Отговорът на Хасан й вдъхна надежда. Не спря, където трябваше да спре, напротив, съзнателно, използвайки цялата си женственост, предизвикателно продължи:
— Е, не можеш ли да кацнеш на неравен терен?
Хасан се засрами:
— Не мога да стоя на такова място, спъвам се и падам, знаеш…
— Внимавай повече, дръж се здраво!
Хасан поклати отрицателно глава:
— Знаеш ли, колкото повече внимавам на такива места, толкова повече се спъвам и падам.
Айдан не можа да се сдържи и зададе въпроса, който беше важен за нея:
— Ние за какво всъщност говорим?
— Не знам… Да пийнем ли по чаша вино?
— Не, не искам. Трябва да ставаме, бездруго закъсняхме.
През цялата седмица Айдан упорито продължи да говори с Хасан по този начин. Той обаче, не разбираше, че закачливите погледи и двусмислените й намеци не са нищо повече от игра. Приемаше ги като проява на интерес към него. От време на време закачките на Айдан му вдъхваха надежда, радваха го и тогава той не можеше да потисне нетърпението си, изоставяше играта и започваше да говори направо, опитваше се да й разкрие чувствата си и очакваше същото от нея, настояваше отново да бъдат заедно, а това дразнеше, а понякога и ядосваше Айдан. Хасан не разбираше защо ту му се усмихваше, ту се гневеше, мислеше си, че това са приливите и отливите в любовта.
През тази седмица Айдан реши да прекрати флирта. С досада разбра, че не си струва да играе опасни игри с безопасни хора. Не се опита да търси друг, намереше ли, той щеше да бъде или някой опасен, или някой, когото щеше да подлуди.
Тази вечер Халюк имаше събрание в болницата, а Селин — урок по балет. С последна надежда прие да изпият по нещо с Хасан, но когато той отвори темата да заминат за Анкара, погледна набързо часовника си, изпи питието си и стана на крака:
— Трябва да си вървя. Моите сигурно са се прибрали и ме чакат.
Не си спомни как се прибра вкъщи, но затова пък прекрасно помнеше как с надежда погледна към техните прозорци — дано лампата да свети. Наистина много искаше да е така. Разбираше, че не може да се спре да направи това, което бе решила. Искаше някой друг да я спре — едно звънване на телефона или Селин и Халюк неочаквано да изскочат от ъгъла, или съседка, която да я заприказва — дори се помая малко пред входа. Но нищо не се случи. Тъмнината вкъщи, празната тишина я напрегнаха и сякаш не за друго, а само, за да се отърве от напрежението, припряно започна да набира телефонния номер, който знаеше наизуст, без да го е ползвала до сега. Сега започна да се страхува от друго — да не би Халюк да се върне или някой да я спре, или да не отговори на позвъняването й. Вече не можеше да понесе някой да я спре.
Веднага щом отсрещната страна отговори на повикването, Айдан си пое дълбоко въздух и заговори бързо:
— Вкъщи ли си?
И самата тя, и отсрещната страна, която слушаше нетърпеливия й глас, разбраха какво значи това.
— Ела, ако имаш време — отговори й Джем.
След това, когато се връщаше към този кратичък разговор, Айдан осъзна колко много неща могат да се кажат с малко думи. Джем й отговори веднага, не му трябваше време да познае гласа й, а това за Айдан значеше, че не я беше забравил, че помнеше гласа й! И макар да не беше му казала, че го търси, за да отиде при него, Джем веднага я беше поканил „Ела, ако имаш време“, освен това я беше спасил от неудобството да пита може ли да отиде, беше й оставил и „вратичка“ да се върне, ако се откаже: „ако можеш“ й каза. Това й се стори много джентълменско.
Джем отвори вратата — стоеше пред нея с присъщата си небрежна елегантност.
— Извинявам се, че те посрещам така облечен… Не те изненадах, нали?
— Май си облечен по-често, отколкото предполагах!
— Защото се събличам по-често, отколкото предполагаш, може би затова… Съблека ли се, после ми се налага да се облека.
Айдан влезе в салона и свали сакото си.
— Днес наистина е много горещо.
— Мога да отворя прозореца, ако желаеш…
— Не, няма нужда и така е добре…
— Какво ще пиеш?
