й беше само една — защо Джем не й се обажда. Блъскаше си ума в търсене на отговор. Да бъде нехаресвана, пренебрегната, отхвърлена от един мъж, когото тя самата толкова харесваше, сриваше цялото й самочувствие.

Почувства се измамена — все едно й беше изневерил. Тогава и тя щеше да му изневери.

Съзнаваше, че е безсмислено да се чувства така, но не беше в състояние да промени нищо. Гневът и обидата в нея се надигаха и пенеха като вълни и бялата им пяна покриваше всички останали мисли и чувства.

Малко насила приспа Селин. Съжали, че се отнесе така към дъщеря си, а това, че знаеше причината, поради която го направи, я караше да се чувства още по-зле, но не беше в състояние да се контролира.

Помая се още малко в стаята на Селин, увери се, че е заспала, и слезе в спалнята. Отвори гардероба. Една по една разгледа всичките си дрехи. Извади една тясна къса пола и прозрачна блуза с цвят на нар. Беше ги купила по-рано, но й се струваха твърде предизвикателни, затова не беше ги обличала до сега. Седна гола на ръба на леглото и си обу черни обувки с висок ток. Стана и се огледа пред огледалото. Доволна от себе си започна да се облича. Не бързаше. Най-последно сложи на устните си тъмночервено червило.

Върна се в салона. Седна във фотьойла и кръстоса крак връз крак. Изпитваше особена възбуда. Към обърканите й чувства се прибави още едно, че изневерява на Джем с мъжа си. Живееше като в театър — сама пишеше сценария и раздаваше ролите, после ги сменяше само дето останалите участници в спектакъла изобщо не подозираха това.

Халюк седеше пред телевизора, но почувства влизането на Айдан — все едно го удари с ток по рамото. Обърна се и я погледна. Видя кръстосаните й крака, късата пола, впитата блуза, която повече показваше, отколкото скриваше гърдите й, изненада се, но и напрегна в същото време.

Опита се да не го покаже на жена си. Закачливо й смигна с око:

— Какво става тука?

Айдан само повдигна рамене:

— Нищо…

Халюк беше от мъжете, които никога не отказваха на жените си — беше готов да се люби винаги когато Айдан пожелаеше, но сега се смути — тази прозрачна блуза, това червило — не бяха неща, с които беше свикнал.

Изгаси телевизора. Стана.

Айдан го хвана за ръката.

— Седни до мене.

Целуваха се в креслото, както във времето, когато бяха младоженци, и с всеки следващ миг възбудата им нарастваше. Когато почувстваха, че не издържат повече, станаха и се преместиха в спалнята — бояха се Селин да не се събуди и да ги види.

Силно възбудена, Айдан се отпусна в леглото. Започнаха да се любят с привичните си милувки и движения, но в един миг на Айдан не й хареса как го правеше Халюк. Очакваше от него да се люби като Джем.

С малки движения на тялото, с тихи стенания, с кратки думички се опитваше да подсказва на мъжа си кое й е приятно. Понякога извиваше тялото си така, че Халюк да гали местата, по които й се искаше, или притискаше ръката му о тях. Халюк се опитваше да прави, каквото му подсказваше Айдан, но ръцете му, устните, езикът, новаци в новия начин на любене, не успяваха да направят каквото искаха от тях.

Айдан се измъчваше, виждайки разликата между двамата мъже. Мисълта, че Халюк никога нямаше да познае и изживее такова удоволствие, я караше да го съжалява. Тя веднага се беше нагодила и изпитала наслада от любенето с Джем, но Халюк, дори да срещнеше жена, любеща се като Джем, нямаше да успее да й се наслади. За пръв път почувства, че между нея и мъжа й има огромно и важно различие.

Искаше й се да се люби с Халюк, както се любеше с Джем. Не искаше да изпитва нужда от друг мъж. Искаше да намира желаното вкъщи, искаше й се да се откаже от много неща, за да бъде така, но се боеше, че няма да й стигнат силите да го направи.

Накрая се отказа да направлява Халюк, остави го да го прави, както той си знае. Почувствал се в свои води, Халюк се освободи от сковаността си.

Когато свършиха да се любят, тялото на Айдан беше получило очакваната наслада, беше се изпразнило от напрежението и беше доволно, но душата й беше по-неспокойна и по-незадоволена от преди.

Наметна халата си и отиде в банята.

Запали лампата и се заключи. Седна на ръба на ваната.