— И какво?

— Ами просто нямам мира. Умът ми е зает с разследването, а нощем се будя да сравнявам коли.

— Знаеш всичко наизуст?

— Направих си таблици, но проблемът е, че ги запаметих, и това е непоносимо. Започвам да си мисля, че колите са измислени, за да не мога да ги купя.

— Това подозрение не е ли преувеличено?

— Подозренията никога не са преувеличени. Подозирай, подозирай винаги, само така ще откриеш истината. Нима науката не ни учи да правим така?

— Учи ни и прави така.

— Глупости, дори науката лъже. Виж само историята за студения термоядрен синтез. Лъгаха ни месеци наред и накрая се оказа, че е партенка.

— Но я разкриха.

— Кой? Пентагонът, който вероятно е искал да покрие нещо смущаващо. Може онези със студения синтез да са били прави, а другите, които казаха, че първите са излъгали, да лъжат.

— Възможно е с Пентагона или ЦРУ, но нима искаш да кажеш, че всички автомобилни списания зависят от дебнещите тайни служби на демоплутоюдеокрацията. — Опитвах се да го върна към здравия разум.

— Така ли? — каза той с горчива усмивка. — И те са свързани с голямата американска индустрия и седемте сестри на петрола, които са тези, които убиха Матеи6, за което може пет пари да не давам, но те са същите, които са виновни за разстрела на дядо ми, защото са финансирали партизаните. Виждаш ли как е навързано всичко?

Но сервитьорите вече постилаха покривките и ни даваха да разберем, че моментът за хората, които само пият по чашка, е отминал.

— Някога на по чашка можеше да се седи до два през нощта — въздъхна Брагадочо, — но вече дори тук се целят в клиенти с пари. Може би някой ден тук ще открият дискотека с примигващи светлини. Тук все още всичко е истинско, разбери ме, но вече смърди все едно всичко е фалшиво. Представи си, собствениците на тази миланска кръчма от сума ти време са тосканци, така чух. Не че имам нещо против тосканците, сигурно и те са добри хора, но си спомням как като малък, когато се говореше за дъщерята на някакви познати, която се оженила несполучливо, един братовчед казваше: „Ами трябва да се вдигне стена под Флоренция“. А майка ми отвръщаше: „Под Флоренция ли? Направо под Болоня!“

Докато чакахме сметката, Брагадочо ми каза почти шепнешком:

— Ще можеш ли да ми дадеш пари назаем? Ще ти ги върна до два месеца.

— Аз ли? И аз съм без пукнат грош като теб.

— Сигурно. Не знам колко ти плаща Симеи и не ми е работа да го знам. Просто попитах. Ама нали ти ще платиш сметката?

Така се запознах с Брагадочо.

Сряда, 8-и април

На следващия ден се състоя първата истинска редакционна оперативка.

— Ще правим вестника — каза Симеи, — вестника от 18-и февруари тази година.

— Защо от 18-и февруари? — попита Камбриа, който щеше да се отличи като човека, който задава най-тъпите въпроси.

— Защото тази зима на 17-и февруари карабинерите нахлуха в офиса на Марио Киеза, президент на Пио Алберго Тривулцио и изтъкнат представител на миланската социалистическа партия. Всички знаете: Киеза поискал подкупи по един търг от една фирма за почистване в Монца, сделката трябвало да е за сто и четирийсет милиона, от които той искал десет процента, както виждате, дори старческият дом е хубава дойна крава. Явно това не било първото доене, защото на онзи от почистването му омръзнало да плаща и издал Киеза. И така отишъл при него да му предаде първия транш от уговорените четиринайсет милиона, но със скрити микрофон и камера. Веднага щом Киеза взел пачката, в кабинета нахлули карабинерите. Киеза, ужасен, грабнал от чекмеджето друга по-дебела пачка, която бил взел от някой друг, и хукнал към кенефа, за да изхвърли банкнотите в чинията, но не се получило — закопчали го преди да успее да унищожи всичките тези пари. Това е историята, сигурно си я спомняте, а сега вие, Камбриа, знаете какво трябва да разкажем във вестника от следващия ден. Вървете в архива, препрочетете внимателно новините от онзи ден и ни направете уводна колонка, не, по-добре хубава статийка, защото ако си спомням добре, телевизионните новини от онази вечер не казаха нищо за случая.