— Нещо, което се приготвя бързо… Уиски, ако имаш… Само с лед, друго не трябва.
Беше напрегната. Не искаше и миг да остане сама. Искаше й се да слуша гласа на Джем, да се забавлява и да забрави да се пита защо дойде при него. Колебаеше се, беше на крачка да се откаже. Нещо като контрабандист, който в късна доба стои пред минно поле — готов да се върне при първото съмнение. Ядосваше се и на Джем, и на себе си, без да знае защо.
Джем с бавни крачки влезе при нея и й подаде чашата. Айдан изглеждаше спокойна.
— Ти си влюбен в собственото си тяло, нали — сама се изненада на раздразнението и заядливостта в гласа си.
Джем я погледна „Това пък сега защо?“, после невъзмутим, все едно, че беше най-нормално да разговарят за това, отговори:
— Не толкова, колкото в телата на други…
— И какви тела харесваш?
Айдан си даваше сметка, че избързва, но не беше в състояние да се контролира. Вече беше тук — каквото щеше да става — да става по-бързо. Беше се решила и искаше да изпълни решението си незабавно.
Джем не бързаше. Бавно я изгледа от главата до петите, после впери поглед в лицето й и с една усмивка, в която имаше и насмешка, и желание рече:
— Искаш да ти обясня ли?
— Ще можеш ли да ми обясниш?
— Не е чак толкова трудно.
— Е, какви тела харесваш тогава? Ако обяснението е толкова лесно, тогава защо ме караш да питам втори път?
— Като твоето…
— От къде знаеш какво ми е тялото?
— Видях те край басейна…
В гласовете и на двамата се доловиха вибрации. Айдан знаеше, че това, което ще каже, ще я изведе на път, от който няма да може да се върне, но въпреки това го каза:
— Една част…
Айдан очакваше нещо от рода на „Горя от нетърпение да видя и останалото“, но Джем се задоволи да каже само:
— Това, което видях, беше хубаво — и веднага заговори за друго — Какво стана с детската площадка? Така и не успяхме да поговорим за нея.
Освен, че се засрами, в този момент Айдан мразеше Джем. Изчерви се. Тялото й гореше. Искаше й се да стане и да си тръгне, без да каже „довиждане“ дори, и никога повече да не стъпи в този дом. Тя беше отворила всички врати, беше го показала направо, но този самовлюбен мъж отвърна глава и я подмина. Надигна чашата си и я изпи на един дъх.
За миг по лицето на Джем премина усмивка на доволство. Подобно на ловец на китове, беше забил копието си в сърцето на жертвата и спокойно и методично продължаваше да го забива още по-дълбоко. От тук нататък беше сигурен — тази жена нямаше да го забрави, не можеше да го забрави — и щеше да му отдаде не само тялото, но и душата си. Ако в този ден се беше любил с Айдан, това за нея щеше да бъде само еднократно приключение — да задоволи желанието си и уплашена да избяга, но сега едва ли щеше да му избяга толкова лесно.
Винаги си казваше, че желае само телата на жените, но винаги, когато беше с жена, само тялото й не му стигаше, непременно искаше да обладае и душата й. В това отношение приличаше до някъде на жените — само тялото не им беше достатъчно, искаха всичко от другия, при това без да са наясно защо. Без друго той самият щеше да даде само тялото си и нямаше намерение да се занимава с душата, която ще му дадат.
Айдан съжаляваше за стореното. Тръгна си разочарована, засрамена, ядосана.
Мислите й бяха объркани, но въпреки това, макар и да не си го признаваше, чувстваше се в плен на този мъж и лесно не може да се измъкне от лапите му.
Всъщност тогава, в дома на Джем, Айдан постъпи като любопитно дете: „Как ли ще стане тази работа?“; сега обаче я вълнуваше друго: „Какъв е този човек, че може да се държи така?“ На какво разчита, че си позволява да бъде толкова самоуверен и нагъл?
В този момент най-много желаеше едно нещо — да види Джем със сломена гордост, да го види паднал в краката си, да й се моли. Докато не видеше това, нямаше да се успокои. От друга страна се чудеше как е възможно такова обикновено чувство да я кара да страда толкова?
