Гората ги посрещна както в приказките.

Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя — розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните — право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.

Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи — като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.

Халюк посочи Селин:

— Много е красива, нали? — после, все едно, че й доверяваше тайна, добави — ние я направихме!

Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка — завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.

Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:

— Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?

Айдан стисна ръката на Халюк:

— Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…

Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.

Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.

По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами — отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.

Халюк спря:

— Измори ли се?

Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа — целуна лекичко мъжа си по устните.

— Малко… Но мога да вървя още.

— Хайде да се връщаме.

Повикаха Селин.

Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали — страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо — някакво малко усилие, затова разпалено извика:

— Искаш ли да отидем да обядваме някъде?

По време на обяда Айдан почувства болка — неочаквана, моментна, но силна — като при рязко движение след старо навяхване. Споменът за Джем и неизядените зелени маслини в миг се размърда някъде в дълбокото на душата и накара пластът спокойствие, който го затискаше, да се размести. Нямаше видима причина за това. Гореща вълна заля лицето й, почувства, че се изчервява, но съпругът и дъщеря й не го забелязаха. Споменът изчезна също така мигновено, както се беше появил. На негово място остана необяснимо безпокойство. И може би мъничко страх.

Прибраха се по тъмно вкъщи. Селин беше уморена. Айдан я заведе в стаята й и я приспа. Когато се върна в салона, Халюк беше запалил лампите, но на Айдан й се стори мрачно и потискащо. Изненадващо за самата нея, в гласа й прозвуча раздразнение:

— Включи лампите. Тази обстановка ме потиска.

Халюк въпросително погледна жена си:

— Включени са, скъпа. Всички са включени.

— Така ли — изрече засрамено.

Салонът я потискаше. Изглеждаше й тесен, мрачен и неуютен. Спокойствието и радостта от сутринта бяха изчезнали. С очите на вечерта домът й изглеждаше различен от този, който бе видяла със сутрешни очи. Много скоро й предстоеше да научи, че един и същ дом може да изглежда различно сутрин и вечер — вечер, изпълнен с тъга, а сутрин — с нови надежди.

Не можеше да си спомни дали по-рано бе изпитала същото усещане, но тази вечер за първи път, откакто се беше омъжила, осъзна, че влязла ли в този дом, вече не може да излезе от него. Нямаше къде да отиде, но и да имаше, виждаше, че не може да отиде, и тази истина я караше да чувства дома като затвор. Домът, който обичаше, в който се чувстваше сигурна, за който й беше мъчно, сега й се струваше чужд и враждебен.

Душата й, която се луташе между чувствата и мислите й, и се опитваше да ги подреди, се тресеше, и причината за това сътресение, каквато и да беше тя, променяше възприятията и смисъла им.

Моментните емоционални болки, които преживяваше в последните един-два дни, в края на седмицата се превърнаха в кризисно състояние, но обичта към мъжа и дъщеря й, с която беше свикнала, успя да пребори съмненията, притесненията и безпокойството и да очисти душата й.

Айдан започна седмицата като нов човек — жизнена, свежа, разхубавена, весела, с настроение за работа. Говореше, шегуваше се с колегите си. И макар промяната в нея да не беше толкова очебийна, тя не остана незабелязана от околните — Айдан им се струваше по-весела от обикновено.

Когато Хасан й предложи да обядват заедно, прие, без да се колебае. Сама предложи да отидат в един от нашумелите напоследък ресторанти. Поръча си от най-скъпите ястия и през цялото време, докато се хранеха, не преставаше да се смее. Не пиха, но в държанието й имаше нещо, което напомняше за настроението след чаша вино. В Хасан се прокрадна мисълта, че шегите и закачките в миг ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат сълзите, но не стана така. Айдан запази доброто си настроение до края на обяда.

Не си казаха нищо особено, но беше ясно, че флиртуваха помежду си.

Това състояние на Айдан беше ново за Хасан. За пръв път, откакто работеха заедно, Айдан не се измъкваше от намеците му и не слагаше преграда помежду им.

— Лятото дойде — каза неочаквано Айдан.

— Да, изведнъж стана топло.

— В такова време човек се чувства особено. Нещо с пърхане се надига в гърдите и иска да излети навън, не мислиш ли?

Подобно на всички мъже, които тайно обичат една жена и които не могат да се възползват от веселостта, закачките и предизвикателствата в думите й, и върху лицето на Хасан падна сянка.

— Аз вече се уморих да летя… Искам да кацна някъде.

Айдан се направи, че не забелязва промяната в изражението на лицето и тъгата в тона на Хасан и отново шеговито, с леко предизвикателство в думите си, продължи:

— И къде искаш да кацнеш?

Хасан я погледна в очите и се усмихна:

— По възможност на равно и гладко място…

Айдан се засмя — толкова силно, че всички в ресторанта се обърнаха към нея — засрамено наведе глава, но не престана да се смее. Отговорът на Хасан й се стори смешен, но имаше и друго — след разговора с Джем й се искаше да продължи да остроумничи и изпитваше удоволствие, че може да го прави с някого, който не беше страшен колкото Джем. Джем й беше припомнил, че е жена. Нещо повече — умна жена. А двете, събрани на едно място, предполагаха вълнуващи преживявания.

Все едно, че години се беше оглеждала в счупено огледало — парченцата бяха залепени на местата си, но отражението в тях изглеждаше накъсано и бледо. Сега обаче пред себе си имаше ново, лъскаво огледало, в което ярко блестяха чарът, красотата, женствеността, привлекателността и умът й. Беше омагьосана от себе си. Искаше й се да преживее отново онова, което преживя, разговаряйки с Джем, да види същите картини. Омагьосана от себе си, търсеше, тичаше, опитваше се да пресъздаде отново преживяното. Търсеше някого, в когото да се огледа цялата, без да разкъсва живота си, някого, върху когото да изпробва силата и въздействието, някого, който да не е опасен колкото Джем и който да си остане само „огледало“. Защото за Джем винаги мислеше като за нещо по-различно.