— Окей, шефе. Отивам.

— Почакайте, защото тук на сцената излиза мисията на „Утре“. Сигурно си спомняте, че през следващите дни имаше опити случаят да бъде омаловажен. Впоследствие Кракси7 ще каже, че Киеза е бил просто мошеник, и ще го зареже, но това, което читателят от 18-и февруари още не би могъл да знае, е, че магистратите ще продължат да разследват и ще се появи един истински мастиф, онзи съдия Ди Пиетро, когото вече всички познават, но за когото тогава никой не беше чувал. Ди Пиетро въртя Киеза на шиш, откри тайните му швейцарски сметки, накара го да признае, че това не е изолиран случай, постепенно извади на светло цяла корупционна мрежа в политиката, която е в интерес на всички партии, и първите последствия станаха известни едва преди няколко дни — видяхте, че на изборите християндемократите и социалистическата партия изгубиха куп гласове и се засили Лигата, която яхна скандала напук на правителството. Арестите заваляха, партиите малко по малко се цепят и тук-там се чува, че след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз американците вече нямат нужда от партии, които могат да манипулират, и са ги оставили в ръцете на магистратите — или може би, бихме могли да предположим, магистратите рецитират сценарий, написан от американските тайни служби, но засега да не прекаляваме. Такава е ситуацията днес, но на 18-и февруари никой не е можел да си представи какво ще стане. Но „Утре“ ще си го представи и ще направи поредица прогнози. И тази статия с хипотези я поверявам на вас, Лучиди. Вие ще трябва да бъдете така умел да казвате „може би“ и „вероятно“, докато всъщност разказвате това, което после ще се случи наистина. Споменете няколко имена на политици, разпределете ги добре между отделните партии, забъркайте и левицата, дайте да се разбере, че вестникът събира документи, и го кажете така, че дори тези, които ще четат нашия брой 0/1, да умрат от страх, въпреки че прекрасно знаят какво се е случило през двата месеца след февруари, но ще се питат какъв е този нулев брой с днешна дата… Ясно? На работа.

— Защо давате задачата на мен? — попита Лучиди.

Симеи го изгледа странно, все едно той трябваше да разбере нещо, което ние не разбирахме.

— Защото ми се струва, че вие сте особено добър в събирането на слухове и донасянето им където трябва.

По-късно, на четири очи, попитах Симеи какво е искал да каже.

— Недейте да клюкарствате с останалите — каза ми той. — Но според мен Лучиди е замесен със службите и журналистиката му служи само за прикритие.

— Казвате, че е шпионин. Защо сте взели шпионин в редакцията?

— Защото не е важно дали ни шпионира, какво толкова ще разкаже на службите, което те да не разберат прекрасно, като зачетат кой да е от нашите нулеви броеве? Но той може да ни носи сведения, които е узнал, докато е шпионирал други.

Симеи не е кой знае какъв журналист, помислих си, но е гений в своя жанр. И ми хрумна една шега, приписвана на един диригент, голям клеветник, който казал за един музикант: „В своя жанр X е бог. А жанрът на X е, че е говно“.

Петък, 10-и април

Докато мисленето какво да включва брой 0/1 продължаваше, Симеи отваряше широки скоби за някои основни принципи на работата на всички.

— Колона, илюстрирайте на нашите приятели как се съблюдава, или как се дава вид, че се съблюдава един фундаментален принцип на демократичната журналистика: фактите да бъдат отделени от мненията. Мнения в „Утре“ ще има много, и то указани като такива, но как да се покаже, че в други статии се цитират само факти